Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Цезар (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Gates of Rome, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране
SilverkaTa (2017)
Разпознаване, корекция и форматиране
sqnka (2019)

Издание:

Автор: Кон Игълдън

Заглавие: Вратите на Рим

Преводач: Славянка Мундрова

Година на превод: 2005

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 14.02.2005

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-594-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8158

История

  1. — Добавяне

Глава 8

Всички домашни прислужници и роби останаха верни на господарите.

Луций — лекарят на имението — извади всичките си превръзки и нареди върху чисто парче плат на една от кухненските маси зловещите си метални инструменти. Хвана две от момчетата, които прислужваха в кухнята, тъкмо когато грабваха по един сатър, за да участват в битката.

— Вие двамата оставате с мене. Тук ще има колкото си искате да кълцате и да леете кръв.

Видя, че не им се иска да му се подчинят, но той стоеше много по-високо от тях и думата му винаги беше закон. Беззаконието, което вилнееше из Рим, още не беше стигнало в имението.

Отвън Рений беше събрал хората в двора. Преброи ги мрачно — двадесет и деветима мъже и седемнадесет жени.

— Колко от вас са били войници? — изръмжа той.

Вдигнаха се шест-седем ръце.

— Вие, мъжете, се въоръжавате с мечовете. Останалите намерете нещо, с което да режете и да кълцате. Бързо!

Последната дума стресна изплашените мъже и жени, изкара ги от летаргията им и те моментално се разпръснаха. Онези, които вече си бяха намерили оръжие, останаха на място. Лицата им бяха навъсени и пълни със страх.

Рений се приближи към един от тях — нисък дебел готвач с огромен сатър, който беше метнал на рамото си, и го попита:

— Как се казваш?

— Цецилий — беше отговорът. — Когато всичко това свърши, ще разказвам на децата си, че съм се бил заедно с тебе.

— Така и ще бъде. Няма да ни се наложи да отблъскваме истинска атака. Нападателите са тръгнали за лесна плячка, да изнасилват и грабят. Имам намерение да направя за тях това имение костелив орех и да ги накарам да се откажат. Как си с нервите?

— Добре, господарю. Свикнал съм да убивам свине и телета, така че няма да припадна от една-две капки кръв.

— Това е малко по-различно. Тези свине имат мечове и копия. Не се колебай. Цели се в гърлото и слабините. Намери нещо, с което да отбиваш ударите, някакъв щит.

— Да, господарю, веднага.

Мъжът се опита да отдаде чест и Рений се насили да се усмихне. Потисна недоволството си от лошото въоръжение на защитниците. Загледа как дебелият мъж се отдалечава тичешком към постройките и изтри първите капки пот от челото си. Странно, че подобни мъже разбираха какво е лоялност, докато много други подлудяваха при първите намеци, че могат да получат свобода. Сви рамене. Някои хора винаги щяха да са животни, а други… други щяха да си останат хора.

Марк излезе в коридора, извадил меча си от ножницата. Усмихваше се.

— Искаш ли да се бия до тебе, Рений? Да те прикривам отляво?

— Ако искам помощ, ще те помоля утре. Но дотогава иди на портата и наблюдавай. Повикай ме, когато видиш да наближават повече хора.

Марк отдаде чест, много по-пъргаво от готвача, но въпреки това доста се забави. Рений усещаше наглостта у него и реши, че трябва малко да я пречупи. Не, точно сега тази глупава младежка самоувереност му беше необходима. Скоро Марк щеше да научи какво означава да убиваш.

Когато хората се върнаха, ги изпрати да заемат позиции на стената. Бяха малко на брой, но Рений вярваше в това, което беше казал на Цецилий. Външните постройки щяха да бъдат опожарени, без съмнение; житниците вероятно щяха да пострадат, животните щяха да бъдат избити… Някоя армия, това го знаеше много добре, би ги превзела за минути, но това тук бяха роби — пияни от откраднато вино и свобода, която щеше да се изпари под утрешното слънце. Един силен мъж с добър меч и безскрупулен темперамент би могъл да овладее тълпата.

Юлий и Кабера не се виждаха никъде. Без съмнение господарят на имението надяваше бронята си… Но къде беше отишъл старият лечител? Лъкът му щеше да е много полезен в първите минути на кървавата схватка.

Хората, застанали по стените, разговаряха нервно и за миг му се стори, че чува ято гъски, разкрякали се от нерви и възбуда.

— Тишина! — изсъска Рений. — Който проговори, веднага ще слезе от стената и ще дава сметка на мен.

Във внезапно настъпилото мълчание отново се чуха виковете и крясъците на робите в полето.

— Трябва да чуем какво става там навън. Мълчете и си пораздвижете мускулите. Дръжте се на разстояние един от друг, за да можете да размахвате оръжието, без да отсечете главата на съседа си.

Мъжете се поразредиха, разтурвайки групичките, породени от нуждата от контакт. В очите им се четеше явен страх. Рений изруга под нос. Да имаше десет добри войници от стария си легион, би могъл да задържи имението до зори. А тук бяха събрани само слуги с колове и ножове. Пое си дълбоко дъх, мъчеше се да намери думи, за да ги насърчи. Дори железните легиони имаха нужда от речи, които да разгорещят кръвта им, дори те, напълно уверените в уменията си.

— Няма къде да бягаме. Ако тълпата пробие защитата ни, всички в тази къща ще умрат. Това е вашата отговорност. Не бива да изоставяте позициите си — и без това веригата ни е доста рехава. Стената е широка четири стъпки. Разберете — ако направите само една стъпка назад, ще паднете.

Загледа как мъжете се обръщат и оглеждат стената, проверявайки лично ширината й. Лицето му се превърна в каменна маска.

— Аз ще съм заедно с бойците в двора, за да се справя с всеки, който проникне зад стената. Не гледайте надолу дори ако видите, че приятелите ви падат убити.

Откъм къщата се зададе Кабера, носеше опънатия си лък.

— Така ли ги вдъхновяваш? На такива ли речи се крепи Рим? — измърмори старецът.

Рений го изгледа недружелюбно.

— Никога не съм губил битка. Нито с моя легион, нито на арената. Никога мъж под мое командване не е дезертирал и не се е пречупвал. Ако избягаш, ще минеш покрай мене — аз няма да бягам.

— И аз няма да бягам — каза високо Марк в настъпилата тишина.

Рений срещна погледа му и видя онова пламъче на лудост, което беше съзирал и преди.

— Аз също, Рений — каза още някой.

Другите закимаха и заговориха, че по-скоро ще умрат; но все пак лицата на неколцина бяха сгърчени от ужас.

— Ако избягате, вашите деца, братя и бащи ще ви задават въпроси. Постъпете така, че после да можете да ги гледате в очите.

Всички закимаха и раменете им започнаха да се изправят.

— Така е по-добре — измърмори Кабера.

Юлий излезе с лека стъпка на двора. Бронята и наколенниците му бяха намазани с масло и лъщяха. Късият му меч се полюляваше, докато вървеше. Лицето му беше свирепа маска, в душата му кипеше неописуем гняв. Мъжете на стената почтително му се покланяха.

— Ще взема главата на всеки от моето имение, който не е тук, сред тези стени — изръмжа той.

Кабера бързо кимна — не искаше да спори с него пред хората, застанали на стената, но все пак прошепна:

— Господарю. Всички тук имат приятели, които сега са навън. Добри мъже и жени, които са пленени или не могат да си пробият път до вас. Подобни заплахи уронват морала им.

— Така съм решил. Всички извън тези стени ще бъдат убити и ще натрупам главите им в двора. Това е моят дом и Рим е моят град. Ще пресечем пътя на сганта, която гори домове, и ще я разпръснем! Чу ли ме, човече?

Яростта му се превръщаше в неудържим гняв. Рений и Кабера го гледаха втренчено как се изкачва по стъпалата, как тръгва по стената и как раздава отсечени заповеди и укорява по-тромавите.

— За политик има доста необичаен подход към проблемите — тихо каза Кабера.

— Рим е пълен с мъже като него. Точно затова, приятелю, имаме държава, а не само празни приказки.

Рений пусна вълчата си усмивка и тръгна към жените, които се бяха скупчили наблизо и тихо си шепнеха.

— С какво можем да помогнем? — запита една млада робиня.

Той я позна — беше онази, която беше нашибал с камшика си, задето разсейваше момчетата, докато се упражняваха. Спомни си, че се казва Александрия. Докато другите трепереха от погледа му, както беше редно за робите в къщата, тя го гледаше в очите и чакаше отговора му.

— Донеси ножове. Ако някой преодолее стената, трябва да го нападнете и да го мушкате, докато не умре.

Две-три възрастни жени изохкаха, на една сякаш щеше да й прилошее.

— Да не искате да ви изнасилят и да ви убият? О, богове, жено, не те карам да заставаш на стената, само трябва да пазиш гърбовете на мъжете. Те са твърде малко, за да могат да ви защитят добре!

Мекотата им го изкарваше от кожата му. Добра беше за в леглото, но когато се налага да зависиш от нея… о, богове!

Александрия кимна.

— Да, ножове. В конюшнята има и един боздуган, освен ако някой вече не го е взел. Върви и потърси, Сузана. Хайде, бързо.

Една по-възрастна робиня, бледа като платно, изтича да изпълни заръката.

— Да донесем ли вода, стрели? Огън? Какво друго можем да направим?

— Нищо — изфуча Рений; губеше търпение. — Просто гледайте да убиете всеки, който скочи от стената в двора. Забийте им ножове в гърлото още преди да са се изправили на крака. Те ще скочат от десет стъпки височина — точно тогава трябва да ги нападате.

— Няма да ви подведем, господарю — отвърна Александрия.

Той забеляза искрицата омраза, която блесна под привидното й спокойствие. Тук вътре май имаше повече неприятели, отколкото извън стените.

— Гледай да е така — каза той троснато и се обърна.

Готвачът се беше върнал с голяма метална тава, прикрепена на гърдите му. Ентусиазмът му беше смущаващ, но Рений го потупа по рамото и той отиде при другите.

Тубрук стоеше при Кабера; държеше опънат лък в яките си ръце.

— Старият Луций много добре стреля с лък, но сега е в кухнята и се готви да посреща ранени — каза той.

— Повикай го да дойде. Може да слезе по-късно, когато си свърши работата — отвърна Рений, без да го поглежда.

Оглеждаше стените, отбелязваше позициите, търсеше признаци на нервност. Не биха могли да издържат същинска атака, затова той се замоли на домашните божества робите отвън да не ги нападнат така, както биха ги нападнали войници. После попита Тубрук:

— Робите имат ли лъкове?

— Един-два ловни може би. В цялото имение няма и един свестен лък освен този… и на Кабера.

— Добре. Иначе биха могли да ни избият. Трябва да запалим факлите в двора — да имат светлина и да виждат, като убиват. Вярно, огънят ще осветява и нашите хора, но те не могат да се бият на тъмно, не и срещу толкова много нападатели.

— Може да те изненадат, Рений. Твоето име все още има голяма сила. Помниш ли тълпите на игрите? Всеки мъж тук ще има какво да разказва на поколения от рода си… стига да оцелее.

— По-добре се качвай на стената, има място ей оттатък — изсумтя Рений.

Тубрук поклати глава.

— Другите те приеха като водач, знам. Дори Юлий ще се вслуша в тебе, когато се успокои. Аз ще стоя при Марк да го пазя. Позволяваш ли?

Рений се вгледа в него. Нищо ли нямаше да стане както трябва? Дебели готвачи, момичета с ножове, нахални деца? А сега някой пренебрегва заповедите му точно преди битката? Десният му юмрук се вдигна в смазващ удар, който като че ли отхвърли Тубрук нагоре и назад. Той падна в праха, а Рений, без да му обръща внимание, се обърна към Кабера.

— Когато се свести, му кажи, че момчето може и самичко да се грижи за себе си. Знам го. Кажи му да заеме мястото си или ще го убия.

Кабера се усмихна, но от лицето му лъхаше зимен студ. Някъде отдалече долетя внезапен трясък, дрънчене на метал в метал. Звукът растеше и се надигаше като вълна, песни изпълваха черната нощ. Факлите бяха запалени точно когато първите роби стигнаха под стените на имението. Зад тях от Рим идваха стотици, изгорили всичко по пътя си.