Джон Стайнбек
Пътешествия с Чарли (14)

6

Трябва да призная, че не обръщах особено внимание на националните паркове. Много от тях не познавам. Може би тъкмо затова в тях се намира неповторимото, грандиозното, смайващото — най-големият водопад, най-дълбокият каньон, най-високата скала, най-необикновеното творение на човека или природата. Предпочитам да разглеждам снимките на Бради^[1], отколкото да се дивя от Ръшмор. Ние имаме обичая да изтъкваме и величаем чудноватостите на своята нация и цивилизация. Йелоустоуновият парк не е по-представителен за Америка от Дисниланд^[2].

Така разсъждавах по начало, но кой знае защо, нещо ме накара рязко да променя посоката на юг и да прекося една щатска граница, за да надникна в Йелоустоун. Може би ме тласкаше страхът от съседите. Щяха да разправят: „Бил си толкова близо до Йелоустоун и не си отишъл? Ти си луд!“ А може би причината бе традиционната американска жажда да се скита. Човек пътува не толкова да види нещо, колкото да разказва след това. Но независимо от причините, доволен съм, че отидох, защото иначе никога нямаше да разбера една подробност около Чарли.

Един от пазачите на парка, приятен на вид мъж, ме спря на входа и рече:

— Ами кучето? Може да влезе, но само ако е вързано с каишка.

— Защо? — попитах аз.

— Заради мечките.

— Сър — почнах аз, — това куче е единствено по рода си. Не признава силата на зъбите. Уважава правото на котките да бъдат котки, макар че не ги зачита. На гъсеницата път прави. От всичко най-много се бои да не го накараш да гони заек. Куче на спокойствието и мира, това е! Според мен най-голямата заплаха за вашите мечки е, че Чарли няма да им обърне внимание.

Младият мъж се засмя:

— Мен за мечките много не ме е страх. Работата е там, че не могат да понасят кучета. Току-виж някоя показала предразсъдъците си с един удар по брадата и край на кучето!

— Ще го заключа във фургона. Обещавам ви, Чарли няма да причини никакви смутове в мечешкия свят, а и аз, каквато съм мечка, едва ли ще ги разтревожа.

— Само ви предупреждавам — рече човекът. — Не се съмнявам в добрите намерения на кучето ви. Но мечките не са от най-кротките. Не оставяйте никъде храна. Не само крадат, ами се отнасят критично към всеки, който се опита да ги превъзпитава. С една дума, не вярвайте на приятните им физиономии, за да не ви разкъсат. И не пущайте кучето да скита! С мечките спор не бива!

Впуснахме се в този кът на чудесата, където природата беше полудяла. Ако щете вярвайте на това, което се случи. Мога да го докажа само, ако ми дадете мечка.

Не по-малко на миля от входа на парка край пътя забелязах мечка — тя тръгна към нас, сякаш искаше да ме повали на земята. В този миг Чарли стана неузнаваем. Бясно изрева. Муцуната му пламна и оголи развалените от кучешките сухари зъби. Той изсипа цял поток оскърбления по адрес на мечката, а тя, като го чу, се вдигна на задните си крака и, стори ми се, щеше да смачка „Росинант“. Изгубил ума и дума, затворих стъклата на прозорците, бързо свих вляво, блъснах животното и дадох газ, а Чарли продължи да беснее до мен и в подробности ми показа какво би сторил на мечката, ако го бях пуснал вън. Никога в живота си не бях изпитвал такава изненада. Доколкото знаех, Чарли нямаше никаква представа от мечка и винаги досега бе показвал неимоверна търпимост към всички живи същества. На всичко отгоре Чарли бе страхливец — страхът бе тъй дълбоко залегнал в душата му, че си бе изработил и метод да го прикрива. А сега с всичко даваше да се разбере, че иска да излезе и да усмърти звяр, който го превъзхожда по килограми хиляда към едно. Нищо не разбирах.

Малко по-нататък се показаха още две мечки. Ефектът беше двойно по-силен. Чарли бе обзет от маниакален пристъп. Нахвърли се отгоре ми, ругаеше и ръмжеше, джавкаше и ревеше. Не знаех, че може да ръмжи. Откъде ли се беше научил? Мечки имаше колкото щете и пътят се превърна в един малък кошмар. За първи път в живота си Чарли се противопоставяше на разума и дори отказа да му сложа усмирителна щипка на ухото. Беше див убиец, който жадува кръвта на своя неприятел. Досега не бе имал неприятели. На едно място, където мечки не се виждаха, отворих кабината, хванах Чарли за гердана и го заключих отзад, във фургона. Но и това не помогна. При следващата среща с мечка той скочи на масата, дращеше по прозорците и се стремеше да излезе навън. Чувах как консервите ми падат в бурята на беса му. Мечките чисто и просто предизвикаха появата на второто „аз“ у Чарли. Защо стана тъй? Не беше ли това някакъв първобитен спомен от времето, когато Чарли е бил вълк? Познавам го добре — сегиз-тогиз ще се възгордее, но това бяха чисти блъфове. Кълна се, този път Чарли не лъжеше. Сигурен съм, че ако не беше затворен, би се спуснал срещу всяка срещната мечка в борба на живот или смърт.

Гледката беше потресаеща, все едно че гледаш как полудява стар приятел. Никакви природни чудеса, никакви отвесни чукари и пенещи се води, никакви гейзери — нищо не беше в състояние да откъсне вниманието ми от ада, който се разиграваше около мен. След петата среща с мечка се отказах, обърнах „Росинант“ и се върнах. Не смея да си помисля какво би станало, ако бяхме останали да нощуваме и гозбата ми привлечеше мечките на парка. На изхода пазачът ме спря.

— Малко стояхте. Къде е кучето?

— Отзад, заключено. Дължа ви извинение. Тоя пес имал сърце и душа на боримечка, а аз да не знам. До днес се зъбеше само на недопечени пържоли.

— Става — рече той, — и това става. Затуй ви предупредих.

Върнах се по същия път и дори не пожелах да нощувам наблизо, от страх да не би наоколо да се разхождат незарегистрирани от парковата управа мечки. Нощта прекарахме в един красив автостан край Ливингстън. Вечерях в ресторант и след като се опънах в креслото, стъпил с боси къпани крака върху килима на червени рози, загледах се в Чарли. Беше смутен. В погледа му светкаше далечно пламъче, но без съмнение емоционално бе разсипан. Поразително приличаше на човек, който се съвзема след продължително и упорито пиянство — изхабен, изчерпан, без капка сила. Не можа да яде, отказа вечерната разходка й щом се прибрахме, се строполи на пода и заспа. През нощта го чух да скимти и лае и когато запалих лампата, видях, че краката му се движат, сякаш тича, цялото му тяло се тресеше, а очите му бяха широко отворени — мечката бе дошла на сън. Събудих го и му дадох вода. Този път заспа и до сутринта не мръдна. Умората му личеше и на другия ден. Чудно, защо мислим, че разсъдъкът и чувствата на животните са проста работа.