Джоан Д. Виндж
47 ронини (5)

3.

Кай коленичи на леглото си — останки от изоставена от пътник постелка, които едва му стигаха да се изтегне в цял ръст — където най-накрая се бе строполил този следобед, неспособен дори да се погрижи за раните си, докато не поспи.

Вероятно за негов късмет болката в гърба го бе събудила само след два-три часа, ако се съдеше по положението на слънцето. Даде си сметка, че ако беше спал по-дълго, навярно щеше да е прекалено схванат, за да може дори да се изправи.

Изяде шепата оризови питки, които групата носачи и фермери му бяха оставили, когато го бяха довели тук по негово настояване. Това поне му даде сили да донесе вода от потока и да запали огън в огнището.

Осланяйки се повече на придобития през годините опит, отколкото на някакво обмислено решение, той постави котел с вода да се стопли върху решетката от кости и еленови рога над огъня, а в това време подбра различни билки от малките снопчета лековити треви, които съхраняваше в кошница. Когато водата се загря достатъчно, той отсипа от нея, за да измие засъхналата кръв и мръсотията от ръцете и горната част на тялото си, докато с другата приготви отвара от билките, която се надяваше да бъде достатъчно целебна.

Сега, когато бе твърде късно да се направи нещо друго, призна пред себе си, че е постъпил глупаво да не отиде в замъка с другите ловци. Но истината за смъртта на цилин — и всичко, свързано с него — го измъчваше повече от раната на гърба му. Не беше отишъл в замъка и нямаше да отиде. Най-доброто, което можеше да направи, бе да бъде достатъчно умел, за да се справи сам, както винаги досега.

Най-после свали от огъня миризливата смес и изсипа в нея за дезинфекция по-голяма част от малката стомничка със саке. Запази остатъка от евтиното оризово вино като болкоуспокояващо и го изпи наведнъж, защото изобщо не харесваше вкуса му. Когато усети парещата течност в стомаха си, внимателно изхлузи ръце от ръкавите на кимоното си и се съблече до кръста, за да може да се добере до раните си.

Импровизираният тампон от мъх и глина, който бе използвал, за да спре кървенето на нанесената му от цилин рана, не бе издържал дълго, а от темпото, наложено от яздещите коне самураи, които бързаха да се приберат в Ако, едва имаше време да си поеме дъх, камо ли да се погрижи за раната по пътя.

До сутринта Кай толкова много бе изостанал и толкова често бе падал, че някои от селяните и носачите, въпреки че и самите те си имаха достатъчно проблеми, се бяха върнали да го вдигнат на крака и да му помогнат да продължи да върви. Тогава си бе дал сметка, че те ценяха повече следотърсаческите му умения и бяха много по-наясно колко сериозно е ранен, отколкото самураите, които яздеха напред, сякаш напълно забравили за него.

Вероятността някой от самураите да таи надежда, че той няма да издържи пътуването, изобщо не го изненадваше. Обаче фактът, че за хора, които едва познаваше и които и без това носеха достатъчен товар, имаше значение дали той ще живее, или умре, го изненада много. Кай им беше задължен и се надяваше, че смъртта на цилин поне отчасти бе платила дълга му.

Вдигна счупеното огледало, което използваше, когато си подстригваше косата: никога не я носеше твърде къса, защото ненавиждаше дори спомена за обръснатата си глава като момче и гледката на покрития му с белези скалп. Обаче не можеше и да я остави толкова дълга, че да я връзва на кок, защото това можеше да даде повод на някой пиян придворен да се опита да го убие, обвинявайки го, че иска да се представи за нещо повече от него.

Освен това, всеки път, когато погледнеше в огледалото, то му напомняше кой и какъв бе в действителност — още една причина да иска да подстригва непокорната си коса, защото, когато тя изсветлееше от слънцето, се изпъстряше с червеникави кичури като истинска коса на демон.

Кай въздъхна и отклони поглед от лицето си. Огледалото бе полезно и в моменти като този.

Той го вдигна непохватно, мъчейки се да види раната, която му бе нанесъл цилин, но не успя да принуди нараненото си тяло да заеме положение, в което хем да има добра видимост, хем да може да почисти съсиреците кръв с напоената с отвара кърпа. При всеки опит да се извие повече, имаше чувството, че рогът на цилин отново разпаря плътта му.

Кай сподави една ругатня, която беше по-скоро стон от болка. Като седна с кръстосани крака на постелката, той си наложи да се отпусне, като си пое дълбоко дъх, да съсредоточи волята си, да подготви тялото си да се справи с невъзможното.

Той отново вдигна огледалото, готов да направи необходимото, за да оцелее.

На вратата се почука. Кай застина насред движението си и погледна намръщено към нея. Тя бавно се отвори, без да му даде възможност дори да попита кой е.

Преди да успее да посегне към ножа си, тя вече зееше широко отворена. Кай се взря невярващо, загубил дар слово и забравил напълно за ножа, когато господарката Мика влезе през нея.

Тя спря за миг нерешително в мъждивата светлина на огъня, сияйна като луната в блестящото си сиво наметало. Мика изглеждаше не по-малко изумена от него, че се е озовала тук, лице в лице с Кай.

Най-накрая тя промълви:

— Казаха ми, че си ранен.

Той вече бе коленичил и въпреки това ръцете му трепереха, докато се покланяше, извивайки мъчително гърба си. Изправи се, когато можа, но това не промени нищо — стоеше все така гол до кръста пред нея, мърляв и изтощен, в колиба, която сигурно й изглеждаше не по-добра от кучкарника. Без да откъсва очи от мръсния под, Кай отвърна тихо:

— Нищо ми няма, господарке.

Въпреки това Мика тръгна към него. Кай погледна нагоре и видя, че лицето й изразява само дълбока загриженост, сякаш нищо друго, освен той самият, нямаше значение за нея, абсолютно нищо.

— Дай да видя — каза тя и коленичи до него. Като го погледна, забеляза не само раните и охлузванията, които покриваха гърдите и ръцете му, а също и тялото, и лицето му, и в очите й се четеше нещо много по-дълбоко от обикновено състрадание.

Той се извърна, за да избегне погледа й, защото болката, която изпита от него, бе по-силна от всяка физическа рана, която някога му бе нанасяна.

Като седна отново с извърнато настрани лице, чу как тя рязко си пое дъх.

— Гърбът ти… — гласът й едва се чуваше.

Но след това Мика се настани до него на постелката и копринените й одежди чувствено прошумоляха. Тя го докосна с ръка — допирът на пръстите й бе лек като погалване с перце от птиче крило. Той не можа да потисне тръпката, която мина през тялото му, и цялата му кожа настръхна.

— Господарке — каза с дрезгав глас, наполовина укоризнено, наполовина умолително, — мога и сам да почистя раните си.

— Не и ако не можеш да ги стигнеш — в гласа й имаше повече нежност, отколкото някога бе долавял в думите й, но и категоричност, която не допускаше той да откаже помощта й. Мика беше повече от всякога дъщерята на даймио, когато докосна тялото му, нарушавайки всички правила, които ги задължаваха да спазват общественото си положение и ги бяха държали далеч един от друг през всичките тези години.

По-объркан, несигурен и уплашен от всякога, че ще съсипе живота й просто като съществува в него, Кай обърна лицето си, скривайки го в сенките. Остави я да разгледа гърба му възможно най-подробно — или щеше да й призлее от вида на кървавите рани и да си тръгне, или щеше да ги почисти колкото се може по-добре и пак да си тръгне. Беше готов на всичко, за да я накара да си отиде, защото това беше последното нещо на света, което искаше тя да направи.

Но тя беше самурай във всички аспекти, които бяха направили думата достойна за уважение — не само почтена, състрадателна и справедлива в отношенията си с всички хора, но също и безстрашна и непоколебима пред предизвикателства, които биха накарали повечето жени — и повечето мъже — да изгубят кураж и да избягат, изоставяйки човек или кауза като безнадеждни. Той би трябвало да знае, че раните му нямаше да са достатъчни, за да я прогонят.

Мика взе мократа кърпа от грубата глинена купа до него и започна изключително внимателно да мие гърба му.

Освободен от мъчителната трудност да се опитва да лекува сам раните си, Кай почувства, че схванатите му мускули взеха бавно да се отпускат. Той се съсредоточи толкова дълбоко върху усещането за близостта й — аромата на жасмин, който се излъчваше от косата й, шумоленето на коприна, ръцете й, така меки и нежни — че безмилостната болка от разкъсаната му плът и увредени тъкани най-сетне взе да отслабва, отстъпвайки място в съзнанието му на чувството, че се намира насред някакъв сън.

При мисълта, че това може да е само сън, чисто и просто един делириум, и после увереността, че не е така, внезапно изпита отново онази безпричинна болка, която го бе пронизала, когато я видя за първи път.

Безпричинна? Не, не беше безпричинна. Причината бе фактът да я види тук, в неговия свят, и въпреки това болката се спотайваше невероятно дълбоко в душата му, където той не можеше да я контролира по никакъв начин.

Кай се помъчи пак да се съсредоточи върху физическата болка, когато Мика започна да чисти мястото около най-дълбоката рана — тази, която му бе нанесена от рога на цилин — предпочитайки дори нея пред чувството, което близостта й пораждаше в него.

— Някой е трябвало по-рано да се погрижи за това — каза тя, виждайки постепенно сериозността на раната. В думите й, изречени полувъпросително, освен безпокойство, долови и острата нотка на гняв, макар да знаеше, че той не е насочен към него.

— Имаше и други, които се нуждаеха от грижи — промърмори Кай, сякаш това не беше нищо, успявайки да овладее гласа си, точно както успяваше да стои неподвижно, въпреки факта, че нейната ръка вече не беше чак толкова стабилна. В крайна сметка вината, че не са обърнали внимание на раните му, не беше изцяло на другите. По обратния път към замъка Ако той умишлено се бе опитал да остане незабележим.

Внезапно престана да усеща докосването на Мика по кожата си. Той зачака, озадачен, докато тя продължаваше да седи зад него, и в един момент започна да му се струва, че усеща осезателно очите й, докато тя разглеждаше мрежата от стари белези и нови рани, която покриваше тялото му.

— Беше ли с Ясуно, когато той уби звяра? — попита Мика.

Стреснат, Кай се поколеба, а след това, като затвори очи, кимна утвърдително, радвайки се, че не е с лице към нея.

— Казват, че е бил много смел — продължи Мика и този път той долови в гласа й нотка на съмнение.

— Да — отвърна. Това бе единствената дума, която можа да се насили да произнесе. Стисна юмруци върху коленете си, въпреки че остана напълно неподвижен.

— Баща ми иска той да се бие за нас на турнира вместо Хазама.

„Турнирът, който бе главното събитие по време на посещението на шогуна!“ Кай импулсивно изправи глава, тъй като гневът взе връх над изненадата му. „Естествено“. Ясуно бе героят на лова за всички в Ако, освен за единствения човек, който знаеше истината. Кай бавно си пое дъх. Щеше да му хареса да види Ясуно унижен в истински бой, и то пред шогуна и най-важните даймио в страната. Само че това щеше да е позор за Ако.

Точно сега Ясуно бе най-непочтеният самурай, когото познаваше, и далеч не беше най-добрият боец. Обаче нямаше да има никакво значение, даже за господаря Асано, ако се опиташе да го изобличи в лъжа. Щеше да бъде неговата дума срещу тази на Ясуно. Въпреки всички недостатъци на Ясуно, той все още бе самурай съгласно закона и никаква справедливост, дори и истината, не можеше да преодолее реката от кръв, която течеше между тях.

Кай внезапно си даде сметка, че не е отговорил и че не може да мълчи до безкрай.

— Ясуно е умел в боравенето с меча — отвърна той тихо — единственото нещо, което успя да каже, без да се задуши.

— Но когато толкова много е заложено на карта… — продължи Мика — когато шогунът и неговите васали ще гледат, важно е да се представим добре.

Доловил ясно съмнението в гласа й, той се извърна и я погледна. „Защо му казваше това така разтревожено?“ Внезапно осъзна, че този път няма нужда да й отговаря, нито да отговаря на собствения си въпрос. Той нямаше право да казва нищо… независимо какви последици можеше да има от това.

Пръстите на Мика докоснаха гърба му толкова внимателно, колкото и преди. Като свърши с почистването на раната, тя извади от ръкава на кимоното си ролка чист памучен бинт. После превърза Кай през гърдите и рамото, докато не покри най-лошите му рани.

Той усети, че тя завърза краищата на бинта и след това ръцете й най-сетне спряха да го докосват. Кай се изправи на крака и нахлузи отново ръкавите на кимоното си, безкрайно облекчен, че вече не е коленичил полугол пред нея.

— Благодаря — каза тихо и зачака, обърнат с гръб, тя да стане и да си тръгне.

Мика остана на мястото си сякаш цяла вечност; той долови копнежа й като песен без думи или мелодия, която накара истината за собствените му чувства да отекне в него толкова силно, че почти се задъха.

— Видях срам в очите на Ясуно, докато го хвалеха — каза тя най-накрая, сякаш не можа да се въздържи. Този път в думите й имаше предизвикателство.

Кай най-после се обърна да срещне погледа й. Очите й бяха изпълнени със съчувствие към него и възмущение срещу онези, които бяха откраднали неговата чест, а замалко и живота му… Тя знаеше. Сигурно бе разбрала, че подозренията й са верни, когато бе видяла раните му, въпреки че той нищо не й беше казал.

— Дори когато се опитваш да им помогнеш, те те мразят — каза Мика с треперещ глас. — Защо? — попитаха очите й, но не него, а боговете.

Същият този въпрос се бе спотайвал дълбоко в душата му толкова много години, че бе престанал да си го задава, защото нямаше рационален отговор. Той не беше по-смислен от въпроса: защо баща й бе видял достатъчно от човешкото в него, за да му даде шанс да води човешки живот, и въпреки това, понеже Кай не беше самурай по рождение, бе сложил край дори на едно невинно приятелство между две деца.

Господарят Асано му беше казал откровено какви ще бъдат последиците за Мика, а и за него, ако продължат да дружат, ако някога приятелството им прерасне в нещо повече. Той беше приел разочарованието на Кай, неговата мъка и протестите му с търпение — Кай го осъзна едва сега — достойно за Буда, за самурай и господар, говорещ с един мелез, с едно момче хинин.

Но също така господарят Асано го бе накарал да разбере какво означава да бъдеш човек, обаче не самурай. Да бъдеш човек и все пак да не си такъв.

— Самураите на вашия баща винаги са се отнасяли с мен както може да се очаква — той извърна очи, доловил в думите си примирението си, капитулацията си.

— И това ли е всичко, което очакваш? — попита Мика. Очите й още горяха от страст, но този път гледаха право в него, принуждавайки го да отвърне на погледа й. „Убил си цилин! — казваха те. — Ти, не Ясуно. Ти си този, който притежава самурайско сърце, самурайска чест. Ти заслужаваш похвалите и наградата… да носиш ястребово перо. Да носиш името. Да бъдеш моят любим… Защо не искаш…? — ръцете й трепереха. — Защо?“

— Това е всичко, което знам — Кай отново сведе очи, докато изговаряше думите на страхливец, отказвайки да се издигне до висотата на нейното предизвикателство.

Тъмните й блестящи очи засияха още повече от сълзите на разочарованието.

— Не трябва да е така, Кай.

Той се обърна рязко, неспособен да продължи да я гледа, тъй като собственото му разочарование бе твърде голямо, за да може да го понесе.

— Сама ли дойдохте? — попита, загледан в огъня.

— Отпращаш ли ме? — отвърна му Мика с въпрос, принуждавайки го да вземе решение, да го каже на глас… да я отпрати за нейно добро, защото тя никога нямаше да разбере.

Като жена самурай, за нея честта беше всичко и ако я пожертваше заради него, щеше да изгуби всичко. Ако се опитаха да останат тук или дори да се срещат тайно, самият Ако щеше да ги разкъса. Ако избягаха, нямаше място, където можеха да отидат, където възмездието нямаше да ги настигне. Връзката им беше забранена, освен това Мика бе дъщеря на даймио. Ако останеха заедно в Ако, мълвата щеше да стигне до бакуфу^[1] на шогуната и нейните агенти щяха да ги преследват до дупка.

„О, богове, цилин трябваше да го убие…“ Защото ако не беше само ранен, тя никога нямаше да дойде тук. На него нямаше да му се наложи да понесе болката на следващия момент, когато изрече на глас думите, които предпочиташе да умре, отколкото да ги каже и да продължи да живее.

Кай най-сетне я погледна.

— Това място не е за вас, господарке — каза; думите бяха празни като очите му.

Мика се втренчи в него, без да помръдне, зашеметена от болката. След това преднамерено бавно събра калните поли на коприненото си кимоно — като лунна светлина, отстъпваща пред мрака, и се изправи на крака. Тя тръгна към вратата на мизерната му колиба с мълчаливо достойнство.

— Лека нощ — каза, отваряйки вратата. После мина през нея и той видя фенерите на нейните придружителки да проблясват като светулки отвън, преди да я затвори след себе си.

Кай остана загледан в затворената врата на опустялата стая. Някаква клонка изпука в огнището зад него, като припламна ярко и във въздуха се разхвърча рояк искри. Те угаснаха като светулки, умиращи още докато излъчват светлината, с която отчаяно зоват своя партньор.