Артуро Перес-Реверте
Художникът на битки (16)

16.

Не срещна Иво Маркович нито в селото, нито по пътя на връщане към кулата. Остави мотора под навеса и започна недоверчиво да оглежда всичко наоколо: боровата горичка, ръба на стръмния бряг, скалите надолу по склона към малкия залив и каменистия плаж. От хърватина нямаше и следа. Слънцето вече започваше да се спуска по небосклона в ранните следобедни часове и проектираше неподвижната сянка на художника, който не се решаваше да влезе в кулата. Инстинктът му на опитен професионалист, свикнал да се движи из враждебна територия, му казваше да внимава къде стъпва. Огледа се още веднъж наоколо, търсейки признаци за опасност. Беше близо — самият Маркович го беше предупредил миналия ден — до собствената си граница.

В кулата миришеше на цигари. На фасове. Беше странно, защото прозорците бяха широко отворени, а и преди да излезе, Фаулкес беше изхвърлил фасовете от бурканчето за горчица, което гостът му ползваше като пепелник. Беше сигурен в това, така че се обърка още повече, когато видя три нови угарки в бурканчето. Подуши го отблизо и смръщи чело. Фасовете бяха загасени скоро. Усещането за безпокойство се засили. Започна да се движи бавно и предпазливо, сякаш Маркович можеше да се е спотаил някъде в кулата. Не беше особено разумно предположение, мислеше си той, докато се изкачваше нащрек по витата стълба. Не беше в стила му. Въпреки това, докато не се качи горе и не се увери, че е сам в кулата, художникът на битки не се успокои. Седна на походното легло и започна да се оглежда за други следи от хърватина. Нямаше никакво съмнение, че е бил там, докато Фаулкес е бил в селото. Изведнъж някаква мисъл мина през главата му, той се наведе и отвори сандъка, на дъното на който държеше пушката. Нямаше я; кутийките с патроните също не бяха там. Освен че свободно се беше разхождал наоколо, необезпокояван, Маркович беше взел и предпазни мерки. Дори не си беше направил труда да ги замаскира.

Този път болката не му изневери и започна да се обажда от рано, като лоялно и навременно предупреждение за пронизващия спазъм — в началото почти не се усещаше, но постепенно взе да се засилва. И заедно с болката, или по-точно с прелюдията към нея, се появи и съответната доза безразличие. Да върви по дяволите — каза си той в крайна сметка и слезе надолу по стълбата. Всичко си имаше и хубава, и лоша страна: всяка улица, всеки окоп, всяка болка. В неговия случай болката го обричаше на едни неща, но го предпазваше от други. Така например в такъв момент Маркович се превръщаше просто в допълнителен елемент от пейзажа. Всичко бе въпрос на приоритети. На време и на срокове. А когато го прониза и първият спазъм на истинската, силната болка, която парализираше кръста му, художникът на битки вече беше приготвил две таблетки и ги изпи с чаша вода. Оставаше му само да чака. Клекна, опрял гръб в стената — точно зад главата му се падаха все още недовършените черни щрихи с въглен на кучето, което души и гризе човешки труп — стисна зъби и зачака търпеливо, докато острите болки достигнаха връхната си точка, после започнаха да се разреждат и после да отшумяват, докато накрая изчезнаха напълно. През цялото време погледът му бе прикован от сцената срещу него, вляво от вратата, на която Хектор се разделяше с Андромаха преди битката. Спомни си нещо, което Олвидо бе казала веднъж в Рим: Taci е riposa: qui si spegne il canto.

Поклати бавно глава и тихо процеди през зъби тези думи, без да откъсва очи от стенописа. Спри и замълчи: тук свършва песента. Това бе първият стих от една поема на Алберто де Кирико^[1], която Олвидо много харесваше. Спомена я за пръв път на много подходящо място — Андреа беше брат на Джорджо де Кирико, а тогава двамата с нея бяха отишли до къщата на художника в Рим. Разхождаха се по Пиаца ди Спаня на няколко крачки от стълбата към църквата „Тринита дей Монти“^[2], когато се спряха пред номер 31 — сградата беше старинен дворец, разделен впоследствие на частни жилища — тя погледна прозорците на четвъртия и петия етаж и каза: „Като бях малка, татко ме водеше тук да видим стария дон Джорджо и Изабела. Хайде да се качим.“ Къщата беше преминала под попечителството на някаква фондация, но все още не бе превърната в музей. Въпреки това портиерът отстъпи пред бакшиша и усмивката на Олвидо и ги пусна вътре. Така двамата прекараха около половин час, разхождайки се из жилището: по високите тавани бяха избили петна от влагата, паркетът скърцаше под краката им, бутилките грапа^[3] и кианти^[4] върху количката за сервиране бяха потънали в прах, по стените в столовата висяха натюрморти — „stilleben“^[5] бе промълвила Олвидо — мълчаливи прояви на живот, телевизорът, пред който де Кирико бе прекарвал часове в съзерцание на образи без звук. Дългите сенки на зловещите манекени^[6] без лица се протягат сред меланхоличните тонове на зелено, охра и сиво — празни пространства, които малко по малко са се свивали и съкращавали, сякаш с времето художникът е започнал да се страхува от конвулсията на абсурдното и нищото, която самият той извикваше в картините си. Пред едно платно от 1958 г., което пресъздаваше същата червена ръкавица, нарисувана преди четирийсет и четири години в „Загадката на съдбата“ — макар че времето за художниците можеше да бъде подлагано на съмнение, тъй като понякога фалшифицираха датите на собствените си творби — Олвидо, загледана в картината, прошепна „Спри и замълчи: тук свършва песента. На твоя живот. На плача.“ После погледна Фаулкес с тъжни очи и обгърната в онази призрачна бяла римска светлина, която осветяваше къщата, му разказа, че преди не е било така, че в салона е имало повече мебели и повече стари картини, а горе в студиото имало нещо като робот или огромен, зловещ манекен, като онези в първите творби на художника, от който много се страхувала като малка. Каза това, като поклащаше утвърдително глава и добави: „Наистина, Фаулкес! След като баща ми ме водеше тук — после отсядахме в «Хаслер» — по цяла нощ не мигвах. Веднага щом си затворех очите, виждах тези manichini — както когато изведнъж откриваш, че усмивката на някоя дървена кукла е жестока. Може би затова никога не съм харесвала Пинокио.“ След като каза това, Олвидо се отдалечи от платното и започна да се оглежда вглъбена наоколо. „Има две картини на Де Кирико, които са по-специални. Със сигурност си ги виждал, или поне трябва да си ги виждал, защото едната много прилича на твоите снимки. Пълна е с правила, геометрични линии и инструменти, казва се “Меланхолия на заминаването". Знаеш ли за коя говоря? Естествено, че знаеш. За онази в Лондон, в „Тейт Модърн“. А другата е „Загадката на пристигането“. Интересни са, нали?" Беше много сериозна, погали нежно лицето на Фаулкес и не каза нищо повече. После тръгна сама из стаите, докато той я следеше с поглед и скришом търсеше образа на онова момиче, което се е разхождало за ръка с баща си в къщата на един безмълвен и неподвижен старец, който съзерцава работещия телевизор без звук.

След като болката отмина, по тялото му се разнесе сладостно усещане за облекчение, а разсъдъкът му се проясни. Фаулкес се изправи, без да откъсва очи от Хектор и Андромаха. Поседя така известно време, после се приближи към масата, подготви си четки и бои и започна да работи над онази част от стенописа. През отворената врата влизаше слънчев лъч и очертаваше наситено златист правоъгълник от светлина, който пълзеше бавно по земята, осветяваше вътрешността на кулата и контрастираше с далечното убито червеникаво сияние на вулкана, изригващ над бойното поле, където едни войници се биеха с копията си, а други търпеливо чакаха реда си да влязат в бой. Между естествената дневна светлина в ниското и живописното червеникаво сияние отгоре се простираха, изпълнени в студени цветове, подсилени с допълнителни слоеве синьо, сиво и бяло, което засилваше пространствения ефект на отдалеченост, кулите от кристал и стомана на модерния град — новата Троя, пред която на преден план, нарисувани в реални размери, се сбогуваха синът на Приам и неговата съпруга. „Колкото твоята участ, когато незнаен ахеец — шептеше художникът през зъби — плачеща ще те откара, отнел свободата ти скъпа.“^[7] За тази сцена Фаулкес направо се беше вманиачил в изучаването на две от фигурите — двама млади в единия край на сцената „Смъртта на Адам“, която Пиеро дела Франческа бе нарисувал в горната част вдясно на главната капела на църквата „Сан Франческо“ в Арецо^[8]. Фаулкес прекара много време първо в съзерцание на сцената в самата църква, а после и в изчитане на всички книги по темата, които успя да открие. Фреските от XV в. бяха така важни и значими за работата му в кулата, както и картините на Паоло Учело. По-специално влияние му оказаха „Сънят на Константин“^[9] — оръжията на Хектор бяха донякъде вдъхновени от тези на пазачите — „Битката на Хераклий“^[10] и „Победата на Константин над Максентий“^[11]. Така образът на Андромаха от своя страна бе до голяма степен вдъхновен от младата жена във фреската на Пиеро дела Франческа — разголени рамо и гръд, геометрично асиметрична дреха, сякаш сега е станала от ложето, с детето на ръце и тъжен поглед, който блуждаеше над рамото на войника. Поглед, който сякаш минаваше по цялото протежение на бойното поле до колоната бежанци, която напускаше горящия град, сякаш тя припознаваше очакващата я участ в съдбата на онези жени, плячка за победителите. А пред нея стоеше Хектор — страховит в цялото си снаряжение от съвременни и антични оръжия и бойни принадлежности, с пушката, със стоманения шлем, със сивата ръбеста броня, едновременно средновековна и футуристична, отново непочтително открадната от Ороско и Диего Ривера — и вдигаше ръката си в метална ръкавица към детето, което уплашено се притискаше в майка си. А неясните им сенки на земята се сливаха в една — черна като лошо предзнаменование.

Фаулкес отстъпи няколко крачки назад, захапал четката в уста, и погледна резултата. Беше доволен от постигнатото, а онази следобедна светлина правеше останалото. Изми четката и я остави да се суши, избра друга, по-широка, и като смесваше направо на стената бяло и синьо върху сиена, започна да нанася корекции по лицето на Хектор, за да подсили ракурса в долната част и потъмни сянката от шлема по врата и тила му. Така студените тонове контрастираха с топлите, равномерни и хармонични багри на лицето и тялото на жената, изпъкваха стоицизмът и решителността на воина, примиреното, сурово почти като във военна карикатура изражение на лицето на човека, подчинен на неизменните закони. „Смятам, че никой от хората — отново прошепна художникът — свойта съдба не избягва…“^[12] Самият Фаулкес знаеше това по-добре от всички. Един от първите му образи на войната имаше много общо с тази сцена: синът на Приам и неговата съпруга напускаха пределите на часовете по старогръцки и оживяваха — добиваха лица, гласове, плачеха с истински сълзи и по някаква невероятна случайност и космическа симетрия говореха отново на езика на Омир. За първи път Фаулкес чу плача на Андромаха в Никозия, когато бе на двайсет и три години. През онзи ден — начало на войната, под небето, изпълнено с турски парашутисти, които се спускаха над града, докато по радиото призоваваха всички да се явят в казармите, Фаулкес засне стотици мъже, които се разделяха с жените си и се отправяха към наборните центрове. Една от тези снимки излезе на първа страница в половината свят: в силно контрастни цветове на фона на интензивната утринна светлина един грък, с намръщено небръснато лице, размъкната риза, явно обличана в бързината, прегръщаше жена си и децата си, докато друг мъж със сходни черти, вероятно негов брат, го дърпаше за ръката да побърза. На втори план се виждаше кола с отворени врати, стълб от пушек в далечината и възрастен мъж с големи побелели мустаци, който се целеше в небето с ловната си пушка и напразно стреляше към турските изтребители-бомбардировачи.

Кармен Елскен дойде в пет и петнайсет. Фаулкес чу, че идва, изми си ръцете, облече си ризата и излезе да я посрещне. Тя бе застанала на ръба на скалистия бряг, възхищаваше се на изгледа към малкия залив и наблюдаваше отвисоко мястото, през което минаваше всеки ден с туристическото корабче. Косата й бе пусната, носеше дълга до глезените рокля с презрамки и сандалите, с които беше по-рано тази сутрин.

— Хубаво място. Много е красиво и спокойно — каза и се усмихна. — Мисля, че ви завиждам. Да се живее тук ми се струва толкова необикновено.

Художникът се замисли над думата, която тя употреби.

— Така е, да — каза накрая. — Може да се каже, че е така.

Погледна към морето, после към нея и забеляза, че тя го изучаваше със същото любопитство както на терасата на заведението. Забеляза и че бе сложила дискретен грим и червило. Отправи поглед към горичката и се замисли къде ли можеше да е Иво Маркович сега. Накрая покани Кармен Елскен в кулата, където тя застина пред големия стенопис слисана, докато очите й привикнат след силната светлина навън.

— Не очаквах това.

Фаулкес не я попита какво е очаквала, а зачака търпеливо. Жената скръсти и потри ръцете си, сякаш или мястото, или фреската навяваха усещане за студ.

— Аз не разбирам много — каза след известно време. — Но ми се струва, че това тук е нещо изключително. Със сигурност мога да кажа, че е доста впечатляващо. Има ли си име?

— Не.

Художникът на битки не каза нищо друго. Тя продължи да мълчи и накрая започна да се разхожда край кръглия стенопис и да разглежда всеки детайл. Задържа се най-много пред жената с окървавени бедра и пред двамата мъже, вкопчени в ръкопашен бой. Градът в пламъци също привлече вниманието й — постоя доста време, съзерцавайки го, преди отново да се обърне към Фаулкес. Изглеждаше смутена.

— Така ли го виждате?

— Кое?

— Ами не знам… Това, което рисувате?

— Това е само един стенопис. Една стара сграда, чиито стени са декорирани с най-различни исторически сюжети.

— Да, но не става въпрос само за исторически сцени, струва ми се… Това е нещо едновременно антично и модерно. Това е…

Замълча в търсене на подходящата дума. Фаулкес я зачака търпеливо, загледан в пищното й деколте. Гърдите й бяха големи, с бронзов загар. Свободни. Презрамките на голите й рамене изглеждаха прекалено тънки за тази рокля.

— Ужасно — намери тя накрая думата.

Фаулкес се усмихна нежно.

— Не е ужасно — отвърна й. — Това е животът, нищо друго. Това е част от живота.

Сините й ириси се взираха трескаво в него. Кармен Елскен изучаваше очите му, устните му, сякаш търсеше в тях обяснение за образите, нарисувани на стената.

— Явно сте водил странен живот — каза тя изведнъж.

Художникът на битки отново се усмихна наум. Така беше значи. Иво-Марковичовците, Фаулкесовците, ретините, които бяха запечатали тези впечатления, не виждаха нещата от тази гледна точка; така, както го виждаха хората като нея, които не са били там. Или по-точно казано — мислеше си той, загледан в кулите от цимент и стъкло — хората, които съвсем погрешно си въобразяваха, че не са били там.

— Не по-странен от вашия живот или от живота на всеки друг човек.

Тя се замисли над думите му, които я изненадаха и поклати глава, сякаш отхвърляше някакво недопустимо предложение.

— Аз никога не съм виждала това.

— Това, че не сте го виждала, не значи, че го няма.

Тя стоеше с полуотворена уста и все още засмени, макар и малко смутени очи. Фаулкес забеляза, че широката памучна рокля отиваше на едрите й бедра.

— Винаги ли сте бил художник?

— Невинаги.

— А какво сте правил преди това?

— Снимки.

— Какви снимки?

Фаулкес посочи към фотоалбума The Eye of War, който продължаваше да седи на масата сред художническите принадлежности. Жената прехвърли няколко страници и го погледна изненадана.

— Ваши ли са?

— Да.

Продължи да разглежда книгата още малко, после я затвори и остана известно време така, с приведена глава, замислена.

— Сега разбирам — каза накрая, като посочи към стенописа и погледна Фаулкес с очакване.

— Рисувам снимката, която не успях да заснема.

Беше се приближила към стената, там, където на преден план пред колоната от бежанци беше жената, изкривила лицето си в ням вик, под смразяващия поглед на войника.

— Знаете ли… У вас има нещо, което въобще не ми харесва.

Фаулкес се усмихна спокойно.

— Мисля, че знам какво имате предвид.

— Именно това не ми харесва. Че знаете какво имам предвид.

Наблюдаваше го втренчено, а очите й вече не изглеждаха засмени. Отново се обърна към стената.

— Тук има нещо злокобно.

Разглеждаше сцената с разплаканото дете, сгушено да изнасилената си майка. Едно „Сваляне от кръста“ с разменени роли, помисли си Фаулкес изведнъж. Никога досега не му беше идвало на ум, не се бе замислял за това, дори когато рисуваше тази сцена. Може би е било необходимо присъствието на жена — истинска, от плът и кръв — за да предаде пълен смисъл на този образ. Както когато пред очите му един от посетителите в музея „Прадо“ получи сърдечен удар пред картината на Ван дер Вайден „Свалянето на Христа от кръста“; в целия смут — тълпи от хора, лекари, санитари, които изнесоха трупа, носилката, кислородния апарат — картината и залата изведнъж придобиха съвсем друг смисъл, все едно беше хепънинг на Волф Фостел^[13].

— Разберете ме, не че не ви харесвам — заговори Кармен Елскен. — Напротив. Вие сте интересен човек. Вие сте хубав мъж, ако ми позволите да ви го кажа… На колко сте години? Петдесет?

Фаулкес не отговори. Вниманието му бе погълнато от изображенията на стената. Интуитивни симетрии, които изведнъж добиваха плътност. Една прецизно разположена решетка, в която се ситуираха всеки щрих на четката, всяко кътче на паметта му, всеки ъгъл на съществуването. Чертите на детето напомняха тези на войника мъчител, който пазеше бежанците. Майката беше мултиплицирана до безкрай в бежанската колона. Прокълнат да бъде плодът на утробата ти. Кармен Елскен беше права. Злокобността като пейзаж. Тези, които го наричат Ужас с главна буква — за това има доста изписани страници — не правят нищо друго, освен да придават сложност на нещо толкова просто и очевидно.

— Защо ме заговорихте на пристанището?

Беше му трудно да се върне към разговора. Жената стоеше пред него. Голите й рамене, тънките презрамки на роклята й. Миришеше особено, помисли си той. Един познат, но почти забравен мирис. Мирис на здрава и силна жена.

— Казах ви вече — чувам гласа ви всеки ден по едно и също време. А вие сте хубава жена. Ако ми позволите да ви го кажа.

Двамата замълчаха и тя отклони поглед от него, отново към стенописа, но този път сякаш мислеше за друго. После погледна ръцете на художника нерешително, сякаш очакваше той да каже или да направи нещо. Фаулкес остана неподвижен и безмълвен. Жената се смути, явно се почувства неудобно.

— Благодаря ви, че ме поканихте да видя работата ви.

— Не, аз ви благодаря за посещението.

— Може ли да дойда пак някой път?

— Разбира се.

Кармен Елскен се спря на вратата и се огледа наоколо.

— Всичко е толкова странно — промълви. — Като вас самия.

Обърна се към него — светлината отвън очертаваше силуета й — и погледите им отново се срещнаха — очите й с цвят светло пруско синьо бяха приковани в неговите. Фаулкес осъзна, че ако само направи една крачка напред, протегне ръка и плъзне онези презрамки по бронзовите й рамене, роклята й щеше да падне в краката й без съпротива и светлината щеше да позлати голото й тяло. Усети лека тръпка. Ефимерна. Има време за всичко, каза си той. И времето за това не беше сега. Не можеше да бъде. Откъсна очи от нея, склони поглед в земята и повдигна рамене. В интерес на истината — мислеше си той, сам изненадан от себе си — не му струваше нищо да остави нещата такива, каквито си бяха. Вече не. Мина покрай жената на вратата, усети как тя се смути, когато телата им се докоснаха, и излезе навън да я изпрати. Тя бавно го последва, изучавайки го внимателно, и когато застана до него, се усмихна, понечи да каже нещо, но от устните й не се отрони нито дума. Тогава Фаулкес я изпрати до пътеката, двамата си стиснаха ръце и той остана да я гледа как се отдалечава. Преди да се скрие сред боровете надолу по склона, Кармен Елскен два пъти се обърна назад.

Когато Фаулкес се прибра обратно в кулата, слънцето беше слязло още по-ниско на небосклона над Кабо Мало и светлината, която влизаше през вратата, придаваше жълтеникави оттенъци на бялата грундирана стена отсреща, където в подножието на изригващия вулкан стъпаловидно се разполагаха нарисуваните с черен въглен фигури — нещо средно между тези на Гоя и Брьогел, олицетворяващи пределите на жестокостта, но през погледа на съвременник: човекът, който доубиваше ранения си враг, като го налагаше с пушката си, мародерът, който пребъркваше умрелите, кучето, което ядеше труповете, екзекуциите, колелото за мъчения, дървото, по чиито клони висяха тела като гроздове. Злата човешка природа извън контрола на разума и като вроден човешки инстинкт. Художникът на битки стоеше неподвижно пред тази сцена и я изучаваше. „Злокобно“ беше казала Кармен Елскен с изключителна прозорливост, или по-скоро интуиция. Тази толкова подходяща дума не му излизаше от ума, пълзеше през всички гънки на съзнанието му, и Фаулкес грабна четките и се захвана да работи над онази част от стенописа, дебнейки скришом Злото, превъплътено в погледа на войника и в този на детето, седнало до майката. Онова обезпокоително детско лице не бе плод на неговото въображение. То имаше своето точно разположение във времето и пространството, освен графично превъплъщение: страница четирийсет и втора от албума на масата. Беше една от най-обикновените и същевременно най-ужасяващи фотографии на Фаулкес. Едно усмихнато дете на един празен футболен стадион. Но това бе най-зловещият белег на войната.

Направи тази снимка на неясната демаркационна линия между териториите на сърби и хървати, малко преди Вуковар. Селото се казваше Драговац — една православна и една католическа църква, кметство и стадион. Беше спокойно селце, конфликтът, който разтърсваше Балканите, беше преминал оттам без особен отзвук. Единствената видима следа беше една изравнена поляна, на която преди се издигала католическата църква. Иначе нямаше нито една опожарена или разрушена къща, нямаше признаци да са се водили сражения. Жителите на селцето се занимаваха с обичайните си дейности и почти не се срещаха войници. Въобще всичко щеше да е доста идилично, ако не се отчетеше още един детайл: хърватите от Драговац, около стотина души, бяха изчезнали за една нощ. Бяха останали само сърби. Разнесоха се слухове за поредното клане и така Фаулкес и Олвидо се снабдиха с пропуски от югославската армия и заминаха по пътя през Врбас. Пристигнаха в Драговац сутринта, когато почти всички работеха на полето. Паркираха колата пред кметството и се разходиха наоколо, без да бъдат обезпокоявани. Хората не бяха враждебни, но не бяха и услужливи; или отговаряха на въпросите им уклончиво или просто замълчаваха. Никой не знаеше нищо за хърватите, никой не беше виждал хърватите. Никой не си спомняше хърватите. Единственият инцидент се случи на мястото, където е била изравнена със земята католическата църква. Двама милиционери със сръбския орел на шапките им поискаха документите. „Без снимки — обясниха им. Verboten.“

Забранено. В началото Фаулкес си помисли, че казват verbluten, което означаваше да умреш обезкървен. По-късно осъзна, че всъщност разликата не беше голяма и че може да са искали да кажат точно това. Една усмивка на Олвидо, няколко цигари и кратък разговор разведриха обстановката. Милиционерите също не знаеха нищо за хърватите. „Край, стига толкова — отсече накрая Фаулкес. — Да си вървим.“ Качиха се обратно в автомобила и точно преди да излязат от селото минаха покрай спортната база. Наоколо нямаше жива душа. Изведнъж го споходи някакво странно усещане и Фаулкес спря колата. Двамата се спогледаха — той с ръце на волана, а тя с чантата с фотоапаратите в скута, после слязоха от колата, без да продумат, и тръгнаха към стадиона.

Нямаше никой, освен едно дете, което стоеше до изсъхнало дърво и ги наблюдаваше от разстояние. Във въздуха се носеше тягостно усещане; имаше нещо зловещо в тишината, която се бе възцарила над пустия сив стадион, така неприветлив, че дори и птици не прехвърчаха над него. Когато минаха под тунела на входа и излязоха на футболния терен — нямаше трева, земята беше разорана, а във въздуха се носеше онази странна миризма, Олвидо замръзна на мястото си и потръпна. „Тук са — прошепна. — Всичките са тук.“ Точно в този момент се приближи и детето — беше ги последвало. Седна на едно стъпало. Момчето бе на възраст около осем-десет години, кльощаво, русо, с много светли очи. Беше сръбско дете. В колана на късите си панталонки беше препасало грубо издялан дървен пистолет. Изведнъж, без да бяха обелили и дума, момчето се усмихна и каза на учебен английски „Хървати ли търсите?“. После, без да дочака отговор, отново се усмихна. „В това село няма да намерите нито един — говореше подигравателно. — Nema nishta. Тук няма хървати и никога не е имало.“ Олвидо отново потрепери, сякаш в онова място подухваше студен вятър. „То знае същото, което знаем ти и аз“ — прошепна тя. Фаулкес поклати отрицателно глава: „Знае повече от нас. И това му харесва.“ После вдигна фотоапарата и фокусира лицето на детето: очите му бяха ледени, а усмивката — безмилостна и злокобна.