Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Цезар (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Gates of Rome, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране
SilverkaTa (2017)
Разпознаване, корекция и форматиране
sqnka (2019)

Издание:

Автор: Кон Игълдън

Заглавие: Вратите на Рим

Преводач: Славянка Мундрова

Година на превод: 2005

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 14.02.2005

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-594-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8158

История

  1. — Добавяне

Глава 32

Александрия заблъска по вратата на малкото златарско магазинче. Трябваше да има някой вътре! Знаеше, че Табик може да е напуснал града като много други, и мисълта, че просто може да привлече внимание към себе си, я накара да пребледнее. Нещо изскърца в уличката наблизо — стори й се като отваряне на врата.

— Табик! Аз съм, Александрия! Богове! Отвори!

Отпусна ръка, задъхана. Чу викове, все по-наблизо, и сърцето й заби диво.

— Хайде, хайде — прошепна тя.

И изведнъж вратата се отвори и Табик излезе ядосан, стиснал един сатър. Щом я видя, гневът му поутихна.

— Влизай, момиче. Зверовете са излезли навън.

И огледа улицата. Тя изглежда пуста, но му се струваше, че нечии очи го наблюдават.

Александрия влезе и едва не припадна от облекчение.

— Метела… ме изпрати. Каза…

— Няма нищо, момиче. Ще обясниш по-късно. Жената и децата са горе, приготвят ядене. Върви при тях. Тук си в безопасност.

Тя спря и се обърна към него. Не можеше да се сдържа повече.

— Табик, имам документите и всичко необходимо. Аз съм свободна!

Той я погледна и се усмихна.

— Ти винаги си била свободна. Качвай се горе, че жена ми ще почне да ревнува.

 

 

В наръчниците по бойно изкуство не се казваше нищо за нападение срещу барикада, вдигната насред улицата, така че Урс Ферит просто изрева името на мъртвия си пълководец и се хвърли през купчината счупени носилки и врати право към неприятелската армия. Двеста мъже напираха зад гърба му.

Урс заби меча си в първото попаднало му гърло — насмалко не го посякоха, — смъкна се по неустойчивата барикада и се стовари върху някого. Беше възнаграден с радващо слуха му хрущене на кости.

Хората му бяха навсякъде около него, сечаха и мушкаха, за да си пробият път. Урс не знаеше доколко се справят и колко от тях са ранени или вече мъртви. Знаеше само, че врагът е пред него и мечът е в ръката му. Изрева и отсече ръката на един войник от рамото, докато той вдигаше щита си да отбие удара. Грабна щита от ръката, която го изпусна, и изблъска с него двама души от пътя си.

Единият успя да го рани и той усети по краката му да плъзва топлина, но не й обърна внимание. Бяха повалили противниците зад барикадата, но в дъното на улицата се появиха още. Урс се втурна натам, разбрал какво значи да си подивял боец в някое от дивите племена, които римляните бяха покорили. Беше странна свобода. Нямаше болка, само радост — и никакъв страх или изтощение.

Още бойци западаха под меча му. Първородните вървяха напред и сееха смърт.

— Господарю! Страничните улички! Пристигат подкрепления!

Урс едва не отърси ръката, която го дърпаше, но навикът надделя.

— Много са. Назад, момчета! Засега убихме доста.

Вдигна триумфално меча си и се затича назад, към барикадата.

Пътьом отбелязваше колко бойци е загубил Сула. Повече от сто, доколкото можеше да прецени.

Тук-там виждаше познати лица. Един-двама стенеха и той се изкуши да спре, но чу зад себе си тропота на подковани сандали и разбра, че трябва да прехвърлят барикадата или поне да опрат гърбовете си в нея.

— Давайте, момчета! Ма-рий!

Всички отговориха на вика и затичаха по-бързо. От върха на барикадата Урс погледна назад и видя как повалиха и стъпкаха най-бавния от хората му. Стрелците му стреляха над главите на неговите хора и повалиха още врагове. Урс се изсмя, спусна се по барикадата и продължи да тича, отпуснал меча във вече изтощената си ръка.

Клекна в някакъв портик и се задъха, подпрял ръце на коленете си.

От бедрото му течеше кръв. Усещаше лекота в главата и само измърмори нещо неясно, когато две здрави ръце го вдигнаха и го повлякоха по улицата.

— Не бива да спираш тук, господарю. Стрелците ще ни прикриват, поне докато имат стрели. Трябва да изминем още една-две пресечки. Хайде, господарю, тичай.

Чуваше думите, но не беше сигурен дали им отговаря. Къде беше изчезнала енергията му? Крака му сякаш го нямаше. Надяваше се, че Бар Галиен ще има същия успех като него.

 

 

Бар Галиен лежеше в собствената си кръв. Мечът на Сула бе опрян в гърлото му. Знаеше, че умира, и се опита да заплюе Сула, но в устата му нямаше достатъчно плюнка. Хората му се бяха натъкнали на центурия с пресни подкрепления зад барикадата и бяха разбити само след минути яростна борба — просто враговете се оказаха много повече. Линията на Сула изобщо не беше рехава.

Бар се усмихна на себе си; зъбите му бяха в кръв. Знаеше, че Сула може бързо да извика подкрепления. Жалко, че нямаше възможност да каже това на Урс. Надяваше се, че той ще се справи по-добре от него, иначе легионът отново щеше да остане без водач. Прекалено смело беше да атакуват, но пък твърде много от легиона бяха загинали в онзи ужасен първи ден на смут и екзекуции. Е, Урс би трябвало да знае, че Сула ще получи подкрепление.

— Мисля, че е мъртъв, господарю — чу нечий глас.

Чу и гласа на Сула да отговаря:

— Жалко. Има странно изражение. Искаше ми се да го питам какво ли си мисли.

 

 

Урс изръмжа на центуриона, който се опитваше да му помогне да се изправи. Кракът го болеше, беше ранен и в рамото, но не искаше никой да му помага.

— Никой ли не се върна? — попита той.

— Изгубихме и двете центурии. Хората на Сула получиха подкрепление точно преди да ги нападнем. Изглежда, тази тактика няма да проработи пак.

— Значи съм имал късмет — изсумтя Урс.

Никой не смееше да го погледне в очите. Наистина, беше имал късмет да нападне точно там, където противникът беше по-малоброен. Бар Галиен сигурно би се изсмял, ако можеше да види, че е излязъл прав. Срамота, че не можеше да го почерпи едно питие.

— Имаш ли още някакви заповеди? — попита центурионът.

Урс поклати глава.

— Още не. Но ще имам, когато разбера какво ни е положението.

— Но… — поколеба се младият мъж.

— Какво има?

— Някои предлагат да се предадем. Силата ни е намаляла наполовина, а Сула има канали за подкрепления, които стигат чак до морето. Не можем да победим и…

— Да победим ли? Кой е казал, че ще побеждаваме? Още когато видях Марий да умира, разбрах, че не можем да победим. Още тогава ми стана ясно, че Сула ще пречупи гръбнака на Първородните, преди достатъчно много от тях да се съберат, за да му причинят истински неприятности. Не става въпрос да побеждаваме, момче.

Става въпрос, че се бием за право дело, следваме заповеди и отдаваме почит на живота и смъртта на един велик човек.

Огледа мъжете в стаята. Само малцина избягнаха погледа му и той разбра, че е сред приятели. Усмихна се. Как би го казал Марий?

— Човек може цял живот да чака за момент като този и никога да не го дочака. Някои просто остаряват и силите им отпадат, но така и не получават своя шанс. Ние ще умрем млади и силни и не бих искал да е другояче.

— Но може би ще успеем да излезем от града. Да се изтеглим към планините.

— Елате навън. Няма да си хабя думите за вас, бъзльовци — изръмжа Урс и изкуцука през вратата.

На улицата имаше стотина легионери, уморени и мръсни, с набързо превързани рани. Изглеждаха вече победени и тази мисъл му вдъхна необходимите думи.

— Аз съм войник на Рим!

Гласът му, дълбок и дрезгав, се разнесе над тях и гърбовете им се стегнаха.

— Всичко, което съм искал, е да си изслужа службата и да се оттегля в някое малко имение. Не исках да загубя живота си на чужда земя и да бъда забравен. Но видях, че служа при човек, който беше повече от баща за мене, повече, отколкото собственият ми баща е бил някога, видях го как умира, чух думите му и си помислих: „Урс, може би точно това е най-важното“. И може би в крайна сметка е достатъчно. Някой тук мисли ли, че ще живее вечно? Нека другите садят зеле и съхнат под слънцето. Аз ще умра като войник, на улиците на града, който обичам, като браня този град.

Сниши глас, сякаш споделяше някаква тайна. Мъжете се приближиха още по-плътно до него, още хора се присъединиха към нарастващата тълпа.

— Ще ви кажа истината. Малко неща са по-ценни от мечтите или съпругите, плътските удоволствия или дори децата. Някои неща обаче са по-ценни и именно това ни прави мъже. Животът е просто един хубав кратък ден между две дълги нощи. Смрачаването идва за всеки, дори за онези, които се борят и си мислят, че винаги ще са млади и силни.

Той посочи един възрастен войник, който разтриваше крака си.

— Тинаста! Държат ли те още краката? Мислиш ли, че възрастта ще облекчи болката в коленете ти? Защо да чакаш, докато се подгънат от слабост под тебе и по-младите те изместят? Не, приятели… Не, братя. Нека си тръгнем, докато светлината е още силна и денят е още ярък.

Един млад войник извика:

— Ще ни помнят ли?

Урс въздъхна, после се усмихна.

— Известно време, момче. Но кой днес помни героите от Картаген или Спарта? Те знаят как са завършили дните си. И това е достатъчно. Друго няма.

Младият мъж тихо попита:

— Значи не можем да победим?

— Можеш да си тръгнеш. Всички могат да си тръгнат, стига да могат да се изплъзнат от патрулите. Не си длъжен да останеш, момче.

— Знам. — Младият мъж се поколеба. — Но ще остана.

— Тогава няма защо да отлагаме неизбежното. Който иска, нека да си върви, с моята благословия. Да намери живот другаде и никога на никого да не казва, че се е бил за Рим, когато Марий е умрял. Давам ви един час. После нападаме.

Никой не си тръгна. Всички започнаха да проверяват оръжията и броните си. Неколцина го потупаха по рамото, преди да отидат да заемат позициите си. Сърцето му щеше да се пръсне от гордост.

— Добри мъже, Марий — измърмори на себе си. — Добри мъже.