Джон Стайнбек
Пътешествия с Чарли (26)

5

В началото на своя дневник се помъчих да разгледам природата на пътешествията, казах, че те са като живи същества, всяко със свои индивидуални особености, че едно с едно не си приличат. Едва ли не с учудване разсъждавах върху силата на тази индивидуалност и завърших с постулативния извод, че не хората грабват пътя, а пътят грабва тях. В тези разсъждения обаче не казах нищо за живота на пътешествията, за продължителността на техния живот. Тя е, както изглежда, много различна, не може да се предскаже. Кой не е бил на пътешествие, което е изпявало песента си и е загивало преди още скитникът да се завърне? Вярно, понякога става и обратното — много пътешествия продължават дълго след като движението във времето и пространството е преустановено. В Салинас, помня, имаше един, който на средна възраст отиде до Хонолулу и се върна, ала пътешествието му продължи до края на живота. Наблюдавахме го как се люлее в стола си на верандата, а безжизнените му полузатворени очи неизменно пътуваха до Хонолулу и назад.

Моето пътешествие бе започнало много преди да замина и свърши преди да се върна. Помня точно къде и кога умря. Беше във Вирджиния, недалеч от Абингдън, в четири часа, в един ветровит следобед — пътешествието ми реши да ме напусне, без предупреждение, без сбогом, без целувка — отиде си и ме изостави захвърлен далеч от родния дом. Как ли не се мъчих да го повикам обратно, да го настигна — всичко бе напразно, всичко бе глупаво, защото с него бе свършено, определено и завинаги. Пътят се превърна в една безконечна каменна лента, хълмовете — в прегради, зеленината на дърветата — в неясни петна, хората — в подвижни фигури с глави, но без лица. Всяко ястие имаше вкуса на супа, дори супата. Леглото ми бе неоправено. На дълги и неравни промеждутъци се пъхах в него да подремна. Не палех печка, а в едно долапче плесенясваше парче хляб. Километрите се плъзгаха под мен, без да ги броя. Знаех, че е студено, но нищо не усещах. Знаех, че местата, през които минавам, сигурно са красиви, но нищо не виждах. Преорах слепешката Западна Вирджиния, втурнах се в Пенсилвания и изведох „Росинант“ на големия широк път. Нямаше ни ден, ни нощ, нито разстояния. Сигурно съм спирал за бензин, да поразходя и нахраня Чарли, да хапна, да телефонирам, но сега нищо не мога да си спомня.

Странно. Мога да повторя цялото си пътуване до Абингдън, Вирджиния, като на филм. Не съм забравил почти нищо, помня всяко лице, всеки хълм и всяко дръвче, всяка багра и звука на всяка дума, дребните епизоди с готовност биха се разиграли повторно в паметта ми. Но след Абингдън — нищо. Пътят се превърна в сив, еднообразен тунел извън времето, в чийто край блещукаше една действителност: жена ми, домът ми, нашата улица, леглото. Всичко се беше сбрало в едно и аз, препъвайки се, бързах натам. „Росинант“ можеше да лети, но досега не бях го пресилвал. Сега той подскачаше под тежкия неумолим напор на педала и вятърът свистеше покрай ъглите на фургона. Ако ви се струва, че всичко това са мои фантазии, кажете защо тогава Чарли също почувствува, че пътешествието е загинало? Той поне не е мечтател, не си измисля разни настроения. Заспиваше, обронил глава в скута ми, не поглеждаше през прозореца, не рече нито веднъж „Фт“, не ме караше да го извеждам. Изпълняваше функциите си като сомнамбул и не обърна никакво внимание на сума кофи за смет. Ако и това не може да докаже правотата на думите ми, тогава не знам…

В Ню Джързи минахме на друго шосе. Тялото ми се намираше в някакъв непрекъснат, лишен от нерви вакуум. Понесе ме прииждащата река на нюйоркското движение и изведнъж се озовах пред гостоприемното гърло на тунела „Холандия“, зад който беше моят дом.

Един полицай ми махна да се измъкна от змиевидната снага на трафика и ме накара да спра.

— През тунела не може да се мине с тия бутанови бутилки.

— Но бутанът е изключен, ефрейтор.

— Няма значение. Такива са правилата. Забранено е да се пренасят газове през тунела.

Неочаквано се разпаднах на съставните си части, превърнах се в пихтия от умора.

— Искам да си отида у дома — простенах аз. — Как ще си отида у дома?

Беше любезен и търпелив. Може би и той имаше някъде свой дом.

— Минете отгоре, по моста Джордж Вашингтон, или пък вземете ферибота.

Беше часът на най-голямото движение, но сигурно този полицай с добро сърце е разбрал, че в мен се таи един бъдещ луд. Той спря кръвожадния поток, преведе ме през него и най-грижливо ме упъти. Стори ми се, че се поколеба дали да не ме закара до в къщи.

По някакво чудо се намерих на Хобокънския ферибот, после на отсрещния бряг, в сърцето на града, където, обхванати от всекидневната си паника, прииждащите от работа и отиващите у дома си скачаха, тичаха и се блъскаха, без да се подчиняват на нито един сигнал. В центъра на Ню Йорк всяка вечер е едно безумие. Завих в една улица, после в друга, влязох в някаква еднопосочна улица откъм забранената страна, наложи се да се върна и се намерих обсаден на един кръстопът сред водовъртежа на забързаните минувачи.

Най-сетне съвсем внезапно спрях до тротоар, на който имаше знак, че спирането е забранено, изгасих мотора, отпуснах се върху облегалото и се разсмях, смеех се и не можех да спра. Рамене, ръце и китки — всичко се тресеше от друсането на пътя.

На прозореца се показа старомоден полицай с румено лице и студени сини очи.

— Какво ти се е случило, приятелю, да не си пиян?

— Тоя камион, виждаш ли го — рекох аз, — с него прекосих цялата страна — през равнини, през планини и пустини. Сега се връщам у дома, в града, дето живея, и се загубих!

Той весело се ухили:

— Голяма работа! Оня ден, в събота, аз пък се изгубих в Бруклин. Я по-добре си кажи адреса!

Ето как пътешественикът се завърна у дома.