Кон Игълдън
Вратите на Рим (12)

Глава 11

Утрото беше студено и сиво; небето над земите на имението беше ясно. Роговете отекваха ниско и тъжно и удавяха в звуците си веселите птичи песни, които изглеждаха толкова неуместни за ден, отбелязващ отминаването на един живот. Къщата беше свалила украсата си, имаше само едно клонче кипарис над главната порта, за да предупреди жреците на Юпитер да не влизат, докато тялото още е вътре.

Роговете изсвириха три пъти и накрая мъжете запяха „Конкламатум ест“ — траурната песен. Дворът беше пълен с тъжащи от града, облечени с груби вълнени тоги, немити и небръснати, за да покажат мъката си. Гай стоеше до вратите с Тубрук и Марк и гледаше как изнасят тялото на баща му с краката напред и внимателно го полагат върху носилката, с която щеше да стигне до погребалната клада. Тълпата чакаше, всички глави бяха сведени в молитва или размисъл. Гай тръгна сковано към носилката.

Погледна лицето, което беше познавал и обичал цял живот, и се опита да си спомни как изглеждаше то, когато очите можеха да се отварят и силната ръка посягаше да стисне рамото му или да разроши косата му. Същите ръце сега лежаха спокойно край тялото, кожата беше чиста и блестяща от масло. Раните от защитата на стените бяха прикрити в гънките на тогата — но нямаше живот. Нямаше вдишване и издишване; кожата беше прекалено бледа. Запита се дали е студена, но не посмя да посегне да я пипне.

— Сбогом, татко — прошепна той и едва не припадна, когато тъгата го сграбчи.

Тълпата го гледаше и той се стегна. Нямаше да се посрами пред духа на баща си. Някои от тези хора бяха приятели, които той не познаваше, но някои сигурно бяха лешояди, готови да се възползват от слабостта му. Усети бодване на гняв при тази мисъл и успя да потисне тъгата. Посегна, хвана ръката на баща си и склони чело към нея. Кожата беше грапава и студена.

— Конкламатум ест — каза той високо и тълпата повтори думата.

Гай се дръпна и мълчаливо загледа как майка му се приближава към покойния си съпруг. Виждаше я как трепери под вълненото си наметало. Робите не бяха вчесали косата й и тя беше разрошена. Очите й бяха кървясали, ръката й трепереше, когато докосна баща му за последен път. Гай се напрегна и се замоли тя да успее да довърши ритуала, без да й се случи нещо. Беше съвсем близо и само той можа да чуе думите, които тя изрече, когато се наведе ниско над лицето на баща му.

— Защо ме остави сама, любов моя? Кой сега ще ме кара да се смея, когато съм тъжна, и ще ме прегръща в тъмното? Не за това си мечтаехме. Ти ми обеща, че винаги ще си до мене, когато съм уморена и ядосана на света.

Тя захлипа и Тубрук даде знак на гледачката, която беше наел. Също както лекарите, тя не беше допринесла за никакво подобрение, но Аврелия като че ли намираше успокоение в присъствието на възрастната римлянка — може би просто й липсваше женска компания. Това беше достатъчно за Тубрук, за да я задържи. Жената хвана Аврелия за ръката и я отведе в къщата.

Гай полека си пое дъх, внезапно осъзнал колко много хора са се събрали. Сълзи пареха в очите му и напираха към миглите му, но той не им обръщаше внимание.

— Тя ще се оправи — тихо каза Тубрук, но и двамата знаеха, че не е така.

Един след друг опечалените идваха да отдадат почести на покойника. Само няколко души произнесоха възхваляващи речи и изказаха надеждата, че ще се срещнат с Юлий в отвъдното.

— Той винаги беше добър с мене, дори когато нямаше печалба — каза един побелял мъж с груба тога. — Имаше дял една пета в моите магазини в града и ми даде парите да ги купя. Той беше един от редките хора, на които можеш да се довериш за всичко, и винаги беше почтен.

Гай силно стисна ръката му.

— Благодаря. Тубрук ще се погрижи и ще поговори за бъдещето с тебе.

Мъжът кимна.

— Ако той ме гледа, бих искал да ме види как продължавам да съм лоялен към сина му. Дължа му това и още много повече.

Последваха други и Гай с гордост виждаше каква искрена тъга поражда смъртта на баща му. В Рим имаше цял един свят, за който синът не подозираше, но бащата беше живял като почтен човек и това имаше огромно значение за него. Градът беше обеднял, защото баща му вече нямаше да върви по неговите улици.

Един мъж, облечен в чиста тога от хубава бяла вълна, изпъкваше сред тълпата опечалени. Той не спря при носилката, а веднага се приближи до Гай.

— Представлявам консула Марий. Той отсъства от града, но ме натовари да ти кажа, че няма да забрави баща ти.

Гай му благодари учтиво. Умът му работеше трескаво.

— Съобщи му, че ще отида да го посетя, когато се върне в града.

Мъжът кимна.

— Вуйчо ти ще те посрещне много добре, сигурен съм. Ще е в градската си къща след три седмици. Ще му предам съобщението ти.

Пратеникът се дръпна в тълпата, излезе от вратите и Гай го проследи с поглед. Марк се приближи до него и каза тихо:

— Вече не си чак толкова сам.

Гай си спомни думите на майка си.

— Не съм. Той ми остави примера си и аз ще го следвам. Няма да съм по-незначителен от него, когато легна на такава носилка и моят син посрещне хората, които са ме познавали. Кълна се.

В утринната тишина се чуха тихите гласове на префиките — оплаквачките, повтарящи едни и същи неспирни траурни песнопения. Звукът беше скръбен и изпълваше света. Конете затеглиха носилката с баща му, изкараха я бавно през портите, следвани от шествието опечалени с наведени глави.

Само след няколко минути дворът остана празен и Гай зачака Тубрук, който беше влязъл вътре, за да провери как е Аврелия.

— Идваш ли? — попита го, когато го видя да се връща.

Тубрук поклати глава.

— Ще остана тук да служа на майка ти. Не искам да е сама в такъв момент.

Сълзи отново се събраха в очите на Гай и той посегна към ръката на възрастния мъж.

— Затвори портите след мене. Не мисля, че ще мога да го направя.

— Длъжен си. Баща ти отива към своя гроб и ти трябва да тръгнеш след него, но най-напред вратите трябва да бъдат затворени от новия господар. Не е редно аз да заемам твоето място. Затвори имението за траура и иди да запалиш погребалната клада. Това са последните ти задачи, преди да те нарека „господарю“. Върви.

Думите не искаха да излизат от гърлото му. Гай се обърна и затвори тежките порти зад себе си. Погребалната процесия не беше стигнала далеч с отмерената си стъпка и той бавно тръгна след нея — с изправен гръб и с болка в сърцето.

Крематориумът беше край града, близо до семейната гробница. Вече от десетилетия погребенията в стените на Рим бяха забранени, защото градът изпълваше всяко възможно пространство с постройки. Гай мълчаливо загледа как качват тялото на баща му на висока клада, която го скри от погледа му. Дървата и сламата бяха залети с ароматизирани масла и във въздуха тежко висеше мирис на цветя. Префиките пееха погребалните си песни за надежда и прераждане. Гай взе горящата факла от мъжа, който беше подготвил тялото на баща му за погребението — имаше тъмни очи и спокойното лице на човек, свикнал със смъртта и тъгата.

Приближи се към кладата и усети погледите на всички опечалени да се впиват в него. Нямаше да покаже слабост, закле се той пред себе си. Рим и баща му гледаха дали ще трепне, но той нямаше да трепне.

От толкова близо миризмата на погребалните масла беше почти задушаваща. Гай извади една сребърна монета, отвори устата на баща си и притисна метала върху сухата студенина на езика. С монетата баща му щеше да плати на лодкаря Харон и да стигне отвъд. Затвори внимателно устата му, слезе и пъхна горящата факла в сламата, натъпкана между дървата в основата на кладата. Споменът за миризмата на изгорели пера се вмъкна в ума му и изчезна, преди да успее да го осъзнае.

Огънят се разгоря бързо, с пукане и пращене, оглушително високи на фона на тихите песни на префиките. Гай се дръпна от кладата, защото лицето му почервеня и ръцете му едва държаха факлата. Бе дошъл краят на детството му — а той още беше дете. Градът го зовеше, а той не беше готов. Сенатът го зовеше и той беше уплашен. Но нямаше да предаде паметта на баща си и щеше да посрещне всички предизвикателства. След три седмици щеше да напусне имението и да влезе в Рим като гражданин, член на благородното съсловие.

И най-накрая заплака.