Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Travels with Charley, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Пътепис
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
ventcis (2018)

Издание:

Автор: Джон Стайнбек

Заглавие: Пътешествия с Чарли

Преводач: Кръстан Дянков

Език, от който е преведено: английски

Издател: Държавно издателство — Варна

Град на издателя: Варна

Година на издаване: 1965

Тип: пътепис

Печатница: ДПК „Странджата“, Варна

Излязла от печат: 10.IV.1965 г.

Редактор: Лиляна Александрова

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Георги Иванов

Художник: Иван Кьосев

Коректор: Елена Върбанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9056

История

  1. — Добавяне

Четвърта част

1

Още в началото на своя разказ знаех, че рано или късно ще трябва да пиша за Тексас, и се страхувах от това. Можех да заобиколя Тексас със същата леснина, с която всеки космонавт би заобиколил Млечния път. Тексас протяга горния си край като дръжка на стар тиган далеч на север и криволичи, като се разлива по брега на Рио Гранде. Влезеш ли веднъж в Тексас, почваш да мислиш, че ще ти трябва вечност да се измъкнеш. Някои дори не се опитват.

Нека отсега кажа, че и да исках, нямаше да мога да избягам от Тексас, защото в един отрязък от своя живот се свързах с този щат чрез съпруга, тъща, вуйчовци, лели и братовчеди. Да бягам географски от Тексас нямаше никаква полза, защото Тексас беше с мен и в нашия дом в Ню Йорк, и в рибарската вила в Саг Харбър, и когато имахме апартамент в Париж, дори в Париж. Тексас е проникнал в целия ми свят и това е вече смешно. Веднъж, бях във Флоренция, запознах се с една красива малка италианска принцеса и казах на баща й: „Но тя не прилича на италианка. Напомня по-скоро американска индианка“, на което бащата отвърна: „И така си е: Дядо й води жена от племето чероки в Тексас.“

Всеки автор, който си поставя за цел да разгледа проблемите на Тексас, се вижда по неволя объркан в обобщения. Аз не правех изключение. Тексас е душевно състояние. Тексас е заблуда. И над всичко Тексас е нация в пълния смисъл на думата. Разбира се, с това долита и първото ято обобщения. Тексасецът вън от Тексас е чужденец. Жена ми говори за себе си като за тексаска, изоставила родината си, но това е вярно само отчасти. Обикновено разговаря, както трябва, но заприказва ли се с тексасец, моментално се променя и минава на диалект. Не е нужно много да се мъчиш да разбереш откъде е.

Бях изучавал тексаските проблеми от много години и от най-различни страни. Както винаги, едната истина, до която стигах, неизбежно се опровергаваше от следващата. Вън от своя щат тексасците изглеждат малко неуверени и мекушави, качества, които се проявяват като самохвалство, нахалство и шумно самодоволство, т.е. като предпазните клапи на срамежливите деца. У дома си тексасците са коренно различни. Тези, с които се запознах, бяха любезни, щедри и тихи хорица. В Ню Йорк неведнъж сме ги чували да се самоизтъкват със своята неповторимост. Тексас е единственият щат, влязъл във Федерацията с договор. Запазил си е правото да се самоопредели, когато поиска. Често сме ги чували да заплашват, че ще се откъснат от нас, та по едно време бях намислил да създам ентусиазираната организация Американски приятели на идеята за откъсването на Тексас. Но всичко спира дотук. Те искат да се отделят, но им става неприятно, когато и другите поискат това.

Както повечето темпераментни нации, Тексас има собствена история, основана на фактите, но не и ограничена от тях. Легендата за храбрите и неуловими трапери е вярна, но не докрай. Малцина знаят, че според законите на щата Вирджиния от времето на неговото величие големите престъпления са се наказвали по три начина: смърт, заточение в Тексас и затвор. Не се съмнявам, че някои от заточениците имат потомци, живи и до днес.

Исторически факт е например борбата на форта Аламо до последна капка кръв срещу ордите на Санта Ана[1]. Храбрите отреди на тексасците наистина са извоювали независимостта си от Мексико, затова думата „свобода“ е свещена. Човек трябва да се справи със съвременните европейски автори, за да разбере каква е била тиранията, подпалила искрата на тексаския бунт. По книгите пише, че натискът над тексасците бил двоен. Тексасците — казват европейците — не искали да плащат данъци и второ — през 1829 година робството в Мексико било премахнато и Тексас, като част от Мексико, бил принуден също да освободи робите си. Имало е и други причини за бунта, но на европееца тези две правят най-голямо впечатление. У нас малко говорим за тях.

Казах, че Тексас е душевно състояние, но мисля, че е нещо повече. Той е мистика, която стига до религия. И това е вярно, ако се вземе предвид фактът, че хората или страстно обичат Тексас, или страстно го мразят и, както е с всяка религия, малцина се опитват да надникнат по-навътре от страх да не нарушат вярата си в мистичното и парадоксалното. Тексас според мен е едно цяло. Въпреки невъобразимо големите пространства, разнообразието в климата и външния облик, въпреки всичките вътрешни препирни, спорове и борби, Тексас се радва на сплотеност, може би по-здрава, отколкото в много други части на Америка. Богат, беден, северен, крайморски, градски, селски, Тексас е и заблудата, и първият интерес, и съкровената собственост на всеки тексасец. Преди няколко години Една Фърбър[2] написа книга за шепа богати тексасци. Доколкото се простират познанията ми, описанията й бяха верни, но в тях се долавяше известно подценяване на това съсловие. Книгата незабавно стана прицел за нападките на тексасци — от всички слоеве и класи. Нападнеш ли един тексасец, на огъня отвръщат всички тексасци.

Легендата за трапера-говедовъд се подхранва в Тексас тъй старателно, както в Англия — легендата за нормандската кръв. Макар много семейства да водят началото си от едновремешните колонисти, които с нищо не се различават от сегашните черноработници, всички поддържат мита за дългорогите волове и неоградените пасбища. Ако някой забогатее от петрол или сделки с правителството, от химикали или зеленчуци на едро, първата му работа е да си купи ранчо, по възможност най-голямото, което джобът му може да позволи, и да завъди добитък. Кандидат за обществен пост, който не притежава ранчо, няма почти никакви шансове да бъде избран. Традициите се коренят дълбоко в психологията на тексасеца. Бизнесмените носят ботуши с високи токове, макар никога да не са помирисвали стреме. Баснословно богатите, които имат къщи в Париж и ходят на лов за глухари в Шотландия, говорят за себе си като за нищожни момчета от провинцията. Ако не знае човек, че по този начин те се мъчат да запазят връзката с могъществото и простотата на земята си, няма да е трудно от този факт да си направи анекдот. Те инстинктивно се догаждат, че там, в земята, е източникът — не само на тяхното богатство, но и на тяхната енергия. А енергията на Тексас е безгранична, динамитна.

Невероятна е силата на тенденциите му. Между многото трябва да се отбележи и тази, че Тексас е войнствена нация. Въоръжените сили на Съединените щати са пълни с тексасци и в много случаи се намират под командуването на тексасците. В Тексас дори спортовете и любимите зрелища се уреждат по военен маниер. Никъде другаде няма по-големи духови оркестри и повече парадни организации, в които костюмирани момичета подмятат блестящи палки. Местните футболни мачове са увенчани със славата и поражението на войни; когато тексаски отбор излиза на терена за състезание с друг щат, излиза сякаш цяла армия със своите знамена.

Ако говоря непрекъснато за енергията на Тексас, то е, защото ми е добре известна. Тя ми напомня онази динамична жажда, която е тласкала и давала възможност на цели народи от ранните епохи да се преселват и завоюват нови предели. Земята на Тексас е богата, с благодарна почва. И ако не е било тъй, неспирната енергия на Тексас, струва ми се, щеше да се отлее от тези земи и да потърси нови хоризонти. Този факт личи и в неуморното движение на тексаските капитали. Досега, разбира се, завоеванията са ставали в резултат на покупка, не на бойни действия. Натискът на тези капитали е познат и в петролните пустини на Близкия Изток, и в необятните простори на Южна Америка. Капиталът си извоюва и нови острови — заводи в Средния Запад, предимно в областта на хранителната промишленост, машиностроенето, анилиновите бои, дървопреработването, хартиената индустрия. Към законните тексаски владения на 20-ия век бяха прибавени дори издателски къщи.

Преуспяващите, богатите, енергичните нации от всички времена, щом веднъж спечелят своето място в света, започват да изпитват глад за изкуство, култура, дори за повече знания и красота. В Тексас градовете растат и встрани, и нагоре. Колежите гъмжат от стипендии и дарения. За една нощ никнат театри и симфонични оркестри. Но във всеки внушителен и буен прилив на енергия и ентусиазъм по закон се допускат грешки и зле направени сметки, извращения в изводите и вкуса. Да не забравяме и непроизводителното братство на критиците, които или пренебрегват, или бичуват, или се отнасят със страхопочитание, или пък с презрение. За мен интересното в Тексас беше именно фактът, че това съществува. Без съмнение смехотворните неуспехи са хиляди, но в историята на света хората на изкуството винаги са отивали там, където са чакани и добре посрещнати.

По своята природа и размери Тексас сам предизвиква обобщенията, а обобщенията обикновено се превръщат в парадокси — „незначителните момчета от провинцията“ на симфоничен концерт! Говедовъдът с ботуши и сини дочени панталони — в магазина „Наймън-Маркъс“ купува китайски декорации!

Парадоксите навлизат и в политическия живот на Тексас. По традиция и спомени щатът е стара южняшка крепост на демократите, но това не му пречи да гласува в националните избори за консервативните републиканци.

Повечето земи по света подлежат на задълбочен и обширен анализ, химически се изучават почвите им, небесата и водите, от които, пуснала дълбоки корени, избуява определена растителност и които са населени с определена фауна. Толкоз. Но има други страни — в тях легендите, митовете, предубежденията, обичта, мечтите и пристрастието тъй разбъркват и пречат на хладнокръвната и ясна преценка, че в края на краищата впечатленията представляват една разноцветна и вълшебна бъркотия. Подобни земи са Гърция и онази част от Англия, където е шествувал крал Артър. Едно от качествата на тези страни — както се опитвам да го определя — е, че голяма част от тях са някак лични, със субективно въздействие. Без съмнение и Тексас спада към тях.

Бях обикалял много краища на Тексас и знаех, че в неговите граници могат да се видят толкова различни пейзажи, очертания и климати, колкото се срещат в целия свят без Арктика, макар понякога студеният северен вятър да донася дори неговия леден дъх. Еднообразната, оградена само от хоризонта равнина на Северен Тексас, наричана още „дръжката на тигана“, няма нищо общо с малките гористи хълмове и живописните долинки на планините Дейвис. Богатите цитрусови плантации в долината на Рио Гранде по нищо не приличат на пелиновите пасбища в Южен Тексас. Въздухът по брега на Мексиканския залив е душен и влажен, а в северозападната част на „дръжката“ — кристалночист и прохладен. Хълмистият Остин с наобиколилите го езера е като че ли на другия край на света от Далас.

Искам да кажа, че в Тексас липсва всякакво физическо или географско единство. Единството се крие в умовете на хората. И това важи не само за Тексас. Думата „Тексас“ е символична за цял свят. Разбира се, много често легендата за тексаското духовно единство е сборно понятие, невинаги отговаря на истината и понякога е доста романтично, но това по никакъв начин не намалява силата на щата като символ.

Изложих горните си разсъждения за понятието „Тексас“ вместо увод към пътуването ми през този щат с „Росинант“ и Чарли. Скоро разбрах, че пътешествието ми тук ще се различава от досегашното. На първо място познавах страната, на второ място имах приятели и роднини по женска линия, а такава ситуация обикновено прави обективността практически невъзможна, тъй като не съм бил другаде, където гостоприемството се прилага с такова усърдие, както в Тексас.

Но преди още да попадна в плен на тази крайно приятна и понякога изтощаваща човешка черта, прекарах три безлични дни в приветливия хотел за мотористи в центъра на Амарило. При разминаване по един чакълест път някакъв автомобил подхвърли към нас камък и счупи предното стъкло на „Росинант“. Трябваше да го подменя. Но най-важното беше, че Чарли бе отново налегнат от предишното страдание и този път то му причини силно неразположение и адски болки. Спомних си бедния и неспособен ветеринар от Северозапада, който нищо не знаеше и от нищо не се интересуваше. Спомних си и болезнено недоумяващия и презрителен поглед, който Чарли му хвърли тогава.

Лекарят, когото извиках в Амарило, се оказа млад човек. Пристигна с не много скъпа отворена кола и се надвеси над Чарли.

— Какво има? — попита той.

Обясних затрудненията на Чарли. Тогава младият лекар протегна ръце — изкусни, знаещи — и заопипва бедрата и подутия корем. Чарли въздъхна дълбоко, а опашката му бавно се надигна и тупна на пода. Изпълнен с доверие, той се остави на тези ръце. И по-рано съм бивал свидетел на такова внезапно сприятеляване — не е лошо да срещаш такива неща. Силните пръсти опипваха и търсеха. След малко лекарят се изправи.

— Случва се, на всяко поостаряло момче се случва.

— Дали е това, което и аз предполагам?

— Да, простатит.

— Лекува ли се?

— Разбира се. Най-напред е нужно отпускане, а после и малко вътрешно лечение. Ще ми го дадете ли за три-четири дни?

— Давам, не давам, вземете го.

Той пое Чарли на ръце, изнесе го, сложи го на седалката до себе си и там рунтавата опашка затупа по кожената тапицерия. Чарли беше доволен и се отнесе с доверие. Аз също. Ето защо се наложи да остана в Амарило няколко дни. За да сложа край на епизода, трябва да кажа, че взех Чарли четири дни по-късно напълно оздравял. Докторът му даде хапчета за из път и болестта повече не се повтори. Абсолютно нищо не може да се сравни с добрия човек.

Нямам намерение да пиша надълго за Тексас. След смъртта на Холивуд Тексас взе неговото първо място по интервюта, анкети и спорове. Но никой разказ за Тексас няма да е пълен, ако не включва типичната тексаска оргия, ако не показва хората с несметните богатства, които пилеят своите милиони заради една безвкусна и безстрастна показност. Жена ми бе вече пристигнала от Ню Йорк и двамата бяхме поканени за Деня на благодарността в едно тексаско ранчо. Собственикът, чието име няма да спомена, спазвайки традицията (читателят сам се досеща), често идваше при нас в Ню Йорк и ние също го посрещахме с подобни празненства. Допускам, че е богат, макар никога да не съм се интересувал. Пристигнахме в ранчото следобед, преди празничното веселие. Хубаво ранчо, с много вода и дървета, с пасбища. Булдозерите навсякъде бяха струпали земни насипи, нещо като язове, които задържаха водата и образуваха верига от жизнетворни езера, стигащи чак до средата на ранчото. По гъстите треви на ливадите пасяха расови херифордски крави, които дигнаха глави и ни изгледаха, когато минахме в облак прах. Не зная колко е голямо ранчото. Не попитах домакина.

Къщата, едноетажна тухлена постройка, се намираше сред тополова горичка на малко възвишение, а под нея блестеше езерце, образувано от заприщен поток. Тъмната повърхност на водата се браздеше от пъстърва, нарочно развъдена тук. Къщата беше удобна, с три спални и три бани. Всекидневната, облицована с полирани чамови дъски, служеше и за трапезария; в единия й край имаше камина, а до една от стените — витрина с пушки. През отворената кухненска врата съзрях домашен щаб — една едра мургава дама и едно момиче, което се кикотеше. Домакинът ни поздрави и ни помогна да внесем багажа си.

Празненството започна веднага. Изкъпахме се и още от вратата на банята ни посрещнаха с уиски и сода. Пихме като жадни. После разгледахме отсрещния обор. Заведоха ни в яхъра, където дъщерята се занимаваше с обяздването на някакъв конски мелез на име Спекълботъм. След това отидохме да видим двата нови яза, зад които бавно се събираше вода. Като спирахме на няколко места да пийнем по едно, запознахме се със стадото току-що купени говеда. Напрежението ни изтощи и се върнахме да дремнем.

Събудихме се и разбрахме, че съседите вече прииждат. Донесоха грамадна тенджера чушки с месо, приготвени по домашна рецепта — най-вкусните, които съм опитвал. Богаташите продължаваха да пристигат, като се прикриваха под дочени панталони и ботуши за езда. Поднесоха напитки, започна се разговор за лов, езда и скотовъдство, често избухваше смях. Отпуснах се на един стол до прозореца и се загледах в дивите пуйки, които долетяха с припадащата вечер и накацаха по тополите. Хвърчаха несръчно, разпределиха си дърветата и се изпокриха между клоните. Бяха най-малко трийсет.

Като се стъмни, прозорецът се превърна в огледало, в което наблюдавах домакина и гостите, без да ме забележат. Седяха пръснати в стаята, някои се излягаха в люлеещи се столове, три от жените бяха кацнали на канапето. Порази ме изтънчената им суетност. Една от дамите плетеше пуловер, друга пък решаваше кръстословица и почукваше зъбите си с гумата на жълтия молив. Мъжете разговаряха небрежно за треви и води, за еди-кого си, който купил нов бик в Англия и го пренесъл у дома със самолет. Облечени в дочени панталони, те сякаш искаха да изтъкнат бледосиния им цвят, избелял от стотици пранета.

Подробното ми проучване не свършваше тук. От вътрешната страна ботушите им бяха изтъркани и побелели от конска пот, токовете бяха протрити. Под разкопчаните яки на ризите им се виждаха загорели от слънцето ивици, а един от гостите си бе направил труда да си пореже показалеца, сега бинтован и скрит в кожен пръст от ръкавица. Домакинът бе „изпаднал“ дотам, че черпеше с ведро лед, няколко бутилчици сода, две бутилки уиски и кутия пуканки.

Навсякъде тук миришеше на пари. Дъщерята, например, седеше на пода, чистеше пушка и разказваше пресилената и смешна историйка за своя жребец Спекълботъм, който прескочил вратата на яхъра (състояща се от пет летви!), за да посети някаква кобила от съседната област. Тя твърдеше, че притежавала законни права над очакваното отроче, тъй като кръвта на Спекълботъм била еди-каква си. Сценката потвърждаваше всичко, което сме чували за баснословните тексаски милионери.

Спомних си далечното минало в Пасифик Гроув. Веднъж боядисвахме стените на къщурката, построена от баща ми още преди моето раждане. До мен работеше нает помощник, но и двамата нищо не разбирахме от този занаят и цели се бяхме оплескали с боя. Ненадейно боята се свърши.

— Нийл — рекох аз, — я изтичай до Холман за половин галон боя и четвърт разредител!

— Чакай да се измия и да облека чисти дрехи — каза той.

— И таз хубава! Върви тъй, както си!

— Не може.

— Защо да не може? Аз мога.

И тогава той изрече нещо мъдро, помня го и досега:

— Сигурно сте ужасно богат, щом се обличате така.

В това няма нищо смешно. То е вярно. Беше вярно и за празненството в Тексас. Колко ли неизчислимо богати са тия хора, за да живеят така?

Разходихме се с жена ми покрай басейна с пъстървите, после се изкачихме на хълма. Беше студено, вятърът, задухал откъм север, лъхаше на зима. Ослушахме се да чуем жаби, но се бяха изпокрили в студа. Затуй пък чухме вълчи вой, някъде мучеше крава, скърбяща по късно отбитата си рожба. Трите кученца, които видяхме през деня, изтичаха до телената ограда и се гърчеха като радостни змийчета. От къщичката излезе дори болнавото кученце. После застанахме пред високия портал на обора и усетихме сладостния мирис на люцерна и хлебния дъх на ечемика. Расовите коне в яхъра пръхтяха и потъркваха чела о преградите. Спекълботъм ритна, ей тъй, за упражнение, един от кастрираните си събратя. В тъмнината летяха кукумявки, крещяха, за да плашат жертвите си, а в далечината се носеше равномерното и нежно гукане на нощен ястреб. Дощя ми се да сме заедно с добрия стар Чарли. Нощта би го възхитила. Но той сега почиваше в Амарило и лекуваше простатита си. Режещият северняк заблъска голите клони на тополите. Помислих: зимата, която ме следваше по петите през целия път, най-после ме е настигнала. В нашето или поне моето не много далечно зоологическо минало зимният сън изглежда е бил форма на съществуване. Иначе защо ми се доспа от мразовития нощен въздух? Прибрахме се в къщата — духовете я бяха напуснали — и легнахме.

Събудих се рано. Бях забелязал, че от външната страна на нашия прозорец са подпрени две въдици. Слязох по затревения склон и като се подхлъзнах по заледената слана, стигнах басейна с пъстървите. На въдицата бе привързана готова стръв, хвърлих и тозчас повърхността на водата закипя. Измъкнах една дъгова пъстърва, дълга повече от педя, пуснах я на тревата и чукнах главата й. Метнах въдицата четири пъти и измъкнах четири пъстърви. Изкормих ги и хвърлих червата на техните приятели.

В кухнята готвачката ми предложи кафе, сврях се в една ниша, а тя овъргаля рибата в царевично брашно и я изпържи със сланина. Поднесе ми я хрускаща под калпаче от бекон и в устата ми всичко се стопи. Отдавна не бях ял такава пъстърва — само пет минути от водата до тигана! Хващаш рибата с пръсти за главата и опашката, отделяш я от гръбнака и накрая схрускваш опашката. В студените утрини кафето има особен вкус и затова третата чаша е досущ като първата. Можех да остана в кухнята и да бъбря още сума време празни приказки, но готвачката ме изпъди, защото трябвало да пълни две пуйки за празника.

Когато слънцето се дигна, тръгнахме на лов за пъдпъдъци. Взех старата излъскана пушка с раздвоената цев, която си носех в „Росинант“. Още преди 15 години, като я купих на старо, тя не представляваше кой знае какво и изобщо не стана по-добра. Подозирам, че е така, защото и аз самият не исках много от нея. Прицелех ли се добре, пушката сваляше жертвата. Преди да тръгнем, хвърлих замечтан поглед към витрината, зад която се мъдреше една „Луиджи Франки“ с две цеви и предпазител „Пърти“. Беше тъй хубава, че щях да се пукна от завист. Гравюрите по стоманата светеха с бисерния блясък на сабя дамаскиня. Прикладът се сливаше с предпазителя, а предпазителят с цевта, сякаш бяха израсли от едно семе. Сигурен съм, че ако домакинът беше разбрал завистта ми, щеше да ми тикне тази красота в ръцете, но си замълчах. Ами ако се спъна, падна и я изпусна, ако ударя очарователните цеви о някоя скала? Не, все едно да пренасяш бисерите на короната през минирано поле. Старата ми пушка не струваше и петак, но и да й се случеше нещо, нямаше да съжалявам.

От седмица насам домакинът бе наблюдавал къде се събират орляците. Пръснахме се и поехме през гъсталака, през води и брегове. Пред нас подтичваха младите птичари, ала една стара кучка на име Дукеса, в чийто поглед светкаха пламъчета, удари всички ни в земята. Откри следи от пъдпъдъци в прахоляка, в пясъка и калта на речните брегове. Изминахме мили, вървяхме бавно, с вдигнати пушки, готови да ги изпразним при първия барабанен шум на птичите криле. Но пъдпъдъци не срещнахме. Разказахме си по някой спомен и лъжа от минали гонитби на дивеч, но и това не помогна. Пъдпъдъците си бяха отишли. Аз бях ловец от средна ръка, но хората около мен — все отлични, кучетата — все обучени, първокласни, трудолюбиви. И нито един пъдпъдък. Но в лова има нещо друго — и нищо да не убиеш, ходил си на лов!

Домакинът помисли, че ми се къса сърцето.

— Слушай — каза ми той, — вземи си следобед новата пушка и удари някоя дива пуйка.

— Колко имаш? — попитах го аз.

— Ами че преди две години пуснах трийсет. Сега да са към осемдесет.

— Снощи преброих трийсет в тополите.

— Имам още две ята.

Защо ми беше пуйка? Какво щях да я правя в „Росинант“?

— Да мине година — казах, — да станат сто, пък тогаз пак ще дойда.

Върнахме се, окъпахме се, избръснахме се и понеже беше Ден на благодарността, навлякохме бели ризи и сака, вързахме вратовръзки. Празненството почна точно по програмата, в два часа. Ще прескоча подробностите да не плаша читателя, пък и не виждам защо трябва да предизвиквам неговата неприязън. След две чаши уиски внесоха двете златисти и лъскави пуйки. Домакинът ги разкъса, ние си сервирахме сами. Казахме по едно благодаря, вдигнахме по един тост и се натъпкахме до премаляване. После, като „упадъчните“ римляни на Петроний, направихме кратка разходка и се оттеглихме за необходимата и неизбежна дрямка. Тъй премина моята тексаска оргия по случай Деня на благодарността.

Разбира се, не смятам, че те вършат това всеки ден. Не могат. Същото става и когато ни дойдат на гости в Ню Йорк. Искат да ходят на театър, по нощни клубове. И след като няколко дни наред имат това, което искат, казват: „Просто не разбираме как можете да живеете по този начин.“ А ние им отговаряме: „Не живеем. Заминете ли си, всичко ще тръгне постарому.“

Сега, след като извадих на показ упадъка сред богатите тексасци, които познавах, се чувствувам малко по-добре.

Бележки

[1] Антонио Лопес де Санта Ана (1795–1876) — мексикански президент и диктатор, опитал се да потуши Тексаската революция, но бил разбит и пленен от Сам Хюстън (21 април 1836). — Б.пр.

[2] Една Фърбър (1887-19??) — американска белетристка. — Б.пр.