Артуро Перес-Реверте
Художникът на битки (12)

12.

Беше тръгнала с него просто така. И то толкова скоро. „Искам да дойда с теб — каза му веднъж. Имам нужда от един Вергилий, а теб те бива за това. Искам екскурзовод с приятен външен вид, мълчалив и суров, като в сафаритата във филмите от петдесетте.“ Олвидо му беше казала това един късен зимен следобед, докато стояха край изоставена мина в Портман, близо до Картахена^[1] на средиземноморския бряг. Носеше вълнена шапка, носът й се беше зачервил от студа, а пръстите й се подаваха изпод дългите ръкави на дебелия червен пуловер. Говореше напълно сериозно и го гледаше в очите, докато накрая се усмихна. „Омръзна ми да правя това, с което се занимавам, така че мисля да се залепя за теб. Решено. О, смърт, отплаваме към теб. Моите снимки ме отегчават. Не е вярно, че фотографията е единственото изкуство, при което подготовката не е решаваща. Сега това важи за всички. Всеки аматьор с Полароид се бута редом до Ман Рей^[2] и Брасай^[3], разбираш ли? Но същото става и с Пикасо или Франк Лойд Райт^[4]. Върху думите изкуство и творец тегнат заблуди, натрупани с векове. Не знам какво точно вършиш, но то ме привлича. Виждам те как през цялото време правиш снимки наум, концентриран, все едно практикуваш някакво японско бойно изкуство, въоръжен с фотоапарат вместо самурайски меч. Мисля си, че в наши дни единственото живо, единственото възможно изкуство са твоите безмилостни ловувания. И не се смей, глупчо. Говоря напълно сериозно. Започнах да осъзнавам това снощи, когато ме прегръщаше, сякаш беше за последно. Сякаш всеки момент някой щеше да отнеме живота ни.“

Тя бе интелигентна. Много интелигентна. Беше забелязала, че той никога не се опитваше да обясни, реши или промени нещо; че просто се стремеше да види света в неговите истински пропорции, без лустрото на фалшивата нормалност; че слагаше пръстите си на пулса на ужаса в живота, въпреки че после бяха изцапани с кръв. Олвидо от своя страна съзнаваше, че от дете бе живяла в измислен свят, като онзи малък Буда, за когото разказваше, че близките му не му разкрили съществуването на смъртта в продължение на трийсет години. „Фотоапаратът, казваше тя, и самият ти, Фаулкес, сте моят паспорт към реалността: там, където нещата не могат да бъдат замаскирани с глупост, реторика или пари. Искам да изнасиля предишната си наивност; своята злополучна, толкова надценявана, невинност.“ Може би затова, когато правеше любов, шепнеше мръсотии и понякога го предизвикваше да бъде по-груб с нея. „Ненавиждам — каза му тя веднъж, този път в Националната галерия във Вашингтон пред «Портрет на една дама» на Ван дер Вайден^[5] — този лицемерен, целомъдрен, тежък почерк, с който северняците рисуват жените. Разбираш ли, Фаулкес? Италианските мадони и испанските светици имат съвсем различен вид; сякаш ако от устните им се отрони някоя мръсна дума, ще знаят много добре какво казват. Като мен.“

От онзи момент нататък творбите на Олвидо престанаха да носят отпечатъка на естетиката и блясъка, в които беше живяла, с които беше закърмена, и които съвсем съзнателно изостави. Всичките й нови снимки представляваха реакция срещу предишния й живот. В тях вече нямаше нито хора, нито красота; само различни вещи, скупчени като в склад на вехтошар, като остатъци от изгубени животи, които времето подмяташе в краката й: развалини, останки, скелети от почернени сгради, които се очертават на мрачни небеса, разкъсани завеси, изпочупени плочки, празни шкафове, изгорели мебели, гилзи и дупки от картечница в стените. Такива бяха снимките й в продължение на три години — пълна антитеза на сцените от изкуството и модата, в които бе участвала или които беше снимала преди; винаги черно-бели, като противовес на безупречните цветове, светлина и фокус, които правеха света по-красив от истинския живот. „Виж колко съм била хубава на снимките — обърна се веднъж към Фаулкес, и му показа корицата на едно списание, на която Олвидо — гримирана и изящна — позираше на Бруклинския мост, блестящ от дъжда. — Колко невероятно красива изглеждам и обърни внимание, ако обичаш, на думата «невероятно». Така че дай ми, моля те, всичко, което липсва в моя свят. Дай ми жестокостта на една камера, която не ми е съучастник. Фотографията като изкуство е опасен терен: нашето време предпочита изображението пред предмета, копието пред оригинала, театралното представление пред действителността, външния вид пред същността; предпочита да ме вижда облечена от най-добрите моделиери, да говоря като Саша Стоун^[6] или Фойербах^[7]. Затова и в този момент те обичам. Ти си моят начин да кажа: по дяволите модните списания, по дяволите пролетната колекция в Милано, по дяволите Джорджо Моранди^[8], който прекара половината си живот в правене на натюрморти от бутилки, по дяволите Уорхол^[9] и супените му консерви, по дяволите тая паплач от артисти, която се продава на търговете за милионери в Клеймор^[10]. Скоро няма да имам нужда от теб, Фаулкес; но винаги ще съм ти благодарна за твоите войни. Отварят очите ми за всичко това, което е много важно за там, накъдето съм се отправила: действие, адреналин, ефимерно изкуство. Освобождават ме от отговорности и ме правят привилегирована туристка. Най-сетне мога да гледам. Със собствените си очи. Да съзерцавам света с помощта на двете единствени възможни системи: логиката и войната. В това отношение няма голяма разлика между мен и теб. Нито един от двама ни не е етичен фотожурналист. Та има ли такива изобщо?“

Олвидо взе решението да тръгне с него, докато наблюдаваха един опустошен пейзаж в Портман. Или поне тогава го изрече. „Знам едно място — каза Фаулкес, — което много прилича на това от картината на доктор Атл, но без огън и лава. Сега, като вече съм виждал всички тези картини и като те познавам, би ми се искало отново да се върна там и да го заснема.“ Тя го погледна, изненадана, над чашата кафе — закусваха в къщата на Фаулкес в Барселона, когато той сподели идеята си — и му каза: „Но това не е война. Аз си мислех, че снимаш само войни.“ „В известен смисъл — отвърна й той — сега тези картини и това място също се явяват част от войната.“ И така, те наеха кола и се отправиха на юг към един късен зимен следобед, потънал в тишината на чакълените пътища, които криволичеха сред планини от засъхнала лава и озъбени пропасти, сред рухнали кули и срутени къщи, сред стени без покриви и изоставени под откритото небе мини, в които се виждаха тъмночервените и черни недра на земята, изчерпаните рудни жили, огромните инсталации за промиване на руда, по чиито изпочупени наклони имаше следи от засъхнала сивкава кал, покрила сега песъчливия бряг, осеян с мъртви кактуси и изсъхнали смокинови храсти, като огнени езици от втвърдена лава. „Прилича на изстинал вулкан“ — прошепна Олвидо, възхитена. Фаулкес спря колата, взе чантата с фотоапаратите и двамата поеха през печално красивия пейзаж, заслушани в хрущенето на камъчетата под краката им, което нарушаваше абсолютната тишина, възцарила се над онази необятна пустош, изоставена от човека преди близо век, където вятърът и дъждът продължаваха да създават всякакви капризни форми, стръмни теснини, пресечени бразди и свлачища. Сякаш гигантската ръка на хаоса беше проникнала в земята с могъщите си инструменти и беше изтръгнала вътрешностите й от камък и минерали, а после бе оставила времето да свърши своята работа, като художник в огромно ателие. Слънцето, което всеки момент щеше да огрее останките, разпрострени към близкия морски бряг, се показа за кратко под сивкавата пелена на оловните облаци, червеното сияние запали водата и се разля като изригнала нажежена лава над измъчения пейзаж, над нащърбените останки от инсталациите за промиване на руда, изровените ями със засъхнала шлака и разрушените миньорски кули, които се очертаваха в далечината. И докато Фаулкес приближаваше фотоапарата към лицето си, за да заснеме пейзажа, Олвидо спря да потрива ръцете си, за да се стопли, ококори очи под вълнената шапка, плесна се по челото и каза: „Боже Господи, разбира се, че е така. Не самата пирамида в Гиза или Сфинксът са най-важни сами по себе си, а това, което остава от тях, след като времето, вятърът, дъждът и пясъчните бури са свършили работата си. Айфеловата кула никога няма да бъде така вечна, докато не остане голо, изпочупено и ръждясало скеле, бдящо над един мъртъв град, като призрак от самотната си височина. Нищо не може да покаже истинската си същност, докато безчувствената Вселена не се събуди от животинския си сън, не размърда лапите си в прозявка, разтягайки скелета на Земята, и не си поиграе със случайността в лапите си. Даваш ли си сметка? Разбира се, че да. Сега разбирам всичко. Става въпрос за геологическата аморалност. Нещата опират до това да заснемеш полезната сигурност в нашата слабост. Да следиш нащрек как се върти вселенската рулетка до деня, когато мишката на компютъра отново спре да работи, Архимед възтържествува над Шекспир, а Човечеството заопипва смутено джобовете си, осъзнавайки, че не носи дребни за лодкаря. Да снимаш не човека, а неговата следа. Голият човек, който слиза надолу по стълбата. Но аз никога не бях виждала нещата по този начин. За мен това беше просто една картина в музея. Боже мой, Фаулкес. Боже мой — червеникавата светлина осветяваше лицето й, като пламъците на вулкана, окачен на стената — музеят е само въпрос на перспектива. Благодаря ти, че ме доведе тук.“

От онзи ден нататък тя го следваше навсякъде. Ловуваше по свой начин, погълната от своята представа за света, която беше различна от тази на Фаулкес, но пък беше подхранвана от същото отчаяние. Първото място, където отидоха заедно, беше Ливан. Заведе я там, защото територията му бе позната от гражданската война, когато бе прекарал дълго време там. Познаваше пътищата, селата, градовете, навсякъде имаше приятели и контакти, които щяха да му помогнат да държи поне на първо време ситуацията под контрол. Войната се беше свила, сега се водеше на юг от Литани и се свеждаше до набези и бомбардировки на ислямски бунтовници срещу северната граница на еврейската държава, реакция срещу израелските репресии. Пътуваха с такси по продължението на брега от Бейрут до Сидон и оттам до Тир, където пристигнаха в един син и светъл ден, в който слънцето грееше ослепително и позлатяваше камъните в старото пристанище, като по Средиземноморието. Седемдесетгодишният отец Жорж — приятел на Фаулкес — още беше жив. Мигновено пленен от очарованието на Олвидо, той й показа криптата на средновековната църква, където лежаха статуите на рицари кръстоносци, чиито каменни черти бяха обезобразени, разбити с чук, когато градът паднал в ръцете на турците. На следващия ден тя получи и бойното си кръщение на пътя за Набатие: при атака на израелски бойни хеликоптери с ракета бе улучена кола с ръководители на Хизбулла и един човек, който бе загубил краката си, се опитваше да се измъкне, влачейки се, от димящата купчина ламарина, сякаш излизаше от колаж на Раушенберг^[11]. С крайчеца на окото си Фаулкес я гледаше как снима, пребледняла, но същевременно жадна за още, като трескаво се оглеждаше наоколо между снимките, без да продума. Не се оплака, не коментира въобще; бе прилежна и търпелива като амбициозна ученичка. „Прави каквото правя аз — беше й казал той. — Движи се като мен. Стани невидима. Не слагай никакви военни или крещящи дрехи, не стъпвай извън асфалтираните пътища, не пипай изоставени предмети, не се задържай неподвижна на врати или прозорци, никога не вдигай фотоапарат към слънцето, когато наоколо кръжат самолети и хеликоптери; и не забравяй, че ако ти виждаш човек с пушка, то и той може да те види. Никога не приближавай фотоапарата прекалено близо до хората, до тези, които плачат, страдат или могат да те убият. Първото и единствено нещо, по което хората трябва да усещат твоето присъствие, е щракването на блендата. Изчислявай разстоянието, фокуса, светлината и кадрирай, преди да се приближиш, прави го предпазливо, работи тихо и изчезвай неусетно. Преди да навлезеш в рискован участък, увери се дали има как да излезеш от него, изучавай терена, търси защитени точки и се придвижвай поетапно или като прескачаш от една на друга. Не забравяй, че всяка улица, всеки окоп, хълм или дърво има както добра, така и лоша страна; трябва да можеш да ги разпознаваш. Не си усложнявай живота, без да е необходимо. И най-вече, недей да усложняваш моя.“

На Олвидо й харесваше да бъде с Фаулкес и тя често му го казваше. „Обичам да те гледам как се движиш предпазливо, като лисица, как фокусираш и се приготвяш за снимката, как си я представяш в ума си, преди да я заснемеш. Обичам да гледам как ти стоят дънките, протрити на коленете, и навитите до лактите ризи върху слабото ти здраво тяло; да те гледам как сменяш обектива или филма, облегнат на някоя стена, докато ни обстрелват, съсредоточен, като войник, който сменя пълнителя на оръжието си. Обичам да те гледам в хотелската стая, как с лупа в ръка, отбелязваш най-сполучливите изображения от негативите, опрени на прозореца срещу светлината, или да те гледам как прекарваш часове с линия и маркер в ръка, подбирайки най-добрия кадър, как си водиш записки, докато изчисляваш как редакторът ще разположи снимката на страницата. Харесва ми, че си толкова добър в работата си и че никога не ти се е случвало сълза в окото ти да замъгли фокуса на фотоапарата. Или че поне така изглежда.“

Тя също беше добра и доста разумна в работата си. Фаулкес се беше уверил в това неведнъж при различни опасни начинания и премеждия, които им предлагаше войната — под дъжда, в изоставените села, където само собствените им стъпки върху изпочупените стъкла нарушаваха гробната тишина. Олвидо не беше изключителен фотограф, но имаше прецизна и оригинална концепция за образите. Бързо започна да усвоява нужните умения, инстинкт и така необходимата в екстремни ситуации техническа безпристрастност. Освен всичко, тя имаше дарбата да влиза под кожата на опасните хора, което беше безценно предимство, когато препускаш по фронтовете с фотоапарат. Умееше без думи, само с една от изтънчените си усмивки да убеждава другите, че е по-добре за всички да й позволят да остане, като че беше ценен свидетел; че за тях е по-полезно да бъде жива, отколкото мъртва или изнасилена. Но още в самото начало спря да снима хора. Те не я интересуваха. За сметка на това можеше да прекара часове в изоставена къща, или лутайки се из разрушено село. И въпреки страстта й към предметите в обикновения й живот — онези фалшиви или банални неща, които колекционираше с вятърничав ентусиазъм и после подаряваше или оставяше, където й падне, там никога не пипаше нищо, нито книга, нито порцеланова фигурка, нито гилза от патрон — нищо; само изщракваше лента след лента, заснемайки всичко. „Войната — казваше тя — е пълна с «намерени предмети». Колко сюрреалистично! Тя е като маса за дисекция, на която се срещат човешко същество и месомелачка.“

Фаулкес, който до този момент бе работил почти винаги сам и никога с жени — смяташе, че на война те създават само проблеми, можеше например да те убият заради тях — започна да си дава сметка, че компанията на Олвидо имаше и професионални предимства: затваряше някои вратички, но отваряше други, благодарение на вродения й талант да събужда инстинкта на мъжете за закрила, за възхищение, и тяхната суетност. И тя умееше да се възползва от това. Като например в Хавхи, по време на първата война в Залива, когато един самовлюбен саудитски полковник не само им позволи да снимат по време на сражение, при условие че бяха пристигнали без разрешение от Дахран с някакъв камуфлажен камион на съюзническите войски, но им предложи и кафе насред битката и дори попита Олвидо кое да бъде следващото попадение на артилерията, за да направи хубави снимки. Тя му благодари с изключително уважение, дари го с ослепителна усмивка и после му показа произволно място — високата Водна кула, окупирана от иракчаните — и се приготви да снима с 90-милиметровия обектив. В това време полковникът накара да й донесат стол, за да се настани удобно, и междувременно успя да нареди залп на четири оръдия и една самоизстрелваща се ракета с електронно управление „Тау“ срещу посоченото място, малко преди да се появи един отряд от американски моряци, които скастриха полковника и изгониха всички оттам. „Искам дете — каза тя на Фаулкес през онази нощ, докато пиеха плодови сокове в бара за въздържатели в хотел «Меридиан» и се смееха на случилото се. — Искам дете само за мен, да си го нося на гръб в бебешка раница и да го отглеждам по летищата, хотелите и окопите. Какво, ако не това, ще правя, когато приключи нашата сладка дружба?“ Същата нощ правиха любов чак до зазоряване, без да спират, дори и при воя на предупредителната сирена за иракските ракети „Скът“, тихо, без да продумат, като само отваряха устни, за да се целунат или захапят нежно. А после, докато лежаха изтощени, тя обсипваше с целувки тялото на Фаулкес, докато не заспа.

А що се отнася до страстта й към снимането на предмети вместо хора — той почти не я бе виждал да фокусира живо същество. „Истината е в нещата, а не в нас — казваше тя. — Но се нуждае от нас, за да се прояви.“ Беше търпелива. Изчакваше естествената светлина да стане подходяща — такава, каквато я желаеше. А с времето изработи и свой собствен стил. Впоследствие, в Барселона — много скоро тя се премести при него, в просторния му апартамент с високи тавани близо до пазара Бокерия — след като излизаше от тъмната стая за проявяване, се просваше на килима, заобиколена от всички онези черно-бели изображения и прекарваше часове, отбелязвайки разни детайли с маркера и подреждайки снимките според някакъв шифър, който само тя си знаеше и който Фаулкес така и не успя да разгадае напълно. После отново се връщаше към разтворите за проявяване и към прожектора и продължаваше да работи над онези части от снимките, които беше отбелязала, като ги увеличаваше все повече в нови кадри, докато не останеше доволна. „Вещите — чу я веднъж Фаулкес да си мърмори — кървят като хората.“ Снимките, намерени в разрушените къщи, бяха нейна страст. Снимаше ги така, както ги намираше, без да ги пипа или подрежда: стъпкани, обгорени от пожарите, окачени на стената и изкривени в счупените си рамки или стъкла, отворени и изпомачкани семейни албуми. „Изоставените снимки — твърдеше тя — са като светлите петна в тенебристка^[12] картина: не изсветляват, а потъмняват допълнително сенките.“ Първият и единствен път, когато Фаулкес я видя да плаче по време на война, беше над един албум в Петриня, Хърватско, двайсет и два дни преди канавката край пътя за Борово Населие. Намериха го на земята, изцапан с гипс и мокър от дъжда, процеждащ се през счупения покрив, отворен на две страници, на които бяха залепени коледни семейни снимки — мъж и жена, дядовци и баби, четири малки деца и едно куче; щастливи снимки около украсена коледна елха и богата трапеза. Бяха същото семейство и същото куче, които двамата с Фаулкес току-що бяха видели отвън, в една локва в градината, където едва се различаваха прогизнали дрехи и парчета разкъсана човешка плът, надупчена като решето и довършена с ръчна граната. Олвидо не направи нито една снимка навън; гледа дълго време труповете, скрила фотоапаратите под дъждобрана си, и започна да работи, едва когато влезе в къщата и видя албума на земята. Денят беше влажен и дъждовен и по косата и лицето й имаше капчици дъжд, затова и в началото Фаулкес не разбра, че тя плаче. Даде си сметка, когато я видя да отдръпва фотоапарата от лицето и да бърше сълзите си, защото й пречеха да фокусира. Никога не спомена за това, той също. По-късно, на връщане към Барселона, когато всичко вече беше свършило и Фаулкес прегледа негативите на индексното копие, които тя не беше успяла да прояви, забеляза, че хаосът и неговите правила отново бяха изтъкали някаква странна симетрия — Олвидо бе направила точно двайсет и два кадъра на снимките от албума — толкова, колкото дни й оставаха да живее. Установи това, докато се мъчеше да си спомни с календар в едната си ръка и копието в другата. Не се беше чувствал така изненадан, откакто след едно пътуване до Африка — в Сомалия гладът и кланетата оставяха много силен отпечатък в паметта — тя прекара една седмица в една кланица, където снима наточените и остри ножове и огромните парчета месо, които висяха на куки, опаковани в найлони с печатите за санитарен контрол. Както обикновено снимките бяха черно-бели. Олвидо прояви тази своя работа и я прибра в една папка, а отгоре й написа: Der muede Tod. Уморената смърт. В тези изображения, както и в безлюдните й снимки от войните — най-много можеше да се види продупчената подметка на мъртъв крак, брачната халка на мъртва ръка, кръвта приличаше на онези тъмносиви езици засъхнала кал в разрушените места за промиване на минерали в Портман. Лавата на един изстинал вулкан.

В кулата се беше възцарила пълна тишина. Дори шумът на морето не се чуваше. Фаулкес прибра снимката, на която бяха двамата — той и нейното призрачно отражение в счупеното огледало, и затвори сандъка. После взе чашата си и слезе надолу по витата стълба да потърси още нещо за пиене. Имаше чувството, че стъпалата сякаш се изплъзваха изпод краката му. „Надявам се, че на Иво Маркович няма да му хрумне да ме посети сега.“ Бутилката продължаваше да седи на масата между бурканите и четките, без да задава въпроси и без да изисква нещо повече от това, което Фаулкес носеше в себе си. „Много добре — каза си той. — Много подходящо, несъмнено, перфектно.“ Наля си още коняк в чашата, изпи го на един дъх, усети как гърлото му пламва и произнесе името на Олвидо. „Необикновено име — помисли си. — Неточната дума.“ Взе отново бутилката, замаян, застанал на брега на реката на мъртвите, наблюдавайки сенките, които бавно сновяха от другата страна, обгърнати в мрак и черни следи. Художникът на битки не откъсваше поглед от стенописа в полусянка, замислен над парадокса: някои думи се самоубиваха семантически, отричайки самите себе си. Олвидо — забрава — бе една от тях. От тъмния бряг на неговите спомени тя го гледаше как пие коняк.