Артуро Перес-Реверте
Художникът на битки (14)

14.

Когато художникът на битки приключи разказа си за снайпериста, Иво Маркович продължи да седи мълчаливо. Мислеше. Двамата се бяха разположили вътре в кулата — Маркович на долните стъпала на стълбата, а Фаулкес на стол до масата с боите — и пиеха от бирата, която хърватинът бе донесъл.

— Така че, както виждате — заговори Фаулкес, — несигурността е присъща на играча, а не на неизменните правила… От безбройните възможни траектории на един куршум, само една се случва в действителност.

Хърватинът кимна в знак на съгласие и отпи от бирата си. Загледа се в белега на ръката си.

— Скрити ужасяващи закони?

— Именно. Включително и микроскопичният произход на необратимостта.

— Учудвам се, че знаете подобни неща.

Фаулкес повдигна рамене.

— Не бих казал, че „знам“ е подходящата дума. Представете си един човек, който няма никаква представа от шах, но всеки ден идва в кафенето и гледа как другите играят…

— Аха. Рано или късно и той ще научи правилата.

— Или поне ще разбере, че има такива. Това, което никога няма да може да разбере сам за себе си, дори и цял живот да гледа, е броят на възможните партии: едно и после сто и двайсет нули.

— Разбирам. Говорите за една игра, при която правилата не са отправната точка, а финалът, така ли?

— Дявол да го вземе, много добре го казахте.

Маркович остави кутийката с бира на земята и си извади цигара. Започна да опипва джобовете си за огънче и Фаулкес му хвърли пластмасовата запалка от масата. „Задръжте я“, каза му и хърватинът я хвана във въздуха.

— Така. Мисля, че вече знам какво правите тук. В действителност аз подозирах нещо такова, но не и че можете да отидете толкова далеч. Въпреки че след като видях това — прибра запалката и показа към стенописа, — трябваше да предвидя и последствията.

Фаулкес беше гладен. Ако странният му гост не беше там, щеше да си направи спагети на газовата печка на горния етаж. Мина между Маркович и книгите по стълбите и се качи горе, за да погледне в сандъка, където държеше дрехите си, консервните кутии и малокалибрената пушка. Нямаше голям избор. Скоро трябваше да слезе в селото за провизии.

— И мислите ли, че няма вратичка за бягство? — попита хърватинът отдолу. — Че тези неизбежни закони ни управляват? Тези скрити правила на вселената?

— Звучи малко пресилено, казано по този начин, но по принцип така мисля, да.

— Включително и за следите, по които се води ловецът?

— Със сигурност.

Наведен над парапета, Фаулкес показа на Маркович консерва сардини и хляб и той му кимна в знак на съгласие. Фаулкес взе още една консерва, две чинии и прибори и разположи всичко това върху салфетки в един свободен ъгъл на масата. Двамата се храниха тихо, на крак, като отвориха и другите две бири, които още бяха студени.

— Що се отнася до следи и ловци — отбеляза Маркович, докато дъвчеше, — може би по свой начин този снайперист е бил творец.

Фаулкес се разсмя.

— Защо не?… В сферата на изкуството оригиналността на творбата на Аз-а има повече значение за обществото от филантропията. Или поне така казват.

— Бихте ли повторили?

Художникът на битки повтори мисълта си. Другият се замисли над думите му и после взе да кима одобрително, сякаш идеята го развеселяваше. „Артист — повтори си наум. — Звучи подходящо за времето, в което живеем.“

— Истината е, че никога не съм го възприемал по този начин, господин Фаулкес.

— На мен също ми трябваха години, за да го погледна от тази страна — призна художникът.

Като преполови консервата, Фаулкес усети, че болката пак се обаждаше. Без да бърза, потърси кутията с лекарствата, изпи две хапчета с глътка бира, помоли Маркович да го извини и излезе навън, където се облегна на стената на кулата на слънце и зачака болката да се размине. Когато се върна, хърватинът го гледаше с интерес.

— Проблеми?

— Понякога.

Спогледаха се без повече коментари. Когато се нахраниха, Фаулкес се качи до горе и донесе по една димяща чаша кафе. Посетителят си беше запалил нова цигара и наблюдаваше стенописа в частта, където колоната от бежанци напускаше опожарения град, съпровождана от наемниците, целите в железни доспехи — нещо средно между средновековни воини и футуристични войници.

— Там горе има пукнатина в стената — каза Маркович.

— Знам.

— Колко жалко — хърватинът поклащаше глава опечалено. — Повредена още преди да е завършена. Във всеки случай обаче…

Замълча и Фаулкес се загледа в профила му: гледаше нагоре с интерес, брадичката му бе небръсната, а цигарата висеше от устните му, сивите му очи се разхождаха съсредоточено по изображенията на стената, и се спряха на брега, откъдето корабите отплаваха под дъжда, а на преден план детето гледаше майка си, която лежеше по гръб с окървавени бедра. Освен от спомените от предишната професия на художника баталист, образът на жената бе вдъхновен до голяма степен и от картината на Бонар^[1] „Вялост“, особено по отношение на композицията, но не и по отношение на внушението, което носеше жената, нарисувана на стената.

Маркович продължаваше да изучава с интерес изображението.

— Ще ми позволите ли един лаически въпрос?

— Разбира се.

— Защо всичко е нарисувано така геометрично и с толкова много диагонали?

Фаулкес му подаде чаша кафе и отпи от своята.

— Защото мисля, че диагоналите подреждат по-добре нещата. Всяка структура си има свой собствен правилник за движение и пътни сигнализации за участие в движението.

— Дори и войната?

— Да. Нарисувал съм нещата така, както ги виждам. Става въпрос за формата, за реда, линията или както искате я наречете, вместо отделните точки и запетайки, отделни петна… вместо безпорядъка на цвета и на живота. Един тип, на име Сезан, е бил първият, който го е видял така.

— Този Сезан не го познавам.

— Няма значение. Става въпрос за художници — хора, които преди игнорирах или презирах, но които с течение на времето започнах да разбирам.

— Известни художници?

— Древни и съвременни майстори на четката — Пиеро дела Франческа, Паоло Учело, Пикасо, Брак^[2], Грис^[3], Бочони^[4], Шагал, Леже…

— Ах, да, ясно… Пикасо.

Маркович се приближи към стенописа с чаша кафе в едната ръка и цигара в другата, съсредоточен в отделните детайли.

— Струва ми се, че Пикасо също е нарисувал една картина за войната. Казва се „Герника“. Макар че в действителност не бих казал, че е картина за войната. Или поне не като тази. Вие как мислите?

— Пикасо никога през живота си не е виждал война.

Хърватинът погледна художника и се съгласи с думите му. Беше сериозен. Разбираше за какво говорят. По някаква интуиция, която изненада Фаулкес, Маркович се обърна към силуетите на обесените по дърветата хора, нарисувани с въглен върху бялата стена.

— А другият ваш сънародник — Гоя?

— Той да — видял е войната и я е преживял.

Маркович отново се съгласи, изучавайки внимателно скиците. Дълго време се взира в мъртвото дете край колоната от бежанци.

— Струва ми се, че Гоя има хубави гравюри за войната.

— Всъщност най-добрите, правени някога. Никой не е видял войната така, както той, нито е успял толкова да се доближи до лошата природа на човека… Веднъж загубил всякакво уважение към всички хора и академични норми, той остава ненадминат и от най-безмилостната фотография.

— Тогава защо рисувате тази огромна картина? — Маркович продължаваше да гледа мъртвото дете. — Защо рисувате нещо, което някой преди вас вече е направил по-добре?

— Всеки един трябва да нарисува своята част. Това, което е видял. Това, което вижда.

— Преди да умре?

— Разбира се. Преди да умре. Никой не бива да си отива от този свят, без да остави зад гърба си една Троя в пламъци.

— Троя, казвате.

Маркович, който пристъпваше бавно покрай стената, се усмихна замислено.

— Знаете ли, господин Фаулкес… Благодарение на вас вече не вярвам в сигурността на тези, които имат дом, семейство и приятели.

Когато се спря до групата войници, очакващи да влязат в боя, над които Фаулкес бе работил предния ден, Маркович се усмихна и празнината от липсващия зъб отново се откри. Светлината на залязващото слънце, чиито лъчи се процеждаха през прозореца, правеше сцената особено ясна и светла и караше броните да проблясват, като че бяха от истински метал. Фаулкес беше постигнал този ефект с фини линии титаново бяло, нанесени върху неутрално сиво, и с повторно нанасяне на тоновете около полирания метал, само че в по-светли нюанси.

— Казват, че преди да умре — заговори хърватинът, — човек трябва да посади дръвче, да напише книга и да си роди дете. Аз имах дете, но го загубих. Изгориха дърветата, които засадих… Може би трябва да нарисувам картина, господин Фаулкес. Мислите ли, че ще мога?

— Не виждам защо не. Всеки си има свой начин да се изрази.

— А да участвам в тази?

— Можете, ако имате желание.

Хърватинът си намести очилата и се приближи до картината. Изучаваше броните, отделните детайли по железните шлемове и ръкавици. Накрая отстъпи крачка назад, огледа хубаво целия стенопис, обърна се към художника на битки и плахо посочи към масата, където бяха четките, бурканчетата и тубичките с бои.

— Ще ми позволите ли?

Фаулкес се усмихна леко и каза:

— На ваше разположение са.

Маркович се поколеба за момент, остави кафето и цигарата и накрая посочи към двамата мъже, които се бяха вкопчили на земята и се опитваха да промушат ножовете си през някой процеп в броните, които със своите винтчета и гайки ги правеха да изглеждат като роботи. Тогава Фаулкес отвори едно от херметично затворените бурканчета, в които държеше смесени бои, и сложи малко бяло с лек син нюанс върху четка шести номер.

— Можем да придадем бляскави оттенъци на ножовете — предложи художникът. — Една фина тънка линия по острието ще е достатъчна. Може да се облегнете на стената, боята е изсъхнала.

Показа на Маркович мястото, даде му четката и той, коленичил, след като се убеди в проблясващия ефект на вече нарисувани места, прокара тънка линия, ретушираща ръба на острието, което единият от съперниците беше вдигнал високо нагоре. Направи го бавно, с изключително внимание и старание. После се изправи и върна четката на Фаулкес.

— Как е?

— Не е зле. Ако застанете тук, ще видите, че този нож сега изглежда по-опасен.

— Наистина е така.

— Искате ли да нарисувате още нещо?

— Не, благодаря, мисля, че е достатъчно.

Фаулкес изми четката и я остави да съхне. Хърватинът продължи да разглежда изрисуваната стена.

— Вашите войници приличат на машини, не мислите ли?… С толкова много болтове и метал по себе си — обърна се той към художника, сякаш току-що на него му бяха задали този въпрос и той търсеше подходящия отговор. — Машини за убиване?

— Вече виждате, че не е толкова трудно. Достатъчно е да се загледате малко повече — Фаулкес посочи стенописа. — Моята структура е съвместима със здравия разум.

Лицето на Маркович засия.

— Значи това е било?

— Разбира се.

— Картината ви е пълна със загадки, струва ми се.

— Това важи за всички добри картини. Останалите са просто мацаници върху платно или върху стената.

— Мислите ли, че вашата картина е добра?

— Не. Посредствена е. Но се старая да прилича на тези, които са добри.

Хърватинът отпи глътка кафе от чашата си и погледна Фаулкес с интерес.

— Искате да кажете, че всички картини разказват някаква история? Дори абстрактните, модерните и останалите от този сорт?

— Тези, които ме интересуват, разказват, да. Ето, вижте.

Художникът на битки отиде до камарите книги, скупчени на стълбата, взе три от тях, занесе ги на масата и започна да прелиства страниците. Накрая намери това, което търсеше — илюстрация на картината на Аниело Фалконе, баталист класик от XVII век: „Грабеж след битката“.

— Какво виждате в тази картина?

Маркович се приближи, потривайки слепоочието си. Остави чашата с кафе на масата и си запали нова цигара.

— Не знам — отговори той и издиша дима. — Имало е тежка битка, а сега победителите обират дрехите и скъпоценностите на мъртъвците. Конникът с бронята е главнокомандващият, изглежда безмилостен. Също така ми се струва, че той иска за себе си жената, която те ще изнасилят. — В този момент хърватинът погледна Фаулкес и каза: — Виждам история, имате право.

— Погледнете и тази картина — предложи Фаулкес.

— Как се казва авторът?

— Шагал. Кажете ми какво виждате.

— Ами виждам… хм… Тази картина не е ли малко абстрактна?

— Не е. Има конкретни неща, човешки фигури, обекти. Но няма значение, продължавайте.

— Ами… не знам. Геометрична е като вашия стенопис, но вие не уголемявате толкова ъглите и не разчленявате изображенията на хората и предметите. Виждам един мъж, самовар и една мъничка двойка, която танцува… И това ли разказва някаква история?

— И това, да.

— Как се казва картината?

— Пише го отдолу със ситен шрифт: „Пияният войник“. Този войник е руснак. Или се връща, или отива на война, но е толкова пиян, че не може да различи водка от чай. Шапката му хвръква от главата, когато за своя изненада вижда, че на масата танцува една селянка, която познава. А тя танцува вероятно с човека, който е нарисувал тази картина.

Маркович отново се почеса по слепоочието, объркан.

— Странна история, определено.

— Всеки разказва по свой начин. А и вече споменах, че войникът здраво се е натряскал. Вижте сега тази картина… Как ви се струва?

Маркович се загледа. Изглеждаше доста предразположен — заинтересован и възприемчив — мислеше си Фаулкес.

— Ами още по-странна. Прилича ми на нещата, които рисуват по стените в някои квартали. Долу пише „In Italian“… На кого е?

— Жан-Мишел Баскиа^[5] — негър от испано-хаитянски произход. Нарисувал я е през осемдесетте.

— Като че ли няма връзка с войната.

— Но има. Не война с кавалерийски атаки или опиянени войници, естествено. Той говори за друга война, различна от тази, за която ние с вас се сещаме, когато чуем думата. Въпреки че в действителност не е и толкова различна… Виждате ли тези надписи и кръга вляво? Пари, „blood“, кръв, „In God we Trust“^[6]. Свободата като запазена марка. Тази картина също говори за война по свой начин. Робите, които се бунтуват срещу Рим. Варвари, които рисуват със спрей по стените на Капитолия.

— Това не ми е много ясно.

— Няма значение.

Споменът нахлу в съзнанието му бързо и болезнено. Последната работа на Олвидо, преди да тръгне с него, беше да снима Баскиа за списанието „One+Uno“, малко преди художникът на графити да си отиде от този свят след свръхдоза хероин, слушайки музиката на Чарли Паркър. Оставяйки книгата отворена на страницата с тази картина, художникът изпи кафето си. Беше студено.

— Всъщност може би разбирам какво искате да кажете — каза Маркович изведнъж. Беше се обърнал и го гледаше, докато пушеше съсредоточено. — И има нещо — добави, — което би ми се искало да разберете и вие, господин Фаулкес. С вашите собствени аргументи. Говоря за историята на лично моята картина. Що се отнася до мен, вие участвахте в един процес, който не вие започнахте, но върху който повлияхте силно с прословутата ви наградена снимка. Една снимка, която разби живота ми. Сега съм съгласен, че не е било пълна случайност — дадени обстоятелства са довели и двама ни точно до онзи момент през онзи ден. И като следствие от процеса, започнат от вас, мен или от когото и да е било, аз съм тук сега. За да ви убия, не го забравяйте.

Фаулкес го гледаше право в очите.

— Не го забравям — каза. — Нито за миг.

— В случая обаче — продължи в същия дух хърватинът — не можете да ме мразите, давате ли си сметка? Както и аз вас. Напротив. Аз съм ви благодарен, че ми помогнахте да разбера нещата. От вашата гледна точка ние двамата с вас сме проявления на случайността и на онези закони, които се опитвали да осмислите в тази кула, след като безуспешно сте пробвали да ги разгадаете със снимките си. В действителност омразата и ожесточението не би трябвало въобще да съществуват на този свят. Те не се вписват, не са на място. Хората се убиват помежду си, защото законът на тяхната природа — един напълно безпристрастен и обективен закон — го изисква. Не е ли така?… Вие мислите, че интелигентният човек би трябвало да убива, когато ситуацията го изисква, както палачът изпълнява присъда, без тя да го засяга… Така ли?

— Горе-долу.

Очите на Маркович изглеждаха студени като замръзнала вода.

— Ами тогава се радвам, че съм ви разбрал правилно и че сме съгласни, защото именно така ще ви убия — без да влагам нещо лично в това.

Художникът на битки се замисли над току-що чутото. Беше напълно обективно, сякаш ставаше въпрос за нечия чужда съдба. За своя изненада се чувстваше напълно спокоен. Човекът срещу него имаше право — всичко беше така, както трябва да бъде, на мястото си, съгласно нормите, или нормата. Погледна към изрисуваната стена и после отново се обърна към събеседника си. Маркович изглеждаше напълно сериозен, но нищо в него не издаваше заплаха или враждебност. Сякаш просто чакаше отговор или реакция. Спокоен, търпелив. Учтив.

— Разбирате ли го по същия начин като мен, господин Фаулкес?

— Напълно.

Тогава хърватинът обясни, че естествено било по-забавно, по-емоционално да убиеш от чиста невъздържана омраза. По-удовлетворяващо и обикновено. С разгорещена кръв и вой от удоволствие, докато одираш кожата на жертвата.

— Като алкохола или секса — добави. — Успокояват много, утешават. Но за хората, които са прекарали дълго време в съзерцание на един и същи пейзаж, като нас двамата, тази утеха остава далечна. Едно счупено бръснарско ножче сред останките на къща, една гола планина зад теления плет, пейзажът от фона на една картина, към който се пътува цял един живот… Места, запомнете, от които няма връщане назад.

Огледа се наоколо, сякаш за да се увери, че не забравя нищо. После се завъртя на петите си и излезе навън. Фаулкес го последва.

— Някое от тези посещения може да бъде доста различно — каза Маркович.

— И аз така предполагам.

Хърватинът хвърли фаса на земята и съвестно го смачка с върха на обувката си. После погледна художника на битки в лицето и без да мигне, за първи път му подаде дясната си ръка. Той се поколеба за момент, но после протегна своята и двамата си стиснаха ръцете — силен и суров контакт. „Ръце на селянин — помисли си Фаулкес. — Груби и опасни.“ Маркович понечи да си тръгне, но се забави за миг. После промълви:

— Трябва да слезете до селото да се запознаете с жената от корабчето. Не остава много време.

На лицето на Фаулкес се изписа едва доловима тъжна усмивка.

— И какво ще стане с картината?… Кой ще я довърши?

Плахата усмивка на хърватина, която отново показваше липсващия зъб, изглеждаше като извинение.

— Страхувам се, че ще остане незавършена. Но важното вече сте го нарисували. Останалото ще го довършим двамата с вас. По друг начин.