Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Цезар (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Gates of Rome, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране
SilverkaTa (2017)
Разпознаване, корекция и форматиране
sqnka (2019)

Издание:

Автор: Кон Игълдън

Заглавие: Вратите на Рим

Преводач: Славянка Мундрова

Година на превод: 2005

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 14.02.2005

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-594-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8158

История

  1. — Добавяне

Глава 12

— Рим — най-големият град на света — каза Марк и разтърси учудено глава, докато минаваха през огромното павирано пространство на форума.

Големи бронзови статуи гледаха малката група, която водеше конете през тълпата пешеходци.

— Не разбираш колко е голямо всичко, докато не се приближиш достатъчно — отвърна Кабера, но без обичайната си увереност.

Пирамидите в Египет, каквито си ги спомняше, му изглеждаха по-големи, но хората там винаги търсеха миналото със своите гробници. Тук обаче огромните постройки бяха за живите и той усети оптимизма.

Александрия също бе смаяна, макар че отчасти това се дължеше на факта, че всичко се беше променило страшно много през петте години, откакто бащата на Гай я беше откупил, за да работи в кухнята му. Тя се запита дали мъжът, който някога беше господар на майка й, все още е в града и потръпна, като си спомни лицето му и как се беше държал с нея. Майка й никога не беше живяла свободна и умря като робиня, след като треска повали нея и няколко други в робските колиби под един от роботърговските домове. Подобни болести избухваха много често и всеки месец големите робски пазари неизменно предаваха на пепелджиите по няколко трупа срещу дребни монети. Александрия си спомни и восъчната неподвижност на майка си и отново потръпна. После тръсна глава.

„Няма да умра като робиня“, помисли си и Кабера се обърна и я погледна, сякаш прочел мисълта й. Кимна й и й намигна, когато тя му се усмихна. Беше го харесала още от първия момент. Още един човек, който не си беше на мястото, където и да отидеше.

„Ще се науча да правя най-различни неща и ще ги продавам, за да се откупя“, помисли Александрия. Съзнаваше, че й се отразява разкошът на форума, но това не я интересуваше. Кой няма да си мечтае, попаднал на такова място, което сякаш е построено от боговете? Виждаш как да направиш колиба само като я погледнеш, но кой може да си представи как се издигат такива колони? Всичко беше бляскаво и недокоснато от мръсотията, която помнеше — тесни мръсни улици и грозни мъже, които наемаха майка й за по един час, а парите отиваха у собственика на къщата.

На форума нямаше нито просяци, нито проститутки, само добре облечени, чисти мъже и жени, които купуваха, продаваха, ядяха, пиеха, говореха за политика и пари. Огромни храмове се издигаха от всички страни; високи колони с позлатени основи и капители; големи арки, издигнати в чест на военни триумфи. Това наистина беше туптящото сърце на Рим. Тук лъхаше на самоувереност и надменност. Докато по-голямата част от света още се валяше в калта, тези хора притежаваха власт и смайващи богатства.

Единственият признак за наскоро отминалите бунтове беше мрачното присъствие на легионерите, които стояха на всеки ъгъл и гледаха тълпите със студени очи.

— Всичко това е предназначено да кара човека да се чувства малък — измърмори Рений.

— Но не го прави! — продължи Кабера, докато се оглеждаше. — Кара ме да се чувствам горд, че човек може да построи такова нещо. Какъв народ сме само!

Александрия кимна мълчаливо. Форумът й показваше, че всичко може да се постигне; може би дори и свободата.

Малки момченца хвалеха стоките на господарите си от стотиците магазинчета по краищата на форума; бръснари, дърводелци, месари, каменоделци, златари, грънчари, тъкачи, списъкът беше безкраен; цветовете и шумовете се смесваха и зашеметяваха сетивата.

— Това е храмът на Юпитер. Ще се върнем тук и ще принесем жертва, след като се срещнем с вуйчо ти Марий — каза Тубрук.

Той беше водачът на групата и вдигна ръка, за да ги накара да спрат.

— Чакайте. Пътят на този човек ще пресече нашия. Това е висш магистрат и не бива да го спираме.

Другите се стълпиха около него.

— Откъде знаеш какъв е? — попита Марк.

— Виждаш ли мъжа до него? Той е ликтор, специален помощник. Виждаш ли вързопчето на рамото му? Това са пръчки за бой и малка брадвичка за обезглавяване. Ако магистратът, да кажем, беше ритнат от един от нашите коне, би могъл да постанови незабавно смъртно наказание, което да се изпълни на място. Не му трябват нито свидетели, нито закони, които да прилага. Най-добре е изобщо да ги избягваме, ако е възможно.

Безмълвно загледаха мъжа и неговия помощник, докато пресичаха площада, явно без да осъзнават, че са обект на такова внимание.

— Опасно място за невежия — прошепна Кабера.

— От собствен опит знам, че навсякъде е опасно — изсумтя Рений.

След форума навлязоха в по-тесни улици, които не бяха толкова празни като главните. Къщите бяха на по четири-пет етажа и Кабера ги зяпаше смаяно.

— Какъв ли изглед се открива отгоре? Много ли са скъпи жилищата по най-горните етажи?

— Наричат се апартаменти и са най-евтините. На тази височина няма течаща вода и е много пожароопасно. Ако пожарът започне от най-долния етаж, онези на последния рядко се измъкват. Виждаш ли колко са малки прозорците? Това е, за да не влизат вътре слънце и дъжд, но означава и че не можеш да скочиш оттам.

Продължиха покрай големите камъни за стъпване, наредени на равни интервали по улиците. Без тях на префърцунените пешеходци щеше да им се налага да стъпват в хлъзгавата тиня и изпражненията на коне и магарета. Колелата на каруците трябваше да са на точно определено разстояние едно от друго, за да могат да минават по улиците. Кабера кимна и каза:

— Добре планиран град. Не съм виждал друг такъв.

Тубрук се засмя.

Няма друг такъв. Казват, че Картаген бил подобен по хубост, но ние го унищожихме преди повече от петдесет години, разорахме земята и я посипахме със сол, за да не се въздигне никога повече против нас.

— Говориш, сякаш градът е живо същество — отвърна Кабера.

— А не е ли? Не усещаш ли живота тук? Аз усетих как ме приветства, когато влязох през портите. Това е моят дом — повече от всяка къща.

Гай също усещаше живота около себе си. Макар че не беше живял сред градските стени, това беше неговият дом, както и на Тубрук — а може би и повече, защото той беше благородник, роден като свободен човек и сред най-великите хора на света.

„Моят народ е построил това — помисли той. — Моите предци са докосвали тези камъни и са вървели по тези улици. Баща ми може да е стоял на този ъгъл и майка ми може да си е играла като малка в някоя от градините, които зърнах покрай главната улица“.

Поотпусна юздите и Кабера го погледна и се усмихна, усетил промяната в настроението му.

— Още малко, и ще стигнем — каза Тубрук. — Домът на Марий поне е доста далече от миризмата на тор по улиците. Която никак не ми липсва, уверявам ви.

Отбиха от оживения път и поведоха конете по един стръмен склон и по една по-тиха и чиста улица.

— Тук са къщите на богатите и властниците. Имат имения на село, но и градски къщи, където се отдават на забавления и кроят заговори за повече власт и още повече богатство — продължи Тубрук толкова безстрастно, че Гай нямаше как да не го погледне.

Къщите бяха закрити от очите на хората с железни порти, по-високи от човешки ръст. На всяка порта имаше номер и малка вратичка за пешеходци. Тубрук обясни, че това е по-тясната страна на именията. Постройките се простираха навътре — от частни бани и конюшни до големи дворове, всичко това скрито от очите на вулгарните плебеи.

— В Рим държат много на усамотението — каза Тубрук. — Може би това е част от живота в града. Разбира се, ако ти се наложи да се отбиеш неочаквано в някое селско имение, няма да постъпиш неучтиво, но тук трябва да си уговориш среща и да се представиш, и да чакаш, докато не те приемат. Ето, стигнахме. Ще кажа на вратаря, че сме дошли.

— Аз ще ви оставя — каза Рений. — Трябва да ида в своя дом и да видя дали не е пострадал от размириците.

— Не забравяй вечерния час. Не оставай на улицата, след като слънцето залезе, приятелю. Все още убиват всеки, когото намерят навън след смрачаване.

Рений кимна.

— Ще внимавам.

Гай посегна да хване дясната му ръка.

— Нали не заминаваш? Помислих…

— Трябва да проверя къщата си. Трябва да остана за малко сам и да помисля. Не се чувствам готов да заживея с другите старци, вече не. Ще се върна утре призори, за да те видя и… да, утре призори.

Усмихна се и подкара коня.

Докато Рений се спускаше по хълма, Гай отново забеляза потъмнялата му коса и енергията, която изпълваше тялото му. Обърна се и погледна Кабера, но той само сви рамене.

— Ей, вратарю! — извика Тубрук. — Ела да ни отвориш.

След горещината на римските улици хладните каменни коридори, които водеха навътре към къщата, им донесоха жадувано облекчение. Водеше ги възрастен роб. Спряха пред врата от позлатено дърво, робът я отвори и ги покани да влязат.

— Тук ще намериш всичко необходимо, господарю Гай. Консулът Марий ви кани да се измиете и да се преоблечете след пътуването. Очаква ви да се появите пред него по залез-слънце, след три часа, когато ще вечеряте. Да покажа ли на другарите ти пътя към отделението за прислугата?

— Не. Те ще останат с мене.

— Както желаеш, господарю. Да заведа ли момичето при робините?

Гай кимна и каза:

— Отнеси се добре с нея. Тя е добър приятел на моя дом.

— Разбира се, господарю — отвърна мъжът и махна с ръка на Александрия.

Тя хвърли бърз поглед към Гай; изражението в тъмните й очи беше неразгадаемо.

Без да каже и дума повече, тихият дребен мъж излезе, без да тропа по каменния под със сандалите си. Останали сами, четиримата се спогледаха; всеки извличаше някакъв вид успокоение от компанията на приятелите си.

— Мисля, че ме харесва — засмя се Марк.

Гай го изгледа изненадано и Марк сви рамене.

— Е, има хубави крака. — И пак се засмя и влезе в стаята.

Кабера също влезе в стаята и тихо подсвирна. Таванът беше на четиридесет стъпки над мозаечния под, който бе разделен от месингови дъги. Стените бяха боядисани в тъмночервено и оранжево — цветове, които виждаха доста често след влизането си в града, — но подът привлече вниманието им още преди да погледнат към сводовете на тавана: представляваше поредица от кръгове, обхващащи мраморен водоскок в средата на огромната стая. Във всеки кръг имаше фигури, всяка устремена да хване предната, но замръзнала в усилието си. Във външните кръгове имаше хора от пазарите, които носеха стоките си; след това, когато окото тръгнеше да проследява навътре по кръговете, можеха да се видят различни слоеве от обществото. Виждаха се роби, магистрати, сенатори, легионери, лекари. В един кръг имаше само царе — голи, като се изключеха короните им. Най-вътрешният кръг, образуващ пояс около водоскока, беше изпълнен с фигури на богове — единствените неподвижни. Боговете стояха и гледаха тичащите орди, които подскачаха около тях, но никога нямаше да прескочат от един кръг в друг.

Гай пресече пръстените, отиде до водоскока и пи, като използва чашата, оставена на мраморния перваз. Беше впечатлен от красотата на стаята, но най-важният факт беше, че в това великолепие нямаше нито храна, нито кушетки, а той беше уморен и гладен. Другите тръгнаха след него под арката към следващата стая.

— Тук е по-хубаво — каза весело Марк.

Видяха полирана маса, отрупана с храна: месо, хляб, яйца, зеленчуци и риба. Плодове ги примамваха, струпани в златни купи. Меки кушетки бяха разположени подканващо наоколо, но те видяха и друга врата, водеща нанякъде, и Гай не можа да се стърпи да не надникне.

В средата на третата стая имаше дълбок басейн. Над водата се издигаше подканваща пара, стените бяха обрамчени с дървени пейки, отрупани с дебел слой меки бели постелки. От закачалки висяха меки кърпи и петима роби стояха до ниски масички, готови да направят масаж, ако е необходимо.

— Прекрасно — каза Тубрук. — Вуйчо ти е чудесен домакин, Гай. Аз първо влизам да се къпя, после ще ям.

И още докато говореше, започна да съблича дрехите си. Един от робите се приближи до него и протегна ръка, за да ги поеме. Когато Тубрук се съблече, робът изчезна с тях през една малка врата. След няколко мига друг роб влезе и зае мястото му при масичките.

Тубрук се потопи във водата, задържа дъха си, докато се плъзгаше под повърхността и отпускаше всеки мускул. Когато изплува, Гай и Марк вече се бяха съблекли, бяха хвърлили дрехите си на друг роб и влязоха в противоположния край, като се заливаха от смях. Един роб протегна ръце да вземе дрехите на Кабера. Старият мъж го изгледа намръщено, после въздъхна и започна да съблича робата от костеливото си тяло.

— Все ще измислят нещо ново — измърмори той и се отпусна във водата.

— Раменете, момчета — извика Тубрук на единия от робите. Мъжът кимна, коленичи до басейна и заби пръсти в мускулите на Тубрук, за да премахне напрежението, натрупано още откакто робите бяха нападнали имението. — Чудесно — въздъхна бившият гладиатор, почти унесен в дрямка от приятната топлина.

Марк легна пръв върху гладката повърхност на масичката за масаж, цял димящ в студения въздух. Най-ниският роб откачи някакви месингови инструменти от колана си, заля ги обилно с топъл зехтин и започна да стърже мократа кожа на Марк, все едно белеше риба, премахвайки мръсотията от пътуването и изтривайки удивително количество кир в кърпата, затъкната на колана му. После избърса кожата до сухо, взе още малко зехтин за масаж и започна с широки поглаждащи движения покрай гръбнака.

Марк изпъшка от удоволствие и измърмори:

— Гай, струва ми се, че тук ще ми хареса.

Гай лежеше във водата, оставил ума си да блуждае. Марий може би не искаше двете момчета да му се мотаят в краката. Той нямаше собствени деца, а боговете знаеха, че са настанали трудни времена за републиката. Всички крехки свободи, които бе обичал баща му, бяха заплашени от присъствието на войници на всеки ъгъл. Като консул Марий беше един от двамата мъже с най-голяма власт в града, но легионът на Сула по улиците правеше властта му въображаема — животът му зависеше от капризите на Сула. Но как би могъл Гай да пази интересите на баща си без помощта на вуйчо си? Трябваше да бъде представен на сената, трябваше някой да го подпомага. Не можеше просто така да заеме мястото на баща си — щяха да го изхвърлят и това щеше да е краят на всичко. Със сигурност кръвната връзка с Марий щеше да му донесе известна помощ, но Гай нямаше как да е сигурен. Прочутият военачалник Марий се отбиваше от време на време у сестра си, когато Гай беше малък, но когато болестта й започна да се влошава, посещенията му взеха да стават все по-редки и от последното бяха изминали доста години.

— Гай? — Гласът на Марк наруши мислите му. — Ела да ти направят масаж. Какво пак си се замислил?

Гай се измъкна от водата. Не се притесняваше от голотата си. Никой не се притесняваше.

— Кабера? Тебе изобщо масажирали ли са те? — попита той, докато минаваше покрай стария мъж, чиито очи бяха почнали да се затварят.

— Не. Но все някога ще опитам всичко — отвърна старият лечител.

— Значи си дошъл където трябва — изкикоти се Тубрук.

 

 

Чисти и освежени, с нови дрехи и заситили глада си, по залез-слънце четиримата бяха съпроводени до покоите на Марий. Понеже беше робиня, Александрия не можеше да дойде с тях и за момент Гай изпита съжаление. В нейно присъствие не знаеше какво да й каже, но когато я нямаше, мисълта му преливаше от остроумия, които после за нищо на света не можеше да си спомни. Не беше забравил целувката в конюшнята и се запита дали тя мисли за нея също толкова често, колкото и той. Спря обаче да мисли за нея — знаеше, че трябва да се съсредоточи за срещата с един римски консул.

Един роб ги спря пред вратата към трапезарията и започна да оправя дрехите им, извади един резбован гребен от слонова кост, за да приглади къдриците на Марк, после оправи наметката на Тубрук. Когато месестите му пръсти приближиха Кабера, ръцете на стария мъж се вдигнаха и ги плеснаха.

— Не ме пипай! — изсъска той ядосано.

Лицето на роба остана безстрастно и той продължи да се занимава с другите. Накрая, доволен, отстъпи, макар че погледна навъсено към Кабера.

— Господарят и господарката са тук. Първо се поклонете на господаря, когато се представяте, и гледайте към пода, докато се кланяте. След това се поклонете на господарката Метела — не толкова дълбоко. Ако вашият роб варварин пожелае, може няколко пъти да си удари главата в пода.

Кабера отвори уста, за да протестира, но робът се обърна и отвори вратата. Гай влезе пръв и видя красив вътрешен двор. Беше правоъгълен и от обикалящата го галерия се влизаше в множество стаи. Колони от бял камък поддържаха сводовете, а стените бяха изрисувани със сцени от римската история: победите на Сципион, завладяването на Гърция.

Марий и жена му Метела се изправиха, за да посрещнат гостите си, и Гай се насили да се усмихне възпитано; изведнъж се почувства много млад и много тромав.

Виждаше как мъжът се вглежда в него и се запита какви ли заключения си вади. Марий беше прочут военачалник, участвал в стотици кампании. Беше облечен в свободно падаща тога, която оставяше оголени дясната му ръка и рамо и се виждаше масивна мускулатура и тъмните гъсти косми по гърдите и подмишниците.

Не носеше никакви украшения, сякаш подобни неща бяха излишни за човек с неговото положение. Стоеше изправен и излъчваше сила и воля. Лицето му беше сурово, кафявите му очи гледаха внимателно изпод надвиснали вежди. Всяка негова черта показваше в кой град се е родил. Беше скръстил ръце зад гърба си и не каза нищо, когато Гай се приближи и се поклони.

Метела беше красавица, но времето и грижите бяха оставили следи от ноктите си по лицето й и линии на някаква безименна тъга бяха стиснали кожата й с бръчките на старица. Изглеждаше напрегната, жилите на врата й се бяха издули. Ръцете й леко трепереха. Носеше проста дреха от червена тъкан, допълнена с обици и гривни от ярко злато.

— Синът на сестра ми е винаги добре дошъл в моя дом — каза Марий високо.

Гай едва не се свлече на пода от облекчение, но успя да се сдържи.

Марк се приближи към тях и също се поклони. Метела го погледна и треперенето на ръцете й се усили. Гай улови тревожния поглед, който той й хвърли, когато тя пристъпи напред.

— Такива хубави момчета — каза тя и им протегна ръце. Озадачени, те ги поеха. — Какво ли сте изстрадали в метежа! Какво ли сте преживели!

Положи ръка на бузата на Марк.

— Тук ще си в безопасност, нали разбираш! Нашият дом е и ваш дом, докогато пожелаете да останете.

Марк вдигна ръка, положи я върху нейната и прошепна:

— Благодаря, господарке.

Чувстваше се по-свободно с тази странна жена, отколкото Гай — на него напрежението й болезнено му напомняше за собствената му майка.

— Може би ще идеш да провериш приготовленията за обяда, скъпа, докато аз поговоря по делови въпроси с момчетата — изгърмя веселият глас на Марий.

Тя кимна и излезе, като погледна още веднъж Марк.

Марий се прокашля и каза:

— Струва ми се, че съпругата ми ви хареса. Боговете не ни благословиха с деца и мисля, че вие ще ни донесете успокоение.

Отправи поглед някъде над тях.

— Тубрук, виждам, че ти все още си грижовният пазител. Чух, че си се сражавал лъвски в защитата на дома на сестра ми.

— Изпълних дълга си, господарю. Но както излезе, не е било достатъчно.

— Синът е жив, майка му също. Бих казал, че това е достатъчно — отвърна Марий.

Отново се обърна към Гай.

— В лицето ти виждам баща ти. Съжалявам, че той ни напусна. Не мога да кажа, че бяхме големи приятели, но се уважавахме, а в това има повече почтеност, отколкото в много приятелства. Не можах да присъствам на погребението му, но той беше в моите мисли и молитви.

Гай усети, че започва да харесва този мъж. „Може би това е неговият талант — предупреди го някакъв вътрешен глас. — Може би затова толкова пъти са го избирали. Той е човек, когото другите следват“.

— Благодаря. Баща ми винаги говореше хубави думи за тебе — отвърна Гай.

Марий се изсмя кратко.

— Съмнявам се. Как е майка ти… все така ли?

— Все така, господарю. Лекарите не дават надежда.

Марий кимна, по лицето му не се четеше нищо.

— Вече трябва да ми казваш „вуйчо“, струва ми се. Да. „Вуйчо“ ми харесва. А ти? Ти кой си?

Очите му се преместиха без предупреждение, този път към Кабера, който му отвърна с безстрашен поглед.

— Той е лечител, мой съветник. Казва се Кабера — отвърна Гай.

— Откъде си, Кабера? Лицето ти не ми прилича на римско.

— Далеч от изток, господарю. Моят дом не е известен в Рим.

— Да видим. Пътувал съм много с легиона си — каза Марий, без да мигне, с неотстъпващ поглед.

Това, изглежда, не обезпокои Кабера.

— Аз съм от едно село в планините, на хиляди мили източно от Египет. Излязох оттам като малко момче и вече съм забравил името му. И аз много пътувах оттогава.

Огненият поглед се отмести; явно Марий загуби интерес. Очите му отново се насочиха към двете момчета.

— Отсега нататък моят дом е и ваш дом. Предполагам, че Тубрук ще се върне в имението, нали?

Гай кимна.

— Добре. Ще се погрижа да те представя в сената, щом уредя някои мои проблеми. Знаеш ли кой е Сула?

Гай болезнено осъзнаваше, че е подложен на оценка.

— Понастоящем той контролира Рим.

Марий се намръщи, но Гай продължи:

— Легионът му патрулира по улиците и това му дава голямо влияние.

— Правилно. Виждам, че вие, макар че живеете на село, не сте далеч от делата на града. Елате и седнете. Пиете ли вино? Не? Значи сега му е времето да се научите.

Настаниха се край отрупаните с храна маси, Марий им се усмихна и махна на един роб да налее вино.

— Баща ти можеше да стане голям пълководец, ако беше поискал — каза той. — Имаше най-проницателния ум, който съм срещал, но реши да не се занимава с големи дела. И не разбираше какво е всъщност властта — че един силен мъж може да е над правилата и законите.

— Той натрупа голямо състояние благодарение на римските закони — отвърна Гай, след като помисли за момент.

— Да. Това беше единствената му грешка. Знаеш ли колко пъти съм избиран за консул?

— Три — каза Марк.

— Но законът позволява да те изберат само веднъж. А мене ще ме избират отново и отново, докато не се уморя от играта. Аз съм опасен човек и е лошо да ми се противоречи, както виждаш. Работата се свежда тъкмо до това, въпреки че всички закони и правила са толкова скъпи на старците в сената. Моят легион е верен на мене и само на мене. Аз премахнах изискването за имотен ценз, така че много хора в легиона дължат съществуванието си на мене. Наистина някои са от утайката на Рим, но са лоялни и надеждни въпреки произхода си. Пет хиляди мъже ще разрушат града, ако аз падна убит, затова вървят по улиците в безопасност. Те знаят какво ще стане, ако аз умра, нали разбираш? Ако не могат да ме убият, трябва да се съобразяват с мене. С изключение на това, че в крайна сметка Сула се намеси в играта със собствения си легион, верен само на него. Не мога да го убия и той не може да ме убие, затова се лаем един друг в сената и всеки чака другият да прояви слабост. В момента той има предимство. Хората му са по улиците, както казах, докато моите лагеруват извън стените. Задънена улица. Играеш ли на латрункули? Имам дъска.

Последният въпрос беше отправен към Гай, който премига и поклати отрицателно глава.

— Ще те науча. Сула е майстор, аз също. Това е хубава игра за пълководци. Идеята е да се убие неприятелският цар или да се обезсили, така че да остане безпомощен и да се предаде.

Един войник в пълна униформа влезе и отдаде чест с изпъната напред дясна ръка.

— Пълководецо, хората, които повика, пристигнаха. Влязоха в града от различни посоки и се събраха тук.

— Прекрасно! Нали виждаш, Гай. Направихме още един ход в играта. Петдесет от моите хора са тук в дома ми. Ако Сула няма шпиони на всяка порта, няма да узнае, че са влезли в града. А отгатне ли намеренията ми, на разсъмване ще видим цяла центурия от неговия легион пред дома ми… но животът е хазарт, нали?

Последните думи бяха отправени към войника.

— Тръгваме призори. Нека робите ми да се погрижат за хората. Аз идвам след малко.

Войникът отново отдаде чест и излезе.

— Какво ще правиш? — попита Марк; усещаше се съвсем не на място.

Марий стана и разкърши рамене. Извика един роб и му нареди да приготви бронята му за разсъмване. После попита момчетата:

— Виждали ли сте триумф?

— Не. Струва ми се, че не е имало триумф от години — отвърна Гай.

— Това е правото на всеки пълководец, който е завзел нови земи: да прекара в тържествен марш легиона си по улиците на любимата си столица, да получи любовта на тълпата и благодарността на сената. Аз завладях огромни плодородни земеделски земи в Северна Африка, както Сципион преди мене. Но Сула ми отказа триумф — сега той държи сената в юмрука си. Казва, че градът бил преживял тежки размирици, но не това е причината. Каква е причината според теб?

— Не иска твоите хора да влязат в града под какъвто и да било предлог — бързо отвърна Гай.

— Добре. А какво трябва да направя?

— Да ги вкараш… на всяка цена? — предположи Гай.

Марий замръзна.

— Не. Това е любимият ми град. Никога враждебна сила не е влизала през портите му. Аз няма да съм първият. Това е сляпа сила, която винаги е несигурна. Не, аз ще отида да ги помоля. След шест часа ще се съмне. Предлагам да поспите малко, младежи. Кажете на някой роб да ви събуди. Лека нощ.

Засмя се и се отдалечи. Четиримата останаха сами.

— Той… — започна Кабера, но Тубрук вдигна предупредително пръст и посочи с поглед робите, които стояха наоколо. После каза тихо:

— Тук няма да ни е скучно.

Марк и Гай кимнаха и се ухилиха.

— Бих искал да го видя как ще иде да „моли“ — каза Марк.

Тубрук бързо поклати глава.

— Много е опасно. Със сигурност ще има кръвопролитие, а аз не съм ви довел в Рим, за да ви убият още първия ден! Ако знаех, че Марий планира нещо такова, щях да отложа пътуването.

Гай го докосна по ръката.

— Ти ми беше добър закрилник, Тубрук, но и аз искам да видя това. Няма да ни попречиш.

Гласът му беше тих, но Тубрук го зяпна така, сякаш Гай му беше изкрещял. После се отпусна.

— Баща ти никога не е бил толкова безразсъден, но ако на всяка цена си решил и ако Марий се съгласи, аз ще дойда да ви пазя гърба, както съм правил винаги. Кабера?

— Че къде ще ида? И аз вървя навсякъде с вас.

Тубрук кимна.

— Значи на разсъмване. Предлагам да станем поне час-два преди да се зазори, да се поупражнявате малко, да позакусите. — Изправи се и се поклони на Гай. — Господарю?

— Свободен си, Тубрук — каза Гай малко напрегнато.

Тубрук излезе. Марк вдигна вежда, но Гай не му обърна внимание. Не бяха сами и не можеха да си позволят да се държат неофициално, както в имението. Въпреки че бяха роднини на Марий, тук не можеха да се отпуснат. Тубрук им го беше напомнил с официалното си обръщение.

Марк и Кабера се оттеглиха скоро след това. Гай се изтегна на кушетката и се загледа в звездите над открития двор.

Очите му се напълниха със сълзи. Баща му го нямаше, а той беше тук сред непознати хора. Всичко беше много различно и го объркваше. Трябваше да премисля всяка дума, преди да я изрече, трябваше да преценява до безкрайност всяко решение. Беше изтощително и не за първи път той си пожела отново да е дете без никакви отговорности. Когато допускаше грешки, винаги беше успявал да прехвърли вината на другите, но на кого щеше да я прехвърли сега? Запита се дали баща му, или Тубрук са се чувствали някога така изгубени, както той в момента. Не му изглеждаше възможно да са познавали същите страхове. А може би всеки се страхува, но крие грижите си от другите?

Когато се успокои, стана и излезе тихо, почти без да си признава накъде се е запътил. Коридорите бяха тихи и изглеждаха пусти, но той мина само няколко крачки, преди един страж да го спре и да го заговори.

— Мога ли да ти помогна с нещо, господарю?

Гай трепна. Разбира се, Марий беше поставил стражи навсякъде из къщата и градината.

— Днес доведох една робиня. Искам да я видя, преди да отида да си легна.

— Разбирам, господарю — отвърна стражът с едва забележима усмивка. — Ще ти покажа пътя към отделението на робите.

Гай изскърца със зъби. Знаеше какво си мисли мъжът, но ако тръгнеше да разяснява, само щеше да потвърди подозренията му, така че го последва мълчаливо. Стигнаха до една тежка врата в дъното на коридора. Войникът почука, изчакаха няколко мига и вратата се отвори.

Една възрастна жена изгледа войника. Косата й беше побеляла, лицето й беше сбръчкано и сърдито — явно това си беше обичайното й изражение.

— Какво искаш, Томазий? Луция спи. Колко пъти съм ти казвала, че…

— Не е за мене. Този младеж е племенникът на Марий. Нали днес е довел една робиня?

Отношението на жената мигом се промени. Гай стоеше замръзнал в болезнено мълчание; питаше се още колко хора ще узнаят за нощното му посещение.

— Александрия, нали? Красиво момиче. Аз съм Карола. Ще те заведа в стаята й. Повечето роби вече спят, така че върви тихо, ако обичаш.

Жената кимна на Гай да я последва и той тръгна след нея с вцепенен от смущение врат. Усещаше очите на Томазий на гърба си, преди вратата тихо да се затвори зад него.

Тази част от къщата на Марий беше просто устроена, но чиста. По дългия коридор се виждаха множество затворени врати, на равни разстояния по стените имаше свещници със свещи. Само няколко от тях горяха, но светлината беше достатъчна, та Гай да вижда къде стъпва.

Карола понижи гласа си до дрезгав шепот.

— Повечето роби спят в по-големи общи стаи, но твоята робиня я сложихме отделно — стаята, която държим за любимките. Казал си да се отнасяме добре с нея, нали?

Гай се изчерви. Беше забравил интереса, който робите на Марий щяха да проявят към Александрия и него. Утре из цялата къща щеше да се разчуе, че я е посетил през нощта. Завиха зад ъгъла и Гай замръзна удивен. Последната врата в коридора беше отворена и осветена от слаба светлина. Александрия седеше там, красива, осветена от трепкащото пламъче на светилника. Само тя би могла да накара така сърцето му да забие — но пред вратата имаше още някой, облегнат на стената в сянката.

Беше Марк. Изглеждаше също така учуден, че ги вижда.

— Как влезе тук? — попита Карола.

Марк премига.

— Разхождах се… не исках да будя никого.

Гай погледна Александрия и усети как гърдите му се стягат от ревност. Тя изглеждаше ядосана, но блясъкът в очите й само я правеше още по-красива, както беше в нощната си дреха, приготвяща се за сън. Гласът й прозвуча рязко.

— Както виждате и двамата, аз съм добре, няма ми нищо. Робите трябва да стават преди зазоряване, затова бих искала да поспя, освен ако не сте решили да доведете и Кабера и Тубрук.

Марк и Гай я изгледаха изненадано. Тя наистина беше сърдита.

— Не искате ли? Тогава лека нощ.

Тя кимна, стиснала устни, и затвори вратата. Карола беше зяпнала учудено. Не беше сигурна как да започне с извиненията.

— Какво правиш тук, Марк? — попита Гай тихо.

— Същото, каквото и ти. Помислих, че може би е самотна. Не знаех, че ще го направиш на въпрос.

Вратите по коридора се заотваряха и един тих женски глас попита:

— Всичко наред ли е, Карола?

— Да, скъпа, благодаря — изпуфтя Карола. — Вижте, тя си легна. Предлагам и вие двамата да последвате примера й, преди цялата къща да се е събудила и да дойде да види какво става.

Двамата кимнаха намръщено и тръгнаха обратно по коридора. Карола закри уста с ръка, за да не се разсмее на глас, преди да са се отдалечили достатъчно.

Но все пак не успя.

 

 

Два часа преди разсъмване домът на Марий изведнъж се оживи. Печките в кухнята бяха запалени, прозорците бяха отворени, в свещниците по стените бяха сложени факли, за да има светлина преди изгрева на слънцето. Робите се засуетиха — носеха подноси с храна и кърпи за войниците. След това тишината на ранните часове беше нарушена от груб смях и викове. Гай и Марк се събудиха при първите звуци, Тубрук скочи веднага след тях. Кабера обаче отказа да стане.

— Защо да ставам? Като стане време, обличам се и тръгвам към портата! Още два часа сън до зазоряване ще ми дойдат добре.

— Може да се измиеш и да закусиш — каза Марк.

— Измих се снощи, а преди обяд не ям много. Остави ме на мира.

Марк го остави и се присъедини към другите; хапнаха хляб и мед, измиха се и пийнаха горещо вино с подправки, което напълни стомасите им с топлина. Не бяха говорили за събитията от предната вечер и, и двамата усещаха леко напрежение помежду си; от време на време настъпваха паузи, които иначе биха запълвали с незначителни приказки.

Накрая Гай си пое дълбоко дъх и каза високо:

— Ако тя те харесва, няма да се меся.

— Много почтено от твоя страна — отвърна Марк с усмивка. Пресуши чашата с горещо вино и излезе от стаята, като приглаждаше косата си с ръка.

Тубрук хвърли поглед към физиономията на Гай, изсмя се късо и също излезе.

 

 

Освежен и отпочинал, Марий излезе в градината — тракаше по камъните с подкованите си с желязо сандали. Изглеждаше още по-едър с бронята си — човек, когото никой не може да спре. Марк се усети, че го наблюдава, за да намери някой признак за слабост, както се беше научил да наблюдава всички. Да не би да щади например раненото си някога рамо или едното коляно, което е по-слабо? Нищо такова. Този мъж никога не се бе доближавал много до смъртта, никога не бе познавал отчаяние. Но нямаше деца, това беше единствената му слабост. Марк се запита дали причината е у Марий, или у жена му. Знаеше, че боговете са капризни, но що за зла шега беше да дадеш толкова много на един мъж, а да не му дадеш деца, на които да го остави.

Марий носеше бронзов нагръдник, дълго червено наметало се спускаше от раменете му. Обикновен легионерски меч беше препасан на колана му — но дръжката беше сребърна, което го отличаваше от оръжията на войниците. Загорелите му крака бяха голи под късата кожена туника. Движеше се с лекота, необичайна за мъж на неговата възраст, очите му блестяха.

— Хубаво е, че ви виждам вече станали. Нали ще марширувате с моите войници?

Гласът му беше дълбок и спокоен, без следа от вълнение.

Гай се усмихна: зарадва се, че няма да му се наложи да моли.

— Ние всички, с твое позволение… вуйчо.

Когато чу думата „вуйчо“, Марий кимна.

— Разбира се, но се пазете. Това наше начинание е опасно, независимо как ще завърши. Помнете едно — вие не познавате града и ако се разделим, тази къща вече може да не е надеждна за вас. В такъв случай потърсете Валцин в обществените бани. Те ще са затворени до пладне, но ще ви пуснат да влезете, ако кажете името ми. Разбрахме ли се?

Марк, Гай и Тубрук се спогледаха, озадачени от бързината, с която се развиваха събитията. После тръгнаха след Марий, който излезе в двора, където го чакаха хората му.

Кабера се присъедини към тях в последния момент. Очите му бяха внимателни, както винаги, но по бузите и брадичката му се виждаше бяла четина. Марк му се усмихна, но той му отговори с намусена физиономия. Стояха близо до задната част на групата войници и Гай започна да оглежда хората около себе си. Всички бяха със загоряла кожа и тъмни коси, носеха правоъгълни щитове, прикрепени към лявата ръка и с простия герб на дома на Марий — три кръстосани стрели. В този момент Гай разбра какво му беше обяснил Марий. Това бяха римски войници, които щяха да се бият в защита на своя град, но бяха верни на герба, който носеха.

Всички мълчаха и чакаха отварянето на голямата порта. Метела се появи от сенките и целуна Марий. Той също я целуна — дълго — и я тупна по задника. Хората му ги гледаха безстрастно, без да споделят веселото му настроение. После тя се обърна и целуна Гай и Марк. В очите й блестяха сълзи.

— Върнете се живи и здрави. Ще чакам всички ви.

Гай потърси с поглед Александрия. Имаше неясното усещане, че би могъл да й каже за благородното си решение да се оттегли в полза на Марк. Надяваше се, че тя ще се развълнува от неговата жертва и няма да обърне внимание на Марк. За съжаление, не можа да я види, а после вратите се отвориха и вече нямаше време.

Гай и Марк тръгнаха с Тубрук и Кабера след войниците на Марий, които потеглиха с маршова стъпка, трополейки по утринните улици на Рим.