Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Travels with Charley, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Пътепис
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
ventcis (2018)

Издание:

Автор: Джон Стайнбек

Заглавие: Пътешествия с Чарли

Преводач: Кръстан Дянков

Език, от който е преведено: английски

Издател: Държавно издателство — Варна

Град на издателя: Варна

Година на издаване: 1965

Тип: пътепис

Печатница: ДПК „Странджата“, Варна

Излязла от печат: 10.IV.1965 г.

Редактор: Лиляна Александрова

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Георги Иванов

Художник: Иван Кьосев

Коректор: Елена Върбанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9056

История

  1. — Добавяне

4

Ниагарският водопад е много красив. Прилича на шадравана на Таймс Скуеър[1], само че по-голям. Радвам се, че го видях, защото от сега нататък, като ме попитат виждал ли съм Ниагарския водопад, ще казвам „да“, т.е. няма вече да лъжа.

Когато споменах на моя чичероне, че искам да отида в Иъри, Пенсилвания, нямах абсолютно никакво намерение да ходя там, но както излезе по-късно, отидох. Целта ми беше да пропълзя покрай теснината на Онтарио и да отмина не само Иъри, но и Кливлънд и Толидо.

Продължителният ми опит ме е научил да се възхищавам от всички народи и да намразя всички власти. Този мой природен анархизъм никъде не се проявява тъй, както на границата, където търпеливи и изпълнителни чиновници спазват задълженията си на имиграционни и митнически власти. В живота си никога не съм се занимавал с контрабанда. Тогаз защо усещам неприятното чувство на вина, когато се приближавам до граничната бариера? Преминах по един висок мост, за което си платих, прекосих ивица ничия земя и стигнах мястото, където американското знаме се вееше рамо до рамо с канадското. Канадците бяха много любезни. Попитаха ме къде отивам и за колко време, хвърлиха бегъл поглед на „Росинант“ и най-после видяха Чарли.

— Имате ли удостоверение, че кучето е ваксинирано против бяс?

— Не, нямам. Но нали виждате, старо е. Ваксинирано е отдавна.

Отвътре излезе друг чиновник.

— Съветвам ви тогава да не минавате границата с него.

— Но аз ще прекося съвсем малка част от Канада и после се връщам обратно в Съединените щати.

— Разбираме — любезно казаха те. — В Канада можете да го вземете, но в Съединените щати няма да го приемат.

— Но нали сега съм все още в Съединените щати и никой нищо не ми е казал?

— Ще ви кажат, ако преминете границата и след това се върнете обратно.

— Добре, а къде да го ваксинирам?

Не знаеха. Трябваше да се върна по същия път най-малко на двайсет мили, да подиря ветеринарен лекар, да ваксинират Чарли и пак да дойда тук. Исках да мина през Канада, за да спестя малко време, а с това не само че нямаше да спестя никакво време, ами щях и повече да загубя.

— Разберете ни моля, вашите собствени власти ще направят въпрос, не нашите. Просто ви даваме съвет. Такива са правилата.

Ето, затова мразя всички власти. Винаги има някакви правила, някаква буква, която се изпълнява от някакви буквоеди. Няма срещу какво да се бориш, не е стена да я блъскаш отчаяно с юмруци. Във висша степен одобрявам ваксината, разбирам, че трябва да бъде задължителна; бесът е нещо страшно. И все пак установих, че мразя правилата и всички власти, които ги съчиняват. За тях беше важна не самата ваксина, а удостоверението. Така е обикновено с властите — не фактите, а малкото късче хартия. Тия тук бяха приятни мъже, приятелски настроени, искаха да ми помогнат. Времето на границата върви бавно. Почерпиха ме с чаша чай, а на Чарли дадоха шепа курабийки. Изглежда наистина съжаляваха, че ще трябва да се върна до Иъри, Пенсилвания, заради една хартийка. Обърнах фургона и се отправих към звездите и чертите[2], към другата власт. На излизане не ме спряха, но сега бариерата беше спусната.

— Американски поданик?

— Да, сър, ето паспорта.

— Нещо за деклариране?

— Не съм излизал от страната.

— А удостоверение за ваксинация против бяс на кучето?

— То също не е излизало от страната.

— Но вие идвате от Канада.

— Не съм бил в Канада.

Видях как очите му се превърнаха в стомана, а веждите му подозрително се сключиха. За печелене на време вече не можеше да се говори, щях да загубя повече, отколкото да се върна до Иъри, Пенсилвания.

— Бихте ли влязъл вътре?

Тази молба ми подействува като почукване на Гестапо по вратата: причинява паника, гняв и гузния въпрос, дали пък не съм сбъркал в нещо. В гласа ми се вмъкна пронизващата нотка на истинска ярост, което автоматично засилва подозренията.

— Моля, влезте вътре!

— Казвам ви, не съм бил в Канада. Ако бяхте гледали, щяхте да видите, че се върнах назад.

— Минете оттук, сър.

После по телефона:

— Разрешение от Ню Йорк, номер еди-кой си. Да. Камион с къщичка. Да, куче. (Към мен) Каква му е породата на туй куче?

— Пудел.

— Пудел, ало, пудел. Светлокафяв.

— Синкав — казах аз.

— Светлокафяв. Окей. Благодаря. (Към мен) Канадците казват, че не сте преминавали границата.

— Аз какво ви разправям!

— Мога ли да видя паспорта ви?

— Защо? Нали не съм напускал страната? И няма да я напускам. — Но въпреки това подадох паспорта. Той го запрелиства, поспря се на входните и изходни визи от други пътувания, разгледа снимката ми и разгъна жълтото удостоверение за ваксина против едра шарка, прикрепено с кламер на задната корица. В долния край на последната страница забеляза написани с блед молив букви и цифри.

— Какво е това?

— Не зная, да видя. А, това ли? Телефонен номер.

— А какво търси в паспорта ви?

— Сигурно не съм имал друго листче хартия. Дори не си спомням чий е.

Сега вече бях в негова власт и той съзнаваше това.

— Не знаете ли, че е забранено да се цапат паспортите?

— Ще го изтрия.

— Не е бивало да вписвате нищо в паспорта си. Такива са правилата.

— Вече няма, обещавам. — Бях готов да му обещая и това, че няма вече да лъжа, да крада, да се сприятелявам с лица, които имат разпуснати нрави, че няма да пожелавам жената на ближния си, всичко. Той затвори паспорта с тежест и ми го подаде. Сигурен съм, че след като откри телефонния номер, се е почувствувал по-добре. Представете си, че след всичко се окажех без никаква вина, при това в един тъй скучен ден!

— Благодаря, сър — казах аз, — мога ли сега да тръгна?

Той любезно махна с ръка.

— Вървете!

Ето как по вина на Чарли тръгнах за Иъри, Пенсилвания. Преминах високия железен мост и спрях да си платя таксата. Човекът се подаде от прозорчето.

— Минавайте, платено е.

— Как платено?

— Видях ви, като минахте преди малко нататък. Видях кучето. И знаех, че ще се върнете.

— А защо не ми казахте?

— Защото никой не вярва. Минавайте. Нали платихте първия път, сега е безплатно.

Както виждате, това не беше никаква власт. Властта те кара да се чувствуваш тъй дребен и обезличен, че е потребен немалко труд да си възвърнеш самочувствието. Спряхме с Чарли в най-луксозния автостан, който можахме да намерим тази нощ — едно заведение, каквото си позволяват само богатите, един приятен купол от слонова кост, маймуни и петли и нещо повече — ресторант и прислуга по стаите. Поръчах лед и сода и си направих уиски със сода, после още едно. След това повиках келнера и поисках супа, пържола и половин кило пресни кренвирши за Чарли. При това раздавах безмилостни бакшиши. Преди да заспя, си приповторих всички ония думи, които исках да наговоря на оня от границата — някои от тях бяха невероятно умни и резки.

Бележки

[1] Таймс Скуеър — централен площад в Ню Йорк. — Б.пр.

[2] Широко употребявано в САЩ название на националния флаг. — Б.пр.