Кон Игълдън
Вратите на Рим (19)

Глава 18

Марк гледаше Средиземно море и вдишваше топлия, натежал от сол въздух. След една седмица по море вече беше роб на скуката. Познаваше всяка педя от малкия търговски кораб и дори помагаше да го товарят, броеше амфорите с гъсто масло и абаносовите дъски, пренасяни от Африка. Известно време се занимаваше със стотиците плъхове под палубата и прекара цели два дни да лази в тъмнината, въоръжен с кама и парче мрамор за притискане на книжа, откраднато от капитанската кабина. След като изхвърли в морето десетки плъхове, те се научиха да разпознават миризмата и предпазливото му придвижване и се скриваха в цепнатините между дъските още в мига, когато той слезеше по стълбата.

Марк въздъхна и загледа залеза: все още благоговееше пред цветовете на залязващото слънце в открито море. Тъй като беше пътник, можеше да седи в каютата си през цялото пътуване, както беше решил да направи Рений, но малкото пространство не му предлагаше никакви забавления и Марк бързо свикна да го използва само за спане.

Капитанът му беше позволил да носи вахта и Марк дори се беше опитал да работи с двете дълги кормилни весла на кърмата, но интересът му бързо угасна.

— Още няколко седмици такава скука ще ме убият — измърмори той и почна да дълбае с камата си инициалите си в дървените перила.

Лек шум се чу зад него, но той не се обърна, само се усмихна и пак загледа залеза. Настъпи мълчание, после де чу друго прошумоляване, все едно някакво малко тяло се разместваше, за да се нагласи по-удобно.

Марк се обърна и хвърли камата изпод ръка, както го беше учил Рений. Тя се заби в мачтата и затрепери. Чу се ужасен писък, две мърляви бели стъпала проблеснаха и бързо се скриха в сенките. После всичко стихна.

Марк отиде до мачтата и извади камата. Пъхна я в ножницата на колана си и се взря в тъмнината.

— Излез, Пепис, знам, че си там. — Чу подсмърчане. — Не се целех в теб, беше само шега.

Едно малко момче, подобно на скелет, бавно изпълзя от скривалището си. Беше невероятно мръсно, с широко отворени от страх очи.

— Аз само те гледах — каза нервно Пепис.

Под носа му имаше коричка засъхнала кръв, а около едното око — синина.

— Пак ли те биха? — попита Марк, като се помъчи гласът му да прозвучи приятелски.

— Малко, но си бях виновен. Спънах се в едно въже и един възел се развърза. Без да искам. Но първият помощник каза, че ще ме научи да не съм толкова тромав. Аз съм си тромав, затова му казах, че няма нужда да ме учи, а той ме удари.

Момчето подсмръкна отново и изтри нос с опакото на ръката си — по нея остана сребриста следа.

— Защо не избягаш в някое пристанище? — попита Марк.

Пепис изду гърди, колкото можеше; ребрата му бяха като пръчки под кожата.

— Няма. Когато порасна, ще стана моряк. Уча се, като гледам моряците. Мога да връзвам вече много възли. Можех да вържа пак онзи възел, ако първият помощник ми беше позволил, но той не знае.

— Искаш ли да поговоря с него? Да му кажа да не те бие вече?

Пепис пребледня още повече и поклати глава.

— Ще ме убие, ако говориш с него. Може би при това пътуване, а може и по пътя обратно. Той винаги казва, че ако не стана добър моряк, някоя нощ ще ме изхвърли в морето, докато спя. Затова не спя в каютата, а тук на палубата. Непрекъснато се местя, за да не знае къде да ме намери, ако реши да ме хвърли.

Марк въздъхна. Усети съжаление към момчето, но нямаше прост отговор на проблемите му. Дори някой да изхвърлеше безшумно самия първи помощник през борда, другите щяха да тормозят Пепис. Всички се забавляваха с това и първия път, когато Марк го спомена на Рений, старият гладиатор се засмя и каза, че такъв като него има на всеки кораб. Но въпреки всичко на Марк му беше неприятно да гледа как нараняват момчето. Не беше забравил какво е да те оставят на милостта на грубияни като Светоний и знаеше, че ако не беше Гай, щеше да пусне в ямата някой голям камък и да го смачка. Отново въздъхна и се протегна да се разкърши.

Къде щеше да е сега, ако родителите на Гай не се бяха погрижили за него, ако не го бяха отгледали? Много лесно можеше да се озове на борда на някой търговски кораб и да изпадне в същото положение, в каквото сега беше Пепис. И никога нямаше да се научи да се бие или да се защитава, а от недохранване щеше да остане слаб и болнав.

— Виж — каза той, — ако не ми позволиш да ти помогна с моряците, поне нека да ти давам от моята храна. Аз така и така не ям много и особено когато има вълнение, оставям повечето храна недокосната, нали? Стой тук, ще ти донеса нещо.

Пепис кимна мълчаливо и Марк, поободрен, слезе в тясната си каюта, за да донесе сиренето и хляба, които му бяха оставили. В действителност беше гладен, но можеше да се лиши от тази храна, а това момче на практика умираше от глад.

След като даде на Пепис храна и го остави да дъвче, Марк отиде на кърмата — знаеше, че първият помощник или е там, или ще намине към полунощ. Също като Пепис, и той не знаеше как се казва този мъж. Всички го наричаха „първи помощник“ и той като че ли си вършеше работата добре, държеше екипажа с твърда ръка. „Луцида“ имаше репутацията на почтен търговски съд, от товара му почти никога не липсваше нищо. Други кораби трябваше да причиняват такива малки загуби, за да е доволен екипажът, но не и собствениците на „Луцида“.

Марк грейна, когато видя, че мъжът вече е заел мястото си — държеше здраво едно от големите весла и бъбреше с моряка на другото.

— Хубава вечер — каза Марк.

Първият помощник изсумтя и кимна. Трябваше да е учтив с пътниците, които си плащаха за превоза, но не можеше да предложи друго освен елементарна учтивост. Беше здраво сложен мъж и държеше веслото само с една ръка, докато другарят му натискаше с цялата си тежест, за да го удържи. Другият — висок, с дълги ръце и обръсната глава — не каза нищо.

— Бих искал да купя един човек от екипажа като роб. С кого да говоря? — попита Марк любезно.

Първият помощник премига изненадано и два погледа се впериха в младия римлянин.

— Ние сме свободни хора — каза другият с глас, ясно издаващ възмущението му.

Марк изглеждаше объркан.

— О, нямах предвид някой от вас, разбира се. Говоря за момчето, за Пепис. Той не е в списъка на екипажа, проверих. Така че може да бъде продаден. Трябва ми момче да ми носи меча и…

— Виждал съм те как се въсиш, когато му даваме уроци — изгъргори първият помощник. — Май си от онези мекушавци, които мислят, че сме много груби с юнгите. Или е това, или го искаш за леглото си. Кое от двете?

Марк се усмихна бавно и зъбите му лъснаха.

— О! Това ми прилича на обида, приятелю. По-добре остави веслото, за да ти дам аз един урок.

Първият помощник отвори уста, за да му отговори, и Марк го удари. За момент „Луцида“ се отклони от курса си в тъмното море.

 

 

Рений го събуди, като го разтърси грубо.

— Събуди се! Капитанът иска да те види.

Марк изстена. Лицето, раменете и коремът му бяха синина до синина. Рений подсвирна тихо, когато младежът се изправи и премигвайки болезнено, започна да се облича. Марк напипа с език един разклатен зъб и извади гърнето изпод леглото, за да изплюе вътре кръвта.

С активната част от мозъка си беше доволен да забележи, че Рений носи бронята си и е препасал меча. Чуканът на отрязаната му ръка беше превързан с чисти превръзки и депресията, която го държеше в каютата вече толкова време, като че ли беше изчезнала. Когато Марк навлече туниката си и се уви в наметалото си, за да се предпази от студения утринен вятър, Рений му отвори вратата.

— Някой е смазал от бой първия помощник тази нощ и още един с него — весело каза Рений.

Марк вдигна ръка към лицето си, опипа сцепената кожа на бузата си и промърмори:

— Каза ли кой е бил?

— Каза, че го нападнали откъм гърба в тъмното. Рамото му е счупено.

Депресията на Рений явно беше изчезнала окончателно, но Марк реши, че този нов подхилкващ се Рений всъщност не е по-добрият вариант.

Капитанът беше грък, казваше се Епид. Беше нисък енергичен мъж с брада, която изглеждаше като залепена, без нито едно косъмче да не си е на мястото. Изправи се, когато Марк и Рений влязоха, и опря ръце на масата, завинтена към пода с тежки железни скоби, за да не се мести от люлеенето на кораба. На всеки пръст имаше златни пръстени със скъпоценни камъни, които блестяха при всяко движение. Останалото в каютата беше просто и подхождаше за обикновен търговец. Никакъв лукс, погледът нямаше на какво да се спре — освен на самия човек, който ги гледаше втренчено.

— Оставете приказките, че сте невинни — каза той. — Първият ми помощник лежи със счупено рамо и ключица и ти си го направил.

Марк се опита да заговори, но капитанът го прекъсна:

— Той няма да каже, че си ти, и само Зевс знае защо. Ако беше казал, щях да накарам да те бичуват. Но така ти ще поемеш неговите задължения до края на пътуването, а аз ще изпратя писмо до командира на легиона ти да знае какъв недисциплиниран войник приема. Така че сега си записан като член на екипажа за това пътуване, това е мое право като капитан на „Луцида“. Ако открия, че клинчиш от задълженията си, ще те бичуват. Разбра ли?

Марк пак се накани да отговори, но този път го спря Рений: обади се с тих, разумен глас.

— Капитане, от момента, когато момчето прие назначението в Четвърти македонски легион, то е член на този легион. Тъй като си в трудно положение, той доброволно ще замести първия помощник, докато не стъпим на суша в Гърция. Но аз ще гледам да не се отклонява от задълженията си. Ако бъде бичуван по твоя заповед, ще дойда и ще ти изтръгна сърцето. Разбрахме ли се?

Гласът му беше спокоен, почти приятелски.

Епид леко пребледня, вдигна ръка и нервно приглади брадата си.

— Гледай обаче да си върши работата. Сега отидете при втория помощник.

Рений го изгледа за един дълъг момент, после бавно кимна, обърна се към вратата и пусна Марк да излезе пръв.

Останал сам, Епид се строполи на стола си, потопи ръка в една купа с розова вода и намокри врата си. После се стегна, усмихна се мрачно и извади принадлежностите за писане. За миг се замисли над умните, остри възражения, които би трябвало да направи. Заплашван от Рений! Когато се върнеше у дома, историята, която щеше да разкаже, щеше да включва невероятни реплики, но сега, в момента, нещо студено и опасно в очите на мъжа беше запечатало устата му.

 

 

Вторият помощник беше намусен мъж от Северна Италия, казваше се Пар. Не каза почти нищо, когато Марк и Рений му се представиха, само изброи задачите на първия помощник на търговски кораб и завърши с вахтата на кормилните весла около полунощ.

— Няма да е правилно да те наричам първи помощник, защото той си е тук, на кораба.

— Аз ще върша работата вместо него, значи ще ме наричаш като него — отвърна Марк.

Мъжът замръзна.

— На колко години си? На шестнайсет? На хората това няма да им хареса — отбеляза той.

— На седемнайсет — излъга уверено Марк. — Екипажът ще трябва да свикне. Може би е по-добре сега да го свикаме.

— Плавал ли си преди? — запита Пар.

— Това ми е първото пътуване, но ще ми кажеш какво трябва да се прави и ще го правя. Разбрахме ли се?

Пар изду бузи в очевидно отвращение, но кимна.

— Ще изкарам хората на палубата.

— Ще изкарам хората на палубата, първи помощник — натърти Марк с подутите си устни.

Очите му блеснаха опасно и Пар се запита как този младеж беше могъл да пребие първия помощник и защо той за нищо на света не искаше да го издаде на капитана, когато всеки глупак можеше да види кой го е направил.

— Първи помощник — добави той намусено и излезе.

Марк се обърна към Рений, който го гледаше изпод вежди, и попита:

— Какво мислиш?

— Мисля, че е по-добре да си пазиш гърба, иначе може да не видиш Гърция — отвърна сериозно Рений.

 

 

Всички членове на екипажа, които не бяха заети с работа, се събраха на палубата. Марк преброи петнадесет моряци — още петима бяха на кормилото и на платната.

Пар се изкашля, за да привлече вниманието им.

— Тъй като първият помощник е със счупена ръка, капитанът заповяда работата му да върши този човек, до края на пътуването. Сега се връщайте по местата си.

Мъжете се обърнаха, но Марк пристъпи напред вбесен и изрева:

— Стойте!

Беше привлякъл вниманието им и нямаше намерение да го изпуска.

— Всички знаете, че аз счупих ръката на първия помощник, така че няма да го отричам. Скарахме се и се сбихме, това е. Не знам защо не е казал на капитана кой го е пребил, но уважението ми към него малко порасна. Ще върша неговата работа, доколкото ми е възможно, но не съм моряк и вие го знаете. Ще работите с мене и няма да възразявам, ако ми кажете къде греша. Но няма да ме лъжете, иначе лошо ви се пише. Така честно ли е?

Събраните мъже закимаха.

— Щом не си моряк, не знаеш какво трябва да се прави. Каква полза от селянин на търговски кораб? — извика един татуиран мъж.

Марк отвърна бързо, цял почервенял от гняв:

— Първо ще обходя кораба и ще поговоря с всеки от вас. Ще ми кажете точно каква работа вършите и аз ще я върша. Ако не мога, ще отида при капитана и ще му кажа, че не ставам за работата. Някой друг?

Настъпи мълчание. Малцина изглеждаха заинтересовани от предизвикателството, но повечето лица бяха явно враждебни. Марк стисна челюсти и се намръщи, като усети разклатения зъб.

Извади камата от колана си и я вдигна. Беше добре изработено оръжие, дадено му от Марий като прощален подарък. Без особена украса, но въпреки това беше скъпо, с бронзова дръжка.

— Ако някой може да прави нещо, което аз не мога, ще му подаря тази кама — даде ми я Марий, командирът на Първородните. Свободни сте.

Този път по лицата се появи много повече интерес и няколко моряци с любопитство изгледаха камата, преди да се върнат към работите си.

Марк се обърна към Рений. Гладиаторът поклати глава — бавно и невярващо.

— Богове, колко си зелен. Това е твърде добро оръжие, за да се разделяш така лесно с него.

— Няма да го изгубя. Щом трябва да се доказвам пред екипажа, ще го направя. Бива ме. Работата им не може да е чак толкова трудна.