Джон Стайнбек
Пътешествия с Чарли (3)

3

„Росинант“ стоеше красив и самоуверен под дъбовете на нашия двор в Саг Харбър, а съседите се изреждаха на гости; някои от тях сега виждах за пръв път. В очите на всички откривах нещо, което щях след това да забележа навсякъде, във всяко кътче на страната: изгарящото желание да потеглят, да се движат, да тръгнат на път, за където и да е, само по-далеч от всяко Тук. Тихо споделяха как им се ще някой ден да се отправят нанякъде, да вървят, волни и без котва, не към нещо, а от нещо. Тези погледи и този блян видях навсякъде, във всеки щат. Едва ли не всеки американец е гладен за движение. Един малчуган, май че беше на тринадесет, идваше при мен всеки ден. Срамежливо заставаше отстрани и наблюдаваше „Росинант“; веднъж надникна през вратата и дори се просна по гръб на земята да разгледа натоварените с тежка задача ресори. Беше мълчаливо момче, с нищо не се отличаваше от другите. Идваше и нощем и все тъй зяпаше „Росинант“. След седмица търпението му се изпари. И думите му, здравата преборили се със стеснението, най-сетне го надвиха и той рече: „Че ако пък ме вземете с вас, във всичко ще помагам. Ще готвя. Всичките чинии ще мия, всичко ще върша и за вас ще се грижа.“

За мое нещастие, познавах този копнеж. „Колкото и да ми се ще да те взема — рекох аз, — и в училище, и майка ти, и баща ти, и сума други хора ще кажат, че не бива.“

„Но аз всичко ще върша!“

Вярвам. Той би го направил. И дори ми се стори, че и до последния момент не бе изгубил надежда, докато не тръгнах без него. Мъчеше го мечтата, която бе мъчила цял живот и мен; за нея няма лек.

Подреждането на „Росинант“ беше сложна, но приятна работа. Взех прекалено много неща, но не бях сигурен какво ще върна. Инструменти и сечива за всякакъв случай, въжета за теглене на буксир, лост и малко дървено блокче за опора, окопна лопата, лом, разни инструменти за разни поправки. След това идваха запасите от храни. За Северозапада бях закъснял и снегът щеше да ме застигне. Приготвих храна най-малко за една непредвидена седмица. С водата беше лесно — „Росинант“ имаше резервоар за 120 литра.

Помислих, че по пътя ще се наложи да пиша — било есета, може би бележки и положително писма. Запасих се с хартия, индиго, взех пишеща машина, моливи, бележници, че на всичко отгоре и речници, една пълна енциклопедия и десетина други справочници, все тежки. Подозирам, че способността на човек да се самозалъгва, е безгранична. Знаех отлично, че рядко си водя бележки и че ако водя, после или ги изгубвам, или не мога да ги разчета. След тридесетгодишна практика знаех също, че не мога да пиша, когато събитията са още пресни, топли. Най-напред трябваше да ферментират. Както казва един приятел, най-напред „преживям“ и чак тогава гълтам. И въпреки че се познавах, натъпках в „Росинант“ хартия колкото за десет тома. Взех към седемдесет килограма от ония книги, които човек все уж сяда да изчете — това са, разбира се, ония книги, които никога не би прочел. Консерви, гилзи за двуцевката, патрони за другите пушки, сандъчета за инструментите и дрехи, страшно много дрехи, одеяла и възглавници, обуща, много обуща и ботуши, найлоново бельо за температури под нулата с разни украшения, чинии и чаши от пластмаса, пластмасово ведро за миене на чиниите, резервна бутилка с газ. Претоварените ресори пъшкаха и се огъваха все по-ниско и по-ниско. Сега преценявам, че бях взел близо четири пъти повече, отколкото ми трябваше.

А пък Чарли… Чарли е куче, което може да чете мисли. В живота му е имало много пътувания и често му се е случвало да си остане в къщи. Познава, че ще ходим някъде още преди да сме наизвадили куфарите и разтревожен, крачи насам-натам, скимти и поради старостта си изпада в състояние на умерена хистерия. Всички тия седмици, докато се приготовлявах, той през цялото време се мотаеше в краката ми и успя да се превърне, проклетникът, в истинска досада. Взе да се крие във фургона и се мъчеше да изглежда по-малък, отколкото е.

Наближаваше Денят на труда, денят на истината, когато милиони деца тръгват на училище и десетки милиони родители се прибират и освобождават шосетата. Готов бях да тръгна колкото може по-скоро. И тъкмо по това време съобщиха, че ураганът Донна се измъкнал от Караибско море и като помитал всичко, се отправил към нашия край. Кацнали на върха на Лонг Айлънд, бяхме виждали не един, та затова не изпитахме към Донна никакво особено уважение. Зададе ли се ураган, почваме да се готвим за обсада. Малкото ни заливче беше доста добре защитено, но не чак толкоз добре. И докато Донна пълзеше към нас, напълних газените лампи, сложих на кладенеца ръчната помпа и привързах всички подвижни предмети. Имаме една яхтоподобна лодка, Фейъри Айлийн, дълга към 6 метра. Покрих я с платнища, здраво ги завързах и я откарах в средата на заливчето, пуснах там грамадната старомодна котва и оставих лодката свободно да се носи на дълга верига. Ако не се измъкнеше халката на веригата, тъй тя можеше да удържи напора на вятър със скорост 150 мили в час.

Донна се прокрадваше все по-насам. Приготвихме радиото с батериите, да слушаме съобщенията, тъй като с първата атака на Донна електричеството щеше да спре. Към всичко това се прибави още една грижа — „Росинант“, заседнал между дърветата. В будно състояние видях кошмар: върху фургона се сгромолясва повалено дърво и го смачква като буболечка. Изтеглих го от обсега на попадение от пряко падащо дърво, ала това не означаваше, че не е възможно върхът на някое дърво да прелети във въздуха петнадесетина метра и да се стовари върху него.

Рано сутринта узнахме от радиото, че ураганът няма да ни отмине, а към десет чухме, че точно в един и седем минути той ще бъде при нас и че през нас ще премине „окото“^[1] му. Заливът беше притихнал без нито една бразда, но водата беше тъмна и Фейъри Айлийн с небрежна елегантност се поклащаше на веригата.

Нашият залив е по-добре защитен от околните и затова в него надойдоха още много други малки съдове, за да ги закотвят. С уплаха установих, че мнозина от техните собственици не знаят как да ги привържат. Накрая пристигнаха две лодки, две красиви същества — едната теглеше другата. Пуснаха някаква лека котва и ги оставиха — носът на едната, привързан за кърмата на другата, и двете — в радиуса на веригата на Фейъри Айлийн. Изтичах с един рупорт до края на мостчето и се опитах да протестирам срещу тази глупост, но собствениците на лодките или не ме чуха, или не разбраха, или пък им беше все едно.

Вихърът връхлетя точно в мига, в който го очаквахме, и раздра водата като черен чаршаф. Блъсна ни като с юмрук. Прекърши цялата корона на един от дъбовете и строполявайки се, тя бръсна къщата където се бяхме скрили да гледаме. При следващия порив на вятъра един от големите ни прозорци се разтвори. С мъка го затворих и като грабнах брадвичката, забих в горния и долния му край по един клин. Още с първия удар на урагана електричеството и телефоните бяха прекъснати — знаехме си, че тъй става. Предвиждаха се приливни вълни от осем стъпки. Гледахме как бурята се нахвърля върху земята и морето като глутница песове. Дърветата се кършеха и превиваха като треви, а от камшиците на вятъра по водата се надигна разпенен каймак. Една лодка се откъсна и литна към брега, подир нея друга. Вълните нахлуха в прозорците по вторите етажи на новите къщи, строени през меката пролет и ранното лято. Нашата къща се намира на малка височинка, на десетина метра над морското равнище. Но мостикът, който не беше от ниските, потъна под надигащата се вода. Когато посоката на вятъра се промени, преместих „Росинант“ тъй, че и сега да се намира вън от опасната зона на дъбовете. Фейъри Айлийн храбро се държеше и като ветропоказател се въртеше според бурята.

Въжето на привързаните една за друга лодки се беше оплело във витлата и кормилата, корпусите им се удряха един в друг и се чупеха взаимно. Друг някакъв съд беше измъкнал котвата си и бе заседнал в калния бряг.

Чарли нямаше нерви. Пушечни изстрели, гръмотевици, експлозиите на урагана — нищо не беше в състояние да го смути. Посред ревящата буря той си намери топло местенце под масата и се унесе в дрямка.

Вятърът спря тъй внезапно, както бе и почнал; но вълнението продължаваше по инерция и приливът се издигаше все по-високо. Всички кейове в малкото ни заливче се скриха под водата и над нея останаха да стърчат само перилата им. Тишината бе изпълнена със звуците на нетърпението. По радиото казаха, че сега се намираме в „окото“ на Донна — мъртвото и ужасяващо спокойствие в центъра на виещия се ураган. Не помня колко продължи това спокойствие. Стори ни се, че много дълго чакаме. И тогава връхлетя втората вълна, вихърът в обратна посока. Фейъри Айлийн грациозно се извъртя и обърна носа си към вятъра. Ала вързаните лодки дръпнаха котвата си, спуснаха се към Фейъри Айлийн и я притиснаха от двете страни. Като протестираше и се съпротивяваше, тя се повлече с вятъра, блъсна се в един от съседните кейове и чухме как корпусът й застена от натиска о коловете на мостика. Сега вече скоростта на вятъра достигна 95 мили в час.

Втурнах се, сборичках се с вятъра и се отправих към моста, където лодките пращяха. Стори ми се, че жена ми, на която е кръстена Фейъри Айлийн, се завтече след мен и закрещя да се върна. Мостът беше потънал на четири стъпки под водата, но коловете все още се подаваха и човек имаше за какво да се улови. Продължих да си пробивам път, додето водата покри горния ми джоб; подгонен от брега, вятърът ме шибаше с вода през устата. Притисната до коловете на моста, лодката викаше и хълцаше и се мяташе като подплашено теле. Скочих и едва успях да се метна в нея. За пръв път в живота си имах нож, когато ми е нужен. Заблудените лодки блъскаха Фейъри Айлийн о кея. Прерязах въжето на котвата им и въжето, което ги съединяваше, изритах ги и те се понесоха към калния бряг. Котвената верига на Айлийн беше здрава, а огромната и мръсна котва — това желязо, което тежеше петдесет килограма и имаше широки криле, изострени на върха като копия — бе все още забита в дъното.

Моторът на Айлийн невинаги е послушен, но този път запали, щом го докоснах. Стъпил на палубката, протегнах лявата си ръка към кормилото. Представям си колко е била изплашена — лодката се помъчи сама да ми помогне. Измъкна се назад, а аз задърпах веригата с другата ръка. При обикновени условия и в спокойно настроение едва помръдвам котвата с две ръце. Но този път всичко вървеше по вода. Дойдох над котвата, тя леко подскочи и освободи лопатките си. Дигнах я от дъното, обърнах Айлийн срещу вятъра, дадох газ, тръгнахме право към бурята и я надвихме. Пробивахме си път сякаш в гъста супа. На стотина метра от брега пуснах котвата, тя се заби надолу, захапа дъното и Фейъри Айлийн се изправи, подигна носа си и, стори ми се, облекчено въздъхна.

Всичко хубаво — намирах се на сто метра от брега, Донна виеше над мен като сурия псета с бели мустаци. Такова нещо не би могла да издържи никоя ладийка. Забелязах край мен да се носи някакъв клон и скочих подире му. Не беше страшно. Стигаше само да държа главата си отгоре, но трябва да призная, че гумените ботуши, които бях намъкнал, доста натежаха. Нямаше и три минути и се намерих на сухо — другата Айлийн и един съсед ме измъкнаха от водата. Едва сега се разтреперах от глава до пети, но като погледнах и разбрах, че малката ни лодка е в безопасност, ми стана дори приятно. Изглежда малко се бях понапрегнал, като дърпах котвата с една ръка, защото в къщи усетих нужда от подкрепа; шишето уиски върху кухненската маса ми я предложи. По-късно се опитвах да подигна котвата с една ръка, но не можах.

Вятърът бързо замря и ни завеща крушение: електрическите кабели бяха скъсани, а телефоните не работеха цяла седмица. Но „Росинант“ остана невредим.