Артуро Перес-Реверте
Художникът на битки (15)

15.

На другия ден Фаулкес слезе в селото. Остави мотора си в една от тесните улички, цялата окъпана в светлина. Слънцето се отразяваше в белите стени на къщите, които се спускаха стъпаловидно надолу по хълма чак до древната крепостна стена на пристанището, и го заслепяваше. Фаулкес изтегли пари от местния клон на банката и мина да се разплати в железарията, където си поръчваше бои. После се запъти бавно към пристанищния док и постоя известно време, загледан мълчаливо в корабите и скупчените на кея рибарски мрежи. Когато часовникът на кметството отброи дванайсет удара, Фаулкес седна под навеса на най-близкия ресторант, от който се откриваше прекрасна гледка към излаза на пристанището и към морската шир, набраздявана от източния вятър. Поръча си бира и потъна в размисли, загледан към морето и вълнолома, където обикновено спираше туристическото корабче и който сега пустееше. Мислеше си за Иво Маркович и за себе си. За последните думи на хърватина, преди да си тръгне предния ден. „Трябва да слезете до селото и да се запознаете с жената от корабчето. Не остава много време.“

Да се запознае с онази жена. Фаулкес се усмихна несъзнателно. Вече бе нарисувал всички жени в огромния стенопис в наблюдателната кула. Други нямаше. Всички те бяха там: и изнасилената жена с окървавените бедра, и изплашените до смърт жени, сгушени една в друга като стадо пред дулата на своите мъчители, и умиращата жена с африканските черти, която се взираше в зрителя в сетния си час, и жената на преден план, изкривила устни в безмълвен вик на ужас. И Олвидо Ферара бе там, бе във всяко кътче и във всеки щрих от необятния пейзаж, който нямаше да има смисъл, нямаше да съществува без нейното присъствие. Беше в червените, сивкави и черни краски на вулкана — пресечната точка, в която се събираха и пресичаха всички линии на стенописа, всички перспективи, целият заплетен и безмилостен сюжет на живота и случайността, чиито строги и безпристрастни закони неумолимо следваха своята траектория, така, както злокобните стрели от колчана на Аполон пред Троя следваха своята, насочени от смъртоносния му лък — една смъртоносна комбинация от ъгли, криви и прави линии, както всичко останало — и направлявани от Мойрите, които предат нишките на съдбата.

„Сега вече знам какво търсиш“, каза му веднъж Олвидо. Бяха в Кувейт, скоро след като иракските войски се бяха оттеглили. Бяха навлезли на кувейтска територия с механизираните части на американската армия предния ден. Бяха останали да пренощуват в „Хилтън“ — нямаше ток, стъклата на прозорците бяха изпотрошени, а водата от разбитите тръби се стичаше по пода и надолу по стълбите. Взеха произволен ключ от изоставената рецепция и се качиха на петия етаж. Махнаха юргана, целия в сажди от изгорял петрол, и спаха цяла нощ, изтощени, под тътена на последните оръдейни изстрели и възпламенените петролни кладенци. „Най-сетне разбирам… — настояваше Олвидо. Бе облякла една от ризите на Фаулкес, стоеше на прозореца и наблюдаваше града с фотоапарата си в ръка. — … И ми отне много време, целувки и погледи, за да го разбера. Време да те наблюдавам как се държиш, как се движиш и минаваш през тези катастрофални събития с предпазливостта и бдителността на ловец, така уверен, така сигурен какво точно трябва и не трябва да правиш и мълчалив като опитен воин. Как правиш всяка снимка — първо с очите си, във въображението си и за една десета от секундата преценяваш дали си заслужава, или не. Не се смей, защото е така. Кълна ти се. Разбрала съм много за теб и от всичките пъти, когато изригваш дълбоко в мен, притиснал ме в прегръдките си, и когато те усещам как се отпускаш удовлетворен вътре в мен, в единствения миг в своето съществуване, когато сваляш гарда. Виждам това, което виждаш ти. Виждам те как мислиш преди и след, но никога и докато правиш снимката, защото знаеш, че иначе няма да я направиш въобще. Единственото, което не знам обаче, е дали сега разбирам тези неща, защото мисленето ми се е променило по ужасяващ начин, сякаш съм хванала някакъв вирус, някаква тайна и неизличима болест. Дали сега съм се заразила с войната, или съм я носила в мен и ти просто си я провокирал да се прояви и си наблюдавал. Всичко това ми напомня на нещо, което баба ми — ама колко добре си паснахте с нея, нали, момичето от Баухаус и дзенбудисткия стрелец с лък — та нещо, за което баба ми говореше, докато подравняваше редиците карфиол и марули в градината, и наричаше “gestah": сложна конструкция от отделни, незначителни сами по себе си, компоненти, която носи смисъл единствено в своята цялост. Нали така? Но ти имаш проблем, Фаулкес. Много голям проблем. Не можеш да намериш това, което търсиш, в една снимка. Тя не може да го постигне. Аз съм по-практична и се задоволявам с това да събирам прекършените звена от веригата — следи и руини от изминали събития, находки, които глупавите писатели романтици си приписват, а още по-глупавите художници пресъздават. Но аз не търся духа на миналото. Не искам да го разбера, нито да си го припомня, а да се отвържа от пристана и да се пусна по течението, да счупя оковите си. Или казано на твоя психопатски жаргон, тези изоставени места, механизми и изпочупени предмети са математическите формули, които ми показват пътя. Моят път. Клечката кибрит, която ме води през гънките на мозъчната обвивка на света. Не се опитвам да реша проблема, нито да го разбера или приема. Той просто е част от моя път натам, накъдето отивам; към място, което ще позная, когато го намеря. При теб обаче е различно: ти си на това място през целия си живот, и подозираш, че е така още от мига, в който си се родил. Но не мисля, че ще си го признаеш. Замисли се само какви снимки се харесват на критиците и на хората въобще; какво въобще е красотата в снимките за тях? Спомни си колко красив беше мъртвият Че Гевара на снимката на Фреди Алборта^[1]; колко са красиви изгнаниците и прокудените бежанци на Салгадо^[2], осакатените деца във фотографиите на Херва Санчес^[3] и агонизиращата африканка от твоята снимка; спомни си красотата на полските гета от снимките на Роман Вишняк^[4] и тази на шестте хиляди фотографии на Нем Айн, на които са снимани жертви, включително и деца, екзекутирани от червените кхмери^[5]. Красотата на всички тези красиви хора в сетния им час. Не, любими. Чувал ли си онази стара реклама на „Кодак“? Вие натискате копчето, ние правим останалото. В свят, в който ужасът се продава като изкуство, в който изкуството се ражда, за да бъде заснето, в който образът на страданието не извиква нито осъзнаване, нито съчувствие, военните фотографии вече нищо не струват. Светът прави останалото: присвоява си ги още щом щракне затворът. Щрак, готово, благодаря и довиждане. Е, поне снимката носи повече смисъл от безразборните и бързо сменящи се кадри по телевизията, които текат и ни заливат, без да фокусират вниманието ни. Но и това не е достатъчно. За това, което ти търсиш и искаш да направиш, би могло да ти помогне само изобразителното изкуство; и то далеч от публиката и нейните интерпретации. То притежава фокус, кадър и перспектива, които лещата на фотоапарата няма. Въпреки че не знам дали някой художник е постигал това някога. Гоя може би. Да пренесеш върху платното действителността е различно от това да пренесеш начина, по който твоята ретина я възприема. Разбираш ли? Едно е да възпроизвеждаш живота, като го имитираш или интерпретираш такъв, какъвто е: наслада, красота, ужас, болка и т.н. Достатъчно е само да имаш набито око, техника и талант. Съвсем друго нещо е обаче да се оставиш ретината и нейната предопределеност да те водят. Да нарисуваш ужаса със студени линии." Продължаваше да седи на прозореца, само по ризата на Фаулкес, и да гледа черния дим, който покриваше града. От време на време вдигаше фотоапарата, сякаш за да направи снимка, но после бързо се отказваше. „В свят, в който се убива, да дадеш живот на поредния жесток човек не би било никаква добродетел. Но да видим кой хубавец ще го прозре и ще го нарисува.“

Фаулкес изплува от спомените си, отпи от бирата, която сервитьорката току-що му бе донесла и се загледа на изток, където вълноломът скриваше морето. От другата му страна се носеше шум от мотор на приближаваща се лодка и само миг по-късно се появи и бяло-червеният комин и започна да се движи по протежение на вълнолома в посока към фара на пристанището. След малко туристическото корабче навлезе в пристанището и се приближи към кея, близо до терасата, на която седеше Фаулкес. След бърза и прецизна маневра един моряк скочи на земята, за да завърже корабчето за пристана и да спусне малкото мостче, по което слизаха двайсетината туристи. Художникът се загледа с любопитство в хората, които се разпръсваха, като се опитваше да разпознае измежду тях жената, чийто глас познаваше от високоговорителя. Накрая край корабчето останаха няколко души, сред които Фаулкес забеляза млада руса жена с приятни черти на лицето, висока и силна, която се запъти към туристическия офис. Носеше бяла ленена рокля, която подчертаваше тена й, кожени сандали и голяма чанта, преметната през рамо. Изглеждаше уморена. Отвори вратата на офиса и влезе вътре. Фаулкес продължи да седи и да наблюдава туристите, които се снимаха с фотоапаратите и камерите си сред рибарските мрежи и кораби, на фона на откритото море отвъд излаза на пристанището.

Туристи. Публика. И отново спомените. „Ние правим останалото“ се казваше в рекламата, за която говореше Олвидо. Тази асоциация накара Фаулкес да се усмихне. Беше продължил да опитва с фотографията още известно време. Като краен резултат се беше получила една половинчата и незадоволителна формула. Но в крайна сметка целият му фотографски период се оказа една добра основа, едно предварително обучение и подготовка за проекта, който се зараждаше в главата му; начин да обучи и настрои очите си да възприемат фотографията и изобразителното изкуство по различен начин. Случилото се край пътя за Борово Населие го промени завинаги и тласна живота му в нова насока — през първите две години Фаулкес се отдаде на интензивна работа в Босна, Руанда и Сиера Леоне, която му помагаше да се абстрахира, но накрая се отказа от военната фотожурналистика. Решението беше плод на продължително натрупване: голата и разорана земя на Портман, черният облак над Кувейт, пламъците на Дубровник и тялото на Олвидо, обагрено в червена светлина, после студените и самотни нощи в стаята без прозорци в „Холидей Ин“ в Сараево, откъдето се откриваше панорамата на градската геометрия, очертаваща се на фона на светлината от експлозиите и пожарите. Всичко това се натрупваше във Фаулкес и го съпътстваше с неизбежните сближаващи се линии до залата на трибунала, където една зимна сутрин, някъде около средата на войната, босненският сърбин Борислав Херак, бивш член на бригадата за етническо прочистване „Бойка“, бе описал със смразяващи детайли, освен масовите екзекуции, своите лични трийсет и две убийства — опит, които явно бе натрупал в кланицата за свине преди това. Сред жертвите бяха и шестнайсет жени — студентки и домакини, които беше изнасилил и убил, както другарите му постъпваха със стотици други, след като ги измъкнал от хотел „Санджак“, превърнат от сръбските войски в публичен дом. С безизразно лице Херак разказа за убийството на двайсетгодишно момиче: „Заповядах й да се съблече и тя започна да вика, но аз пак я ударих и тя се съблече, така че я изнасилих, после я отстъпих на останалите и след като всички я изнасилихме, я качихме в една кола и я закарахме на планината Джуч, там я застрелях в главата и я хвърлихме в храстите“^[6]. Докато слушаше, Фаулкес наблюдаваше лицето на Херак през визьора на фотоапарата — невзрачно и обикновено лице, което в мирно време би изглеждало като лице на беден човек — след което бавно свали ръката си, без да заснеме дори една поза, защото бе уверен, че нито една снимка на света, нито дори звукът и образът, уловени от телевизионните камери, можеха да пресъздадат това. „Геологическа аморалност“ бе казала по някакъв повод веднъж Олвидо, но може и да е имала точно това предвид; че бе невъзможно да заснемеш апатична прозявка на Вселената. И така, настъпи краят на трийсетгодишната кариера на Фаулкес във военната фотография. Инерцията от изминалите три десетилетия още известно време продължаваше да го отвежда към военните огнища, но вярата му в това, което визьорът му показваше, надеждата, с която пръстите му играеха оживено по пръстените на обектива, си бяха отишли. След това Фаулкес дълго време обикаля по музеите — Олвидо така и не разбра колко много му бе повлияла, — за да направи своя селекция от снимки на батални картини и техните зрители; една странна серия, в която малко по малко самият той щеше да разгадава собствената си логика и намерения. След период на усилени проучвания и събиране на документация, снабден с необходимите разрешителни и с „Лайка“, но без светкавица или статив, с 35-милиметров обектив и цветен филм, подходящ за естествена светлина и бавна скорост, бившият военен фотограф прекара по няколко дни пред всяка една от шейсет и двете батални картини, които беше подбрал от дълъг списък, включващ деветнайсет музея в Европа и Америка. Фаулкес снимаше не само картината, но и хората, които се спираха пред нея — различни посетители на музея, сами или на групички, ученици и екскурзоводи, снимаше моментите, в които залата беше празна и тези, когато имаше толкова много хора, че картината почти не се виждаше. Прекара така четири години, докато не се спря на окончателна селекция от двайсет и три снимки — от налудничавия поглед на мъжа, който наръгва с ножа си мамелюк в картината „Втори май 1808 г. в Мадрид“, заснета в препълнената зала на Гоя в „Ел Прадо“, до воина мародер в „Mad Meg“^[7] на Брьогел, снимана в полумрак с профила на един ученик, който я съзерцава в почти празната зала на музея „Майер ван ден Берг“ в Антверпен. Крайният резултат на тази усилена работа бе албумът „Morituri“, последната му публикувана работа. Най-краткият път между две точки: от човека до ужаса. Един свят, в който единствената логична усмивка бе тази на черепите, изобразени на платната и дъските на старите майстори. И когато двайсет и трите снимки бяха готови, Фаулкес разбра, че и той е готов. Тогава остави фотоапаратите завинаги, започна да си припомня всичко, което бе научил за рисуването като млад, и да търси подходящото място.

Екскурзоводката от туристическото корабче излезе от офиса и се отправи към терасите на заведенията, на път за паркинга. Фаулкес забеляза, че се спря да си говори с човека, който охраняваше пристанището, и че се поздравяваше със сервитьорите. Изглеждаше разговорлива и имаше хубава усмивка. Дългата й руса коса бе вързана на опашка. Беше привлекателна, въпреки че имаше някой и друг килограм в повече. Когато мина покрай неговата маса, художникът я погледна в очите. Бяха сини и лъчезарни.

— Добър ден — поздрави я.

Жената го изгледа изненадана и любопитството й се пробуди. Беше на около трийсет години според преценката на Фаулкес. Отвърна на поздрава му и понечи да продължи пътя си, но се спря нерешително.

— Познаваме ли се? — попита.

— Аз ви познавам, да — Фаулкес се беше изправил. — Или поне познавам гласа ви. Чувам го всеки ден точно в дванайсет часа.

Жената го гледаше внимателно, изглеждаше объркана. Бе висока почти колкото него. Фаулкес посочи туристическото корабче и брега в посока Араес. След миг тя се усмихна.

— Но разбира се. Вие сте художникът от кулата.

— В тази отдавна изоставена наблюдателна кула сега живее един известен художник, който се е заел да украсява стените с огромни фрески… Исках да ви благодаря, преди всичко за думите „известен“ и „украсява“. Във всеки случай имате много приятен глас.

Жената се разсмя. Фаулкес забеляза, че миришеше леко на пот. Пот, която миришеше на чистота, на море и слънце. Предположи, че се дължи на ангажимента й да обикаля с туристите от десет часа сутринта.

— Надявам се да не съм ви причинила неприятности — каза му тя. — Много съжалявам, ако някой ви е обезпокоил… но тук нямаме много местни забележителности, с които да се хвалим пред туристите.

— Не се притеснявайте. Пътят нагоре по хълма е дълъг и доста труден. Почти никой не се качва дотам.

Фаулкес я покани на масата и тя седна при него. Поръча си една кока-кола и си запали цигара. Започна да разказва за работата си. Беше от град от вътрешността и поддържаше туристическия офис на Пуерто Умбрия през лятото, по време на сезона. През зимата работеше като преводач за консулства, посолства, съдилища и имиграционни служби. Беше разведена и имаше дъщеричка на пет годинки. Казваше се Кармен Елскен.

— Немски произход?

— Холандски. Но живея в Испания от дете.

Поговориха си петнайсет-двайсет минути. Един непретенциозен и вежлив разговор, който не беше особено интересен за Фаулкес, като изключим самия факт, че разговаряше с жената, чийто глас бе слушал всеки ден в продължение на толкова време. Така че я остави да говори, като почти през цялото време мълча и само от време на време задаваше по някой подходящ въпрос. При всички положения обаче рано или късно разговорът щеше да се насочи към него и работата му в кулата.

— В селото се говори, че правите нещо много оригинално и интересно — започна Кармен Елскен. — Че вече от близо година работите върху огромна рисунка, която покрива цялата стена вътре в кулата. Жалко е, че хората не могат да я видят, но разбирам, че искате да ви оставят на спокойствие. Въпреки това — добави с нескрито любопитство, — много бих искала да видя тази картина някой ден.

Фаулкес се поколеба за момент. Защо не. Тя беше много приятен човек. Нейният сънародник Рембранд не би се поколебал да я нарисува като буржоазна дама с оскъдно деколте и гореща плът. Вързаната й коса, подредена и пригладена по челото и слепоочията, контрастираше с кожата й. Художникът на битки почти бе забравил какво е усещането да седи толкова близо до жена. Образът на Иво Маркович премина бързо през съзнанието му. „Не остава много време — бе му казал хърватинът. — Трябва да слезете до селото.“ И после се бе замислил за момент. Кратка отсрочка, преди да си разменят последни думи и да се разделят. Художникът се загледа в сините й очи. Беше свикнал да бъде наблюдателен и сега в тях откриваше интерес. Сложи дясната си ръка на масата и забеляза, че тя я гледаше и следеше движенията му.

— От утре нататък имам доста неща за вършене, но днес следобед бихте могли да видите кулата… ако искате се качете. Но с кола можете да минете само около половината път, оттам нататък трябва да продължите пеш.

— Ще се кача с голямо удоволствие — отне й четири секунди да отговори. — След пет часа добре ли е? — тогава затваряше туристическото бюро.

— Пет часът е идеално време — отвърна Фаулкес.

Двамата се изправиха и сърдечно си стиснаха ръцете. В очите й продължаваше да се чете интерес.

— В пет часа — повтори тя и си тръгна.

Изучаваше я, докато се отдалечава; гледаше русата й коса, бялата й рокля, която се полюшваше по широките й бедра и подчертаваше бронзовата кожа на краката й. После пак седна и се огледа наоколо подозрително, страхувайки се, че ще види Иво Маркович да се усмихва доволно някъде наблизо.

Продължи да наблюдава морето и далечната линия на брега в посока към Кабо Мало, докато споменът за Кармен Елскен бавно избледняваше от мислите му. Слънцето започваше да залязва и силната му, ярка светлина правеше обектите особено отчетливи и ясни и им придаваше едно специфично сияние, една специфична красота; както слоевете прозрачна боя, които правят тоновете вместо по-наситени да изглеждат леки и прозрачни. Красотата — каза си Фаулкес и отново потъна в спомените си — беше подходяща дума, но не бе единствена. Бяха разсъждавали върху това заедно с Олвидо неведнъж и преди това. Красотата невинаги означава пейзаж, изпълнен със светлина и живот или с надежда за бъдещето; например, след пет часа следобед или какъвто и да е друг час, който хората очакват с необясним оптимизъм — Фаулкес отново си спомни за Иво Маркович и на лицето му за миг се изписа недоволство. С Олвидо си бяха говорили за това пред акварелите на Търнър^[8] в „Тейт Галери“, Лондон: Венеция на разсъмване, погледната от хотел „Европа“ в посока Сан Пиетро ди Кастело, би могла да бъде идиличен пейзаж през погледа на един англичанин от средата на XIX век, но също така можеше да представлява и размитата граница — акварелът и неговите неясни контури и оттенъци бяха идеални за това — между красотата на изгрева и художественото изображение, което пъстрата палитра на Вселената, въздействащият спектър от хроматични багри на ужаса, излагаха на показ за всеки зрител, застанал на подходящото място. Щрихите на облачетата, надвиснали над морето на източния утринен хоризонт, можеха да са предвестник на един нов ден, изпълнен със светлина и форми; но можеха и да са облаци дим, който носи мириса на смърт, на погубен град — smell of war, често казваше Олвидо, като докосваше дрехите си с ужас и добавяше: „Тази миризма ще ме преследва, докато умра“. По същия начин небето, пламнало на разсъмване в червено, оранжево и жълто, на фона на което се очертаваше камбанарията на „Сан Марко“, за тези, чиито очи бяха привикнали към други, прилични на тази гледки, панорамата напомняше повече на краткото сияние от оръдеен взрив, отколкото на бавното зазоряване, което идва като потвърждение на твърдението, че след нощта се пробуждат денят и красотата; твърдение, което невинаги бе вярно според художника на битки. Имаше и нощи без утрини, последни сенки в сетен час, имаше и дни без светлина, обрисувани с черни краски.

Фаулкес отпи отново от бирата си, загледан в тънката сива линия на брега, която навлизаше навътре в морето в далечината. Венецианските акварели му навяваха вълна от асоциации и усещания. В паметта му изплува споменът за студената разсеяна светлина на една есенна утрин в покрайнините на Дубица, бивша Югославия, когато двамата с Олвидо очакваха момента да пресекат заедно с отделение войници река Сава. Бяха примрели от студ в изоставената фабрика, където прекараха нощта заедно със сто деветдесетте и четирима хървати, които щяха да се бият на разсъмване. В началото Олвидо бе посрещната с обичайните за онова време почтителност и уважение към всяка жена, която по свое желание се намираше във военното огнище. На светлината на фенерите войниците я наблюдаваха с любопитство. Усмивките, шушуканията и учудването, изписано по лицата им, издаваха недоумение какво прави тя на онова място. Настаниха я на възможно най-удобното място, а едни от по-младите й дадоха и консерва компот от ананас от своите провизии. После малко по малко войниците се умълчаваха и потъваха в уединение, вглъбени в мислите си в навечерието на решителната им среща със съдбата и случайността. Трийсетина от тях бяха почти деца, на възраст между петнайсет и седемнайсет години. Бяха се разположили около техен преподавател от училище, заедно с когото ги бяха записали всички вкупом във войската. Учителят беше на двайсет и осем години, вече офицер, който въпреки оръжията, мунициите и гранатите, продължаваше да се държи с тях като техен учител, какъвто само допреди няколко седмици е бил, и комуто бащите на тези деца бяха поверили да се грижи за тях, така както и в училище. Минаваше край всеки от тях и им говореше с тих и спокоен глас, проверяваше снаряжението им, даваше на по-големите по глътка ракия и цигари и рисуваше с маркер по ризите, каските или опакото на дланите им кръвната група на тези, които я знаеха. Фаулкес и Олвидо прекараха нощта, легнали близо един до друг, за да се топлят. Беше толкова студено, че не можеха да заспят, но не обелиха нито дума цяла нощ. От време на време в тъмнината проблясваше фенер, осветяваше ги за миг и отново угасваше. Започна да се развиделява, и мътната и неясна утринна светлина взе да се процежда през дупките по покрива на изоставената фабрика и през изпочупените прозорци. В този призрачен полумрак войниците започнаха да се разбуждат и да излизат навън, където сивкавата светлина очертаваше силуетите им като във венециански акварел — десетки мъже и момчета се оглеждаха наоколо като кучета, които душат във въздуха, преди да се отправят към неясната линия на хоризонта, потънала в мъгла; светлосива мъгла, която пълзеше по повърхността на земята; влагата, която се носеше от близката река, размиваше в нерешителността на настъпващия ден неправилните контури на едно по-тъмно и мрачно петно, на една съвкупност от прави линии и начупени под странен ъгъл повърхности — разрушеният мост над Сава, който войниците трябваше да пресекат, помагайки си с това, което бе останало от него, преди да се изкачат по високия склон между двете възвишения и да нападнат Дубица, която се падаше от другата страна. Като потриваха енергично скованите си от студ ръце и крака, Фаулкес и Олвидо последваха останалите към реката. Фотоапаратите им бяха прибрани в чантите, защото светлината все още не бе достатъчна за снимки. „Всичко ми прилича на една от онези картини на Търнър — каза тогава Олвидо, — сещаш ли се? Сенки на развиделяване. Но проклетият англичанин е забравил да нарисува студа.“ После закопча яката на войнишката куртка догоре, преметна чантата с фотоапаратите на гръб и се усмихна на Фаулкес. „Никога вече няма да има война като тази“ — каза изведнъж Олвидо с меланхоличен тон и се усмихна странно. После целуна Фаулкес по бузата, повтори думата „никога“, но по-тихо, и тръгна след войниците. Сред призрачните им силуети, които сякаш бяха увиснали във въздуха и се носеха над пелерината от мъгла, застлала брега, започна да се чува оттук и оттам освобождаването на предпазителя, след което този звук се разнесе из целите редици. На изток небето вече се бе обагрило в златисти и оранжеви тонове, когато навлязоха до кръст във водата и започнаха да пресичат реката, възползвайки се от останките от стария мост и въжетата, които бяха опънали през нощта. Когато първите взеха да изкачват хълма между двете възвишения — бяха мокри от кръста надолу, а обувките им бяха пълни с вода — синьо-сивкавата светлина вече бе достатъчна за снимки. Фаулкес отвори блендата на максимум — експозиция 1.4 и скорост на затваряне 1/60 — и започна да снима войниците, които се разделяха на отделения, водени от своите офицери, и се изкачваха нагоре по единия от двата хълма. Израженията на лицата им показваха богата гама от емоции: решителност, смелост, непоколебимост, тревога, подозрителност, неувереност, предпазливост, напрежение, безпокойство, ужас, равнодушие и безразличие. Цялото разнообразие от чувства и нагласи по лицата на хора, изправени пред едно и също изпитание, на фона на онази утринна светлина, която художникът на акварели би определил като изключително красива, но която обгръщаше преждевременно в своите нежни и деликатни тонове като в плащаница онези, на които бе писано да загинат. Фаулкес погледна към Олвидо. Тя вървеше сред войниците на около четири-пет метра наляво от него, с мокри джинси, прилепнали по краката й, и закопчаното до горе черно войнишко яке дълго три четвърти. Косата й бе сплетена на плитки, а фотоапаратите й бяха още в чантата, сякаш да снима бе последното нещо, което й минаваше през главата сега, претекстът, от който не се нуждаеше в тази утрин с измамна и ужасяваща красота. Когато от другата страна на хълма започнаха да отекват изстрели и войниците наоколо стиснаха зъби, притиснаха оръжията до себе си и започнаха да вървят все по-снишени, колкото повече приближаваха върха, тя започна да се оглежда наоколо и да наблюдава лицата, които я заобикаляха, с нескрито любопитство; безпощадна; сякаш търсеше в тях безмълвни отговори на въпроси, които можеха да се разберат само в неясната светлина на една такава утрин, в размитите водни бои на един космически акварел, в който всеки силует, включително и нейният собствен, бе само сбор от незначителни щрихи. Тогава от другата страна на хълма полетяха минометни гранати и започнаха да се взривяват в опасна близост. Тогава един офицер се обърна към Олвидо и се развика „Стоп, стоп“, показвайки й с енергични жестове, че трябва да остане на мястото си — вероятно това бяха и последните проявления на мъжкия му инстинкт да закриля женската, преди да обърне гръб и да премине отвъд границите на собственото си същество. Олвидо го послуша, без да протестира, и коленичи. Фотоапаратите й си бяха все така в чантата, но погледът й беше втренчен във войниците, които продължаваха напред, в учителя, който се отдалечаваше нагоре по хълма, следван от учениците си с наведени глави и пребледнели и изкривени от ужас лица, потънали в онази неясна утринна светлина. В това време Фаулкес, който също се бе спрял край нея, трескаво сменяше скоростта на затваряне и настройваше блендата — утринната светлина и димът от експлозиите покриваха хълмовете с ореол от златист прах — и снимаше. Започна да снима и първите, които се връщаха от върха на възвишението: едни куцаха надолу, целите изпръскани с кал и кръв, други придържаха превръзките по раните си, застигнати от шрапнел, трети бяха загубили зрението си и с ръце на лицето си се препъваха ужасени надолу по склона; имаше и такива, които другарите им влачеха обратно надолу и оставяха дълга червена диря. Олвидо остана коленичила, когато Фаулкес се приведе и започна да тича нагоре по хълма, спря се за момент, наведе се още по-ниско и се приближи достатъчно, за да фокусира в профил учителя, когото две от момчетата носеха, придържайки го под мишниците; краката му се влачеха по влажната трева, а половината му челюст липсваше, отнесена от шрапнел от граната. След тях слизаха и други момчета: плачеха, викаха или вървяха мълчаливи, някои ранени, а други — невредими, някои сами и без оръжие, а други носеха на гръб окървавените си другари — нови щрихи в яркочервени багри, които се пресичаха и наслагваха в акварела, който старателният пейзажист създава с усърдие от висините на своя статив. Докато превърташе третия филм, Фаулкес погледна отново към Олвидо и видя, че тя най-сетне бе извадила фотоапарата от чантата си. Стоеше с гръб към хълма и снимаше пустия и разрушен мост в коритото на оловносивата река, онзи несигурен път между двата бряга, който бяха оставили зад гърба си, сякаш именно той, а не онези сломени и разбити мъже, които се оттегляха от хълма, беше ключовият образ, обяснението, което тя търсеше. Така Фаулкес разбра, че тя скоро щеше да получи това, което искаше, и че нямаше да бъде до него още много време. Защото и времето си имаше свои стари и неизменни правила. Aritmys kinesios. Аритметика на движението „преди“ и „след“. Особено след. „А един фотограф — Олвидо обичаше да повтаря тази фраза, която бе научила от него — никога не принадлежи на групата, към която изглежда, че принадлежи.“ Въпреки това до този момент Фаулкес таеше абсурдната надежда, че времето ще я направи повече негова — едни и същи сънени очи всяка сутрин, едно и също тяло, което остарява до теб, в ръцете ти, всеки ден. Една споделена старост, потънала в спомени. Но тази сутрин, когато я видя да обръща изпръсканото си с кал лице към моста и да вдига бавно фотоапарата, за да улови образа на опасния път, който бяха оставили зад гърба си — снимка на онова „преди“ в кинетичната аритметика, което ги бе довело на този бряг, където мъжете загиваха — Фаулкес погледна на свой ред към „след“ и видя само своето минало. Така той разбра, че няма да остареят заедно; че тя щеше да бъде на други места и в чужди ръце. „Мъжът си мисли — спомни си какво му бе казвала неведнъж, — че е любовник на една жена, а всъщност е само неин наблюдател.“ Aritmys kinesios. Тогава Фаулкес изпита страх да се върне към самотата, която дебнеше в думите „преди“ и „след“, но повече се страхуваше от това Олвидо да оцелее в тази последна война.