Кон Игълдън
Вратите на Рим (35)

Глава 34

Юлий стоеше с Кабера и Тубрук на пристанището. Лицето му беше студено и бледо. Сякаш като контраст, за да се подиграе с мрачните събития в живота му, денят беше топъл, направо съвършен — лек ветрец идваше откъм морето, за да донесе облекчение на пътниците. Бягството от вонящия град беше трескаво. Отначало той беше сам, на гърба на един дръглив кон, единствения, който можа да купи срещу един златен пръстен. С изкривено от отвращение лице заобиколи ямите, пълни с изгорени тела, и пое в тръс на запад, към крайбрежието.

После чу познати гласове и видя приятелите си да излизат иззад дърветата. Беше радостна среща — да се видят живи, макар че настроението помрачня, когато започнаха да споделят какво са преживели.

Тубрук, изтощен и мръсен, накратко разказа как са живели като животни по улиците, където през деня се разигравали всякакви страхотии, а през нощта ставало още по-зле. Двамата с Кабера решили да чакат една седмица край пътя, водещ към морето — надявали се, че Юлий ще успее да се освободи.

— След това — каза Кабера — щяхме да откраднем мечове и да те измъкнем с бой.

Тубрук се засмя и Юлий забеляза, че преживяното ги е сближило. Но това не повдигна духа му. Той им разказа за жестокостта на Сула и юмруците му отново се свиха от гняв. Думите излизаха сякаш сами от устата му.

— Ще се върна в Рим. Ще му отрежа топките, ако докосне жена ми — каза накрая.

— Той има колкото си иска жени в Рим, Гай — каза Тубрук. — Просто е такъв, че като забие ножа, обича и да го завърти. Баща й ще я пази, дори ще я изведе от Рим, ако има опасност. Старецът ще изправи стражите си и срещу самия Сула, ако я застраши. Знаеш го.

Юлий кимна разсеяно — не беше необходимо да го убеждават. Отначало беше решил да се опита да изведе Корнелия от Рим под прикритието на нощта, но отново бяха въвели вечерен час и движението по улиците означаваше незабавна смърт, така че се отказа. Кабера бе успял да се сдобие с някои ценни неща в дните, които беше прекарал по улиците с Тубрук. Една златна гривна, намерена в пепелта, им послужи да купят коне и да подкупят стражите. Менителниците, които Марий бе дал на Юлий, бяха за твърде големи суми, за да ги сменят извън града, и, и тримата се вбесяваха, че трябва да разчитат само на няколко бронзови монети, докато държат в ръцете си цяло богатство в хартия, което обаче за момента им беше съвсем безполезно. Юлий дори не беше сигурен, че подписът на Марий ще може да им послужи, но се надяваше, че вуйчо му е помислил и за това.

Юлий похарчи няколко от ценните общи монети, за да изпрати писма — даваше ги на легионери, които се връщаха в града или заминаваха за Гърция.

Корнелия щеше да научи, че той е в безопасност, но щеше да мине още много време, преди да я види отново. Преди да събере сили и хора, изобщо нямаше да може да се върне и огорчението от това го разяждаше. Марк щеше да научи за катастрофата в Рим, но нямаше сляпо да хукне да му се притече на помощ, а и не можеше, преди назначението му да изтече. Усещаше липсата на приятеля си както никога.

В ума му бушуваха хиляди други съжаления — прекалено болезнени, за да им позволи да пуснат корени. Светът се беше променил из основи. Не можеше Марий да е мъртъв! Светът беше празен без него.

 

 

Уморени от пътя, тримата влязоха в оживеното пристанище на запад от Рим. Вързаха конете пред един хан и Тубрук каза:

— Виждам флаговете на три легиона. Документите ти ще ти осигурят назначение във всеки от тях. Онзи там е разположен в Гърция, другият в Египет, а последният заминава на север.

Говореше спокойно и личеше, че добре познава движението на войските и че знанията му не са избледнели през годините, докато беше работил като управител на имението. Юлий се чувстваше като гол на пристанището, но трябваше да обмисли решението си внимателно. Ако Сула бе променил намеренията си, всеки момент можеха да дойдат, за да ги убият или да ги върнат в Рим.

Тубрук не можеше да му даде кой знае какъв съвет. Наистина, познаваше знамената на легионите, но сведенията му за тях все пак бяха отпреди петнадесет години. От друга страна, така и така поне две години от живота му щяха да минат в някой от тези три легиона и в крайна сметка всичко беше въпрос на късмет.

— Лично на мене ми харесва Египет — каза Кабера и погледна замечтано към морето. — Много време мина, откакто издухах праха на Египет от сандалите си.

Старецът усещаше как бъдещето се свива около тях. Малцина имаха пред себе си такъв прост избор… или може би всички, но повечето не виждаха това в решителния момент. Египет, Гърция или на север? Всяка посока примамваше по различен начин. Момчето трябваше самостоятелно да направи избора си, но в Египет поне беше топло.

Тубрук разглеждаше галерите, които се полюшваха пред тях. Охраняваха ги легионери, мъже гъмжаха по палубите, поправяха и чистеха оръжията си.

Сви рамене. Той щеше да се върне в имението — нали някой трябваше да го поддържа.

— Марк и Рений са в Гърция. Можеш да се срещнеш с тях там, ако искаш — осмели се да подхвърли, но се обърна да погледне пътя, за да види не ги ли преследват.

— Не. Нищо не съм постигнал. Само се ожених и избягах от Рим — измърмори Юлий.

— От враговете на вуйчо ти — поправи го Кабера.

Юлий бавно се обърна към стареца и го изгледа с нетрепващ поглед.

— Не. Сега той е мой враг. Искам да го видя мъртъв.

— След време, може би — каза Тубрук. — Но днес трябва да заминеш надалеч и да се научиш да бъдеш войник и офицер. Ти си млад. Това не е твоят край, нито краят на кариерата ти.

Гледаше го и мислеше колко много заприличва на баща си.

Юлий кимна, обърна се и загледа закотвените галери. Накрая каза:

— Египет. Винаги съм искал да видя земята на фараоните.

— Добър избор — каза Кабера. — Нил ще ти хареса, а жените са парфюмирани и красиви.

И се зарадва, защото Юлий се усмихна за първи път, откакто бяха пленени през онази нощ. Помисли, че това е добър знак.

Тубрук даде една монета на едно момче, за да пази конете им, и тримата тръгнаха към галерата, на която се развяваше флагът на египетския легион.

— Май се готвят да отплават — каза Тубрук и посочи буретата с припаси, които робите товареха на кораба.

Солено месо, зехтин и риба преминаваха над тясната ивица вода в ръцете на изпотените роби на борда, всяко буре се отбелязваше от писаря с типичната римска прецизност. Тубрук махна на един от пазачите и той се приближи.

— Искаме да говорим с капитана. Тук ли е?

Войникът ги огледа бързо и като че ли остана доволен, въпреки че бяха целите в прах от пътя. Поне Тубрук и Юлий изглеждаха като войници.

— Тука е. Отплаваме с обедния отлив. Не знам обаче дали ще се съгласи да се срещне с вас.

— Кажи му, че племенникът на Марий е тук. Току-що дошъл от града. Ще чакаме — отговори Тубрук.

Веждите на войника се вдигнаха и погледът му се плъзна към Юлий.

— Слушам, господарю. Веднага ще му съобщя.

Мина по тясната дъска, стъпи на палубата на галерата и изчезна зад издигнатата дървена постройка на кърмата; Юлий предположи, че там се намира каютата на капитана. Докато чакаха, огледа огромния кораб, отворите за греблата, мачтите и платната, които чакаха да бъдат вдигнати и вятърът да ги изпълни.

На палубата нямаше нищо, което да не е добре привързано — точно както подобаваше на римски военен кораб. Всичко, което можеше да нарани някого в бурно море, беше добре укрепено. Усещаше миризмите на катран, сол и пот, миризмите на непознат и чужд свят, който не познаваше. Обзе го странна нервност и той почти се засмя на себе си.

На палубата излезе един мъж в пълна униформа на центурион. Изглеждаше здрав и жилест, със сива коса, остригана ниско. Бронята му блестеше с яркия си бронз под слънцето. Изгледа ги внимателно, докато слизаше по дъската на кея, и ги поздрави.

— Здравейте. Аз съм центурион Гадитик — капитан на този кораб на Трети партски легион. Отплаваме с отлива, затова не мога да ви отделя много време, но името на консула Марий все още има голяма тежест. Кажете по каква работа сте дошли и ще видя какво мога да направя.

Направо към въпроса, без заобикалки. Юлий усети, че този мъж му харесва. Бръкна в джоба на туниката си и извади документите, които му беше дал Марий. Гадитик ги взе и счупи печата с палеца си. Зачете бързо, смръщил вежди; от време на време кимаше.

— Писано е, преди Сула да вземе властта? — попита той, без да вдига очи от пергамента.

Юлий усети желание да излъже, но реши, че мъжът го изпитва.

— Да. Вуйчо ми… не очакваше Сула да успее.

Гадитик го огледа преценяващо, после каза:

— Натъжих се, като чух за смъртта му. Беше обичан човек, добър за Рим. Тези документи са подписани от консул и са напълно валидни. Но аз имам право да ти откажа място на кораба, докато не си изясня положението ти пред Корнелий Сула. Ще приема думата ти, ако ми кажеш истината.

— Разбирам — отвърна Юлий.

— Издирват ли те за престъпления?

— Не.

— Бягаш ли от някакъв скандал?

— Не.

Капитанът отново го изгледа втренчено, но Юлий не отмести очи. Гадитик сгъна документите.

— Ще ти позволя да положиш клетва като офицер от най-нисш ранг — тесерарий. Повишението ще дойде бързо, ако покажеш способности; в противен случай ще е бавно или изобщо няма да дойде. Разбра ли?

Юлий кимна. Дните на изтънчен живот в римското общество бяха отминали. Това тук беше стоманата на републиката, която позволяваше на града да се отдава на наслаждения. Щеше да му се наложи да се доказва, този път без покровителството на влиятелен вуйчо.

— А кои са тези двамата? — попита Гадитик и кимна към Тубрук и Кабера.

— Тубрук е управителят на имението ми. Ще се върне там. Старецът е моят… слуга. Бих искал да дойде с мене.

— Доста стар е за гребец, но ще му намерим работа. Никой не яде даром хляба на кораба ми. Всички работят. Всички.

— Разбирам. Той има лечителски умения.

Кабера се поизцъкли, но след кратко колебание се съгласи.

— Е, това ще ни свърши работа. За две години ли ще подпишеш, или за пет? — попита Гадитик.

— Като начало за две — отвърна Юлий с нетрепващ глас.

Марий го беше предупредил да не обвързва целия си живот с войнишката служба, с дълги договори, а да държи вратата отворена, за да има по-богат опит.

— Тогава добре дошъл в Трети партски легион, Юлий Цезар — каза Гадитик делово. — Качи се на борда и намери интенданта, да ти покаже койката. Чакам те след два часа да положиш клетва.

Юлий се обърна към Тубрук. Старият воин протегна ръка и здраво стисна неговата.

— Боговете покровителстват смелите, Юлий — каза усмихнато, после се обърна към Кабера. — Пази го от тежко вино, леки жени и изкусни играчи на зарове. Разбра ли ме?

Кабера усети как бъдещето добива очертания, след като решението най-накрая беше взето, и точицата напрежение в черепа му изчезна почти преди да е разбрал, че я е имало. Усети внезапното обзелата Юлий бодрост и почувства как собственото му настроение също се подобрява. Младите никога не се тревожат за бъдещето и за миналото. Поне не за дълго. И докато двамата се качваха на галерата, кървавите събития в Рим като че ли останаха в някакъв друг свят.

Юлий стъпи на полюляващата се палуба и дълбоко си пое дъх. Един млад войник стоеше наблизо и ги гледаше хитро. Беше висок, с надупчено от шарка и покрито с пъпки лице.

— Така си и помислих, че си ти, плужек такъв — каза той. — Познах Тубрук на кея.

Отначало Юлий не можа да го познае, но после му просветна.

— Светоний? — възкликна той.

Младежът се напери и изръмжа:

— Тесерарий Пранд за тебе!

— Ти също си тесерарий, нали, Юлий? — обади се Кабера.

Юлий погледна Светоний. Нямаше намерение да щади чувствата му.

— Засега — отвърна на Кабера, после се обърна към стария си съсед. — Откога си тесерарий?

— От няколко години — отговори Светоний.

— Е, аз ще се постарая да постигна нещо повече — твърдо каза Юлий. — Ще ми покажеш ли къде да се настаня?

Светоний почервеня от яд и без да каже и дума повече, се обърна и тръгна по палубата.

— Стар приятел, а? — измърмори Кабера, когато двамата тръгнаха след него.

— Не. Всъщност не.

Не каза нищо повече и Кабера не настоя. В морето щеше да има достатъчно време, за да чуе всички подробности.

Юлий въздъхна. Две години от живота му щяха да минат с тези мъже и щеше да е достатъчно трудно и без Светоний да е наблизо, за да му напомня, че го познава още от хлапе. Бойната единица щеше да преплава Средиземно море, за да държи римските територии, да гарантира безопасната морска търговия, може би дори да вземе участие в битки по суша и море. Той сви рамене. Опитът му в града му беше показал, че няма смисъл да се тревожи за бъдещето. То винаги щеше да го изненадва. В края на краищата щеше да стане достатъчно силен да се върне в Рим и да погледне Сула в очите. А после… после щеше да види.

Ако Марк беше до него, щеше да е по-лесно да си разчисти сметките и да отмъсти за смъртта на Марий.