Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
47 Ronin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014 г.)
Разпознаване и корекция
cattiva2511 (2017 г.)

Издание:

Автор: Джоан Д. Виндж

Заглавие: 47 ронини

Преводач: Венера Атанасова, Стоянка Карачанова

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Хермес“

Година на издаване: 2013

Тип: Роман

Националност: Американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Отговорен редактор: Даниела Атанасова

Коректор: Нина Славова

ISBN: 978-954-26-1281-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2647

История

  1. — Добавяне

23.

Оиши обикаляше празната стая в кръг, отваряйки ту една, ту друга врата. Всеки плъзгащ се панел водеше към друга стая с подвижни стени. Лабиринтът му предоставяше прекалено много възможни пътища и в крайна сметка стана невъзможно да вземе рационално решение или пък въобще да предположи кой ли изход бе избрал Кира. Разбра също, че може и никога да не намери обратния път за навън и че бе много по-вероятно стражите на Кира да го открият първи, преди той самият да е успял дори да зърне господаря им.

Оиши стисна ядосано дръжката на меча си и внезапно го прониза остра болка. Погледна надолу и видя, че кръвта, която покриваше ръката му и се стичаше по острието на катаната, беше негова. Умът му бе толкова съсредоточен върху това да намери Кира и да надвие самураите му, че досега дори не бе чувствал болката от раната от стрелите. Даде си сметка, че все още носи бутафорните доспехи от пиесата, така че измъкна една от връзките и пристегна силно ръката си над раненото място, за да спре кървенето.

Почисти меча си и го прибра в ножницата, поглеждайки към петната от кръв, които беше оставил върху постелките на пода. Е, поне можеше да проследи капките от собствената си кръв до изхода…

И точно тогава му хрумна, че така можеше да проследи и Кира. Госпожица Мика беше белязала Кира като плячка, когато го бе наръгала с камата. Без значение колко сериозна беше раната му, тя беше достатъчна, за да остави кървави дири.

Оиши се върна обратно по своя път до първата врата. Приклекна и огледа внимателно безупречно чистата рогозка пред вратата, през която Кира беше влязъл в първата стая. Ето! Явно не беше чак толкова безупречно чиста. Забеляза малка капка кръв, явно не от неговата ръка, върху татамито до входа; докосна я с пръст — беше все още влажна.

Започна да оглежда пода по-внимателно, докато забеляза още една кървава капка, а след това още една и още една… всички водеха право към плъзгащия се панел, през който трябваше да мине. Плъзна го настрана и пристъпи в съседната стая, следвайки капките от кръвта на Кира до друга врата.

Отвори и нея, за да открие друга стая. Продължи да следва кървавите капки през лабиринта от помещения.

В последната стая обаче нямаше никакви следи, сякаш Кира се беше усетил, че кръвта му оставя диря, или се бе почувствал достатъчно спокоен, за да спре и да направи някаква превръзка на раната си. Беше решил, че е достатъчно безопасно, за да спре да бяга, но не и да спре да се крие в безполезен опит да спаси жалкия си живот от отплатата, която заслужаваше.

Оиши беше сигурен, че ще го намери някъде в тази стая. Извади отново меча си и възможно най-тихо обиколи стените, ослушвайки се за звуци, като отваряше всеки плъзгащ се панел със свободната си ръка.

Беше обиколил почти половината стая и тъкмо посягаше да отвори следващия панел, когато мечът на Кира се стрелна през един отвор и се заби дълбоко в рамото му.

Докато Кай помагаше на Мика да се изправи, изведнъж нечия сянка падна върху тях. Кай вдигна глава точно навреме, за да види как гигантски, облечен в стоманена ръкавица юмрук, появил се сякаш от нищото, се стовари с всичка сила в гърдите му и го повали на земята.

Воинът на Кира с демонска маска мина край Мика, сякаш тя не съществуваше, и се насочи към мястото, където лежеше Кай. Още докато вървеше, измъкна синьо-черното си одачи, готов да довърши битката, която бяха започнали още преди година на арената в замъка Ако, когато двубоят им пред шогуна бе нарушил равновесието на целия им живот и ги беше запратил в бездънната яма на съдбата.

Кай се изправи, залитайки, тъй като краката му се хлъзгаха върху падналия пресен сняг. Беше зашеметен от удара и от това кой го беше нанесъл, но и в същото време не изглеждаше изненадан. Направи знак на Мика да стои настрана на безопасно разстояние и измъкна меча си, знаейки, че ще му е нужна цялата концентрация, за да запази живота си.

Демоничният воин бе успял да се спаси от експлозията в оръжейната дори без драскотина. Той определено беше демон. Дори и да се бе съмнявал в това, сега Кай беше напълно убеден. Нямаше нещо на света, създадено от човек, което да имаше силата да унищожи демон, защитен с магия. И въпреки че вещицата вече я нямаше, бронята на воина все още бе защитена от магическите й заклинания, а демоничното лице продължаваше да се взира в него.

Който или каквото и да се криеше под тази броня, то беше все още живо и никой не направляваше действията му. Не Мицуке го беше призовала и въпреки това демонът беше дошъл за него, за да приключи с недовършената си задача — значи имаше собствена памет и воля. Кай беше сигурен, че съществото притежава достатъчно интелигентност, за да се възползва от всичко, което знаеше и умееше. А ако успееше да го убие, къде ли щеше да отиде? И какво ли щеше да прави, след като всичко, което умееше, беше да убива и унищожава?

И кой ли би могъл да го спре?

Ода Нобунага — първият от Тримата обединители, който беше сложил край на Епохата на войните, бе успял да подчини почти цяла Япония, но се бе оказал такова чудовище, че накрая собствените му генерали се обърнали срещу него и го убили. Някои го наричали „Владетелят демон“ и твърдели, че наистина е такъв и някой ден щял да се върне, за да си отмъсти. Подобно на съществото, което в момента се беше изправило пред Кай, Ода бил велик тиранин, съчетал в себе си демонична воля и пълна липса на душа.

Япония можеше и да оцелее под управлението на шогун, когото хората тайно наричаха Ипу Кубо, но какво ли щеше да стане, ако пред тях се изправеше такъв, наречен Они Кубо, който можеше да управлява вечно?

Дори на Острова на холандците, борейки се ден след ден за оцеляването си, докато накрая бе изгубил всякаква представа за времето и за мъртъвците, които тежаха на съвестта му, както и за собствената си идентичност, дори тогава Кай не бе почитал мечовете заради режещото им острие, както не бе почитал убиването заради самата смърт. Докато все още съзнанието му беше ясно и способно да разсъждава, той винаги беше мечтал и се беше молил да се завърне обратно в света, в който мечът беше само средство за защита.

Молитвите му най-накрая бяха намерили отговор, а това беше кармичният му дълг. В ръцете си държеше меч на тенгу — истинско смъртоносно острие — и имаше възможността да го превърне в такова, запазващо живот. Щеше да изправи демонско оръжие срещу демон воин.

Но все пак той беше само човек.

„Наученото в люлката се носи чак до гроба“ — спомни си думите, казани от учителя тенгу, когато беше още момче. Беше се научил да се бие като демон, а през годината, която беше прекарал в ада на Деджима, бе успял да доусъвършенства закърнелите си умения дотолкова, че да станат почти равни на силата, притежавана от меча. Този път нямаше да се провали, подобна възможност беше просто немислима.

Прилив на пречистваща енергия се вля в съзнанието му, подобно на освежаващ вятър, и той вдигна катаната си, за да посрещне атаката на приближаващия се воин. Двамата започнаха да се обикалят един друг подобно на хищни животни. В същия миг отвън долетяха далечни звуци на битката, която все още се водеше между останалите ронини и хората на Кира. Всичко, дори присъствието на Мика, престана да има значение, когато светът около него се сви до границите, в които двете им тела се дебнеха едно друго.

Кай остави сетивата си да бъдат обхванати от тишината и цялото му внимание се насочи към това да следи и най-малките движения на противника си, както и своите собствени. Чу как краката им се плъзгаха съвсем тихо по покрития с паваж двор, където вече се беше образувала тънка кора от заледен сняг. Прецени каква част от енергията си беше изразходил в битката, за да достигне дотук и да влезе на Пътя на йокай, за да убие демоничната змия. Прецени и колко кръв беше изгубил от всяка рана и драскотина по тялото си — все неща, от които не трябваше да се страхува, а просто да направи правилната преценка. Това бяха неговите ограничения — винаги имаше ограничения — а те можеха да бъдат преодолявани, но не до безкрай.

Припомни си какъв бе бойният стил на врага му и как можеше да се защити от огромната сила на демона, но нямаше никаква представа докъде се простираха възможностите на противника му, не знаеше дали взривът въобще го беше засегнал. Така или иначе, скоро щеше да разбере.

Напрегнатото им обикаляно изведнъж прерасна в експлозия от движения, щом воинът го нападна пръв, по-бързо, отколкото очите му можеха да го проследят. Мечът му посрещна оръжието на демона, устремило се към главата му, парира удара и се плъзна под ръката на гиганта, а в това време оръжието на противника му издрънча, уцелвайки каменните плочи зад него.

Кай се завъртя обратно, използвайки инерцията от плъзгането си по снега, за да замахне по-бързо и по-силно със собствения си меч, но пред очите му избухна рояк от искри, тъй като демонското оръжие се плъзна по острието му, отскочи от дръжката му и едва не отнесе главата му. Явно състезателят на Кира също не беше забравил техниките му.

Кай остави погледа си разфокусиран за миг, само колкото одачи и огромната фигура зад него да се превърнат в едно движещо се цяло сред гората от фенери и купчините каменни отломки. Отново съсредоточи цялото си внимание върху меча на демона, оставяйки съзнанието си да се рее свободно, а тялото си да следва инстинктивните движения, които изпреварваха с една стъпка всяка негова мисъл.

Нападаше и парираше удари, скачаше и риташе, плъзваше се напред и отскачаше встрани, използвайки умело всички опасно надвиснали наоколо предмети като средства за разсейване на противника и защита. Съзнанието му забелязваше само сянката от светкавично движение, което сливаше тела и оръжия в едно цяло, превръщайки ги в бесен водовъртеж на хаоса. Искрите от метал, срещащ друг метал, оглушителният трясък и унищожителната сила на всеки отблъснат удар продължиха, докато Кай започна да усеща как костите му щяха да се разцепят от болка, въпреки че нито един от двамата не беше успял да нанесе и един точен удар на противника.

Задъхан, с парещи от липсата на въздух дробове и парещи от напрежението мускули, Кай отскочи, за да се изплъзне от обсега на оръжието на демона. Не успя да забележи никаква емоция в пламтящите жълти очи зад демоничната маска. Може би самата метална форма с отвратителни, сгърчени черти беше истинското му лице, защото нищо човешко не би могло да съществува затворено зад нея.

Врагът се спусна след него и не му даде възможност да си поеме дъх, преди да му се наложи отново да се преметне назад, за да се предпази синьо-черното острие да не го разполови. Кай се плъзна на леда и се спря в основата на един от последните здрави фенери, отблъсна се от каменния стълб, спечелвайки необходимата му инерция, за да се шмугне под оръжието на противника си и да му нанесе със собствената си катана страничен, сечащ удар.

Острието не уцели място, където да нанесе сериозна рана, но Кай нададе възторжен вик — острието на тенгу не се беше пречупило от сблъсъка с тежката черна броня, а беше преминало през нея, сякаш демонът беше облечен с бамбукови доспехи, като от него капеше кръв или поне нещо много подобно на нея.

Демоничният самурай сведе поглед надолу, по-скоро изненадан, отколкото притеснен, след това очите му погледнаха към меча в ръката на Кай. Най-сетне Кай видя реакция в жълтите очи зад маската — те проблеснаха като далечни светкавици, предвещаващи буря. В тях се мярна изненада и ужас, както и нещо далеч по-страховито.

Демонът отново се взря в него и вдигна меча си без капка колебание.

 

 

Оиши изкрещя от болка и яд, когато Кира измъкна меча си от плътта му, а собственият му меч разсече хартиения параван в опит да прониже Кира. Острието му обаче намери само въздуха и Оиши се втурна след него в следващата стая.

Следващата стая също представляваше лабиринт от плъзгащи се стени, а Кира не се виждаше никъде. Оиши прибра меча си в ножницата и притисна с ръка кървящото си рамо. Кръвта се процеди между пръстите му като вода през пропукан бент. Оиши застана на прага на следващата стая… или пък беше някоя от стаите, които вече беше виждал? Не бе обръщал голямо внимание на декорациите по стените и можеше да се окаже, че в преследването на Кира се върти в кръг.

Насили се да успокои дишането си, все още накъсано от болката, и раздра единия ръкав на сценичния костюм. Напъха сгънатото парче плат под нараменника на бронята си и го притисна върху раната. Тя беше дълбока, но не беше близо до някой жизненоважен орган, така че всичко щеше да бъде наред, ако не позволеше шокът от болката да му докара замайване. Остана съвсем неподвижен и остави съзнанието си да се концентрира отново и да поеме пълен контрол над тялото му, като в същото време се ослушваше внимателно дори и за най-малкия шум. За миг затаи дъх, когато отнякъде долетя проскърцване на дърво.

Огледа стаята, обхождайки с поглед един след друг рисуваните панели, като този път умишлено не обръщаше внимание на твърде сходните пейзажи с дървета и птици, а се опита да се възползва от факта, че стените бяха от полупрозрачна хартия, която лесно разкриваше светлините и сенките от другата страна. Огледа внимателно панелите около мястото, откъдето му се беше сторило, че бе дошло скърцането. Успя да различи лека сянка зад един от хартиените паравани.

Свали ръката, притискаща раната на рамото му, и я избърса от кръвта, преди да измъкне отново катаната си и да се приближи внимателно към панела със сянката. Подмина го нарочно. В мига, в който дочу слабо проскърцване зад себе си, се обърна рязко и замахна с меча, нанасяйки отвесен удар.

Демонското острие на тенгу меча сякаш притежаваше собствено шесто чувство — за зла ирония такова, че раздра хартиения панел и съсече рамото на Кира по същия начин, по който той беше ранил Оиши. Кира изрева и се строполи по гръб, а Оиши се обърна рязко и нахлу през стената в съседната стая, за да се изправи най-накрая лице в лице с човека, когото бе започнал да мрази повече, отколкото обичаше собствения си живот.

Кира се беше изправил на крака и също кървеше, но катаната и уакизашито му бяха извадени от ножниците. Цялото му държане се бе променило като очите на котка: стойката му бе на опитен боец, сякаш внезапно си беше спомнил — сега, когато животът му наистина бе в опасност, а възможностите на противника му да се бие бяха намалени от двете наранявания — че беше добър майстор на меча.

Оиши се хвърли безразсъдно към него, подтикван от болката на спомените, които пронизваха съзнанието му като острие на кама — унижение, загуба и скръб, жестокост, физическа болка и мъчителна смърт — всеки съсипан живот, всяко преживяно предателство, от най-дребното до най-отвратителното, го бяха довели до този момент. Душата му се изпълни с непреодолимото желание да види човека, застанал пред него, мъртъв — желание, което надделяваше над всякаква честност и почтеност. В тази стая бяха само те двамата, но навън хората му водеха битка за живота си. Това беше война — най-страшното изпитание в живота на хората — и в момента в сърцето му нямаше и следа от благородните принципи на Бушидо. Намираше се в свят на демони и сега най-сетне разбра, че всеки човек носеше по нещо демонично в себе си.

Изведнъж Кира се хвърли към него, използвайки двата меча в смъртоносен финт и пробождане, но дори и най-умелите техники, които той владееше, не можеха да се мерят с яростта на Оиши. Ронинът парира удара му с меча си и изби от ръката му уакизашито. С яростна серия от удари успя да отвърне на всеки замах на катаната на Кира и скоро го принуди да премине изцяло в защита — положение, което той трудно можеше да задържи дълго.

Оиши изблъска и притисна другия мъж в края на стаята, както Кай го беше притиснал в ъгъла на арената на Деджима и го беше пребил в пристъп на луда ярост, срещу която никой здрав разум не можеше да се пребори.

С един последен удар той изби меча от ръката на противника си, захвърли собствения си меч и като сграбчи Кира за предницата на дрехата му, го завлачи по пода, а после с голи юмруци успя да усмири борещото се, драскащо и ритащо тяло.

Най-накрая, излял най-буйната си ярост, Оиши се отдръпна и с едно рязко движение изправи на колене насинения и кървящ Кира. Застана над него и извади тантото на господаря Асано от канията на колана си. Като събра последните частици от собственото си чувство за чест, той протегна кинжала с дръжката напред към лицето на Кира.

 

 

Гигантът в черната броня отново тръгна към Кай, като сега нарочно го разиграваше, сякаш откривайки, че противникът му използва оръжие на тенгу, демонът бе осъзнал още по-ясно човешката му слабост — умората и кръвозагубата бяха способни да изтощят и най-силния човек. Щом врагът беше сигурен, че Кай е само човек, въпреки меча, който притежаваше, значи можеше да е също така сигурен, че скоро щеше да настъпи краят на неговата издръжливост.

Кай отстъпи назад и усети хлъзгавата повърхност на леда под краката си, както и разпръснатите камъни от строшените фенери, които можеха да го препънат при всяка невнимателна крачка. Чувстваше, че умората от битката започва да си казва думата и бързината и координацията на движенията му отслабваха. Само късметът и инстинктите му бяха помогнали да успее с последния удар, който беше разсякъл черната демонска броня.

Беше успял да пререже бронята. Спомни си как здравата стоманена катана на Ясуно се беше разбила като стъкло при последната им битка и този спомен никога нямаше да го напусне. Но този меч беше различен. С него омагьосаната броня на противника не му даваше предимство. Този път битката щеше да бъде острие срещу острие, дори и двете оръжия да бяха закалени с демонски заклинания.

Самураят демон нападна изневиделица, хвърляйки се върху него с цялата си сила, и Кай успя да парира удара му с плоското на меча си, а двете оръжия издадоха пронизителен стържещ звук, когато се срещнаха. Кай отскочи настрана, далеч от обсега на одачито.

Краката му обаче се подхлъзнаха на невидим слой лед и тялото му не успя да запази равновесие. Демонът отново вдигна меча си и острието се впи в гърба на Кай, оставяйки огромна рана от рамото до основата на кръста му.

Кай изкрещя, когато парещата болка го преряза като удар от камшик, а гърбът му мигом се обагри в собствената му кръв. Подхлъзна се, наклони се на една страна и падна.

Стовари се върху каменните плочи и се плъзна по тяхната заснежена повърхност, вече оплискана е кръв, като стискаше меча, сякаш той наистина бе неговата душа, и се спря чак когато се блъсна в купчина камъни в основата на един от разбитите фенери.

Лежеше на замръзналата земя и не можеше да се изправи, не можеше дори да помръдне ръка, едва успяваше да си поема дъх и за един кратък миг на агония реши, че демонското острие е прерязало гръбнака му. Можеше да движи само очите си, когато видя ужасения поглед на Мика. Тя се затича към него.

„Не! Бягай! Махни се оттук!“ — искаше му се да изкрещи, но нямаше глас дори да я предупреди. Кай вложи цялата сила на волята си, за да се противопостави на парализата, която бавно обхващаше цялото му тяло от шията до краката. Ръцете му потръпнаха конвулсивно и той с усилие успя да си поеме дъх и със сетни сили да придърпа меча до тялото си. Насили се да поеме още една глътка въздух и разбра, че ударът само го беше зашеметил, но не и парализирал напълно. Изправи се с мъка, подпирайки се на остатъците от счупения каменен фенер, без да изпуска меча от ръката си. Направи знак на Мика да се махне, опита се отчаяно да й покаже — на нея, на нападателя си, както и на самия себе си, че нанесената рана не е толкова опасна.

И май наистина не беше, само че кървеше лошо, а в момента той не можеше да направи нищо, за да спре кръвта. Изтръпването, което бавно започваше да обхваща тялото му, не беше породено само от студа. Спомни си, че много двубои с мечове завършваха с това, че един от биещите се умираше от кръвозагуба, а не толкова от някой силен удар с меч. Трябваше скоро да сложи край на тази битка. С един-единствен смъртоносен удар. И знаеше точно как да го нанесе, както знаеше, че няма достатъчно сили, за да излезе отново на Пътя на йокай.

Стисна дръжката на тенгу меча си по-силно. Всеки самурай вярваше, че оръжието е естествено продължение на душата му. Понякога дори разправяха, че някои мечове имали своя собствена душа — добра или лоша, в зависимост от това колко кръв са пролели и дали тя е била на врагове или жертви. Разправяше се, че душата на такъв меч можела да обсеби и неговия собственик.

Дали мечът на един безсмъртен господар на демоните можеше да даде на човек демонска сила и да го омагьоса достатъчно, че да му помогне да нанесе един-единствен, идеално точен удар, но без да обсеби душата му завинаги?

Кай се съсредоточи върху меча в ръцете си и усети пулсираща болка в белезите на челото си. Не й обърна внимание, както бе спрял да обръща внимание и на всичко останало, но за миг успя да зърне бледата аура, която искреше около острието на меча му. Независимо дали тя щеше да му даде силите да нанесе финалния удар, или щеше да хвърли върху него вечно проклятие, той нямаше друг избор. Отвори съзнанието си за потока на енергията чи, който искреше в ярката аура на меча.

„Да!“ — отговори сам на въпроса си. Усети как нещо в съзнанието му започна да се развива — беше жестоко и изкушаващо усещане, което правеше всичко останало, което знаеше, да изглежда безсмислено. Наясно беше само с това, че беше изключително лесно да разруши в себе си всичко, което желаеше — любовта, надеждата, самоуважението… дори демоническата си същност.

Вече можеше да види лъчистата енергия на йокай, излъчваща се от аурата на врага му. Виждаше мястото, където мечът му беше разрязал омагьосаната черна броня, да проблясва, сякаш отвътре напираха пламъци. Равномерност на магията, която защитаваше демонската същност, беше нарушена. Искаше му се да узнае какво ли виждаше демонът воин в момента от мястото, където стоеше и го наблюдаваше.

В очите зад демоничната маска отново проблесна нещо. Този път и в тях се усещаше някаква тревога. Серисто-жълтите ириси започнаха да светят — отначало съвсем леко, а постепенно около тях се оформи ярък червено-оранжев кръг, сякаш се загряваха на бавен огън. Демонът можеше да разпознае друг демон, когато го види. Кай се засили към него и вдигна меча си, като си забрани повече да се чувства като жертва — беше време той да стане ловецът.

 

 

Оиши стоеше и се взираше в подпухналото лице на Кира и в ужасените му очи. На собственото му лице се изписа отвращение, докато продължаваше да държи пред Кира тантото на господаря Асано.

— Време е да разбереш колко огромна бе смелостта на господаря Асано — каза той.

Държеше тантото и чакаше, и от ръцете му капеше кръв. Чакаше да види дали Кира щеше да прояви достатъчно сила на волята, за да поеме отговорност за собствения си живот и да признае злото, което беше причинил на останалите.

Господарят Асано не беше направил нищо, с което да заслужи смъртта си. Той беше подло измамен от Кира и беше пожертвал живота си в полза на другите, показвайки смелост и чест. Беше поел отговорността да защити семейството си и хората около себе си, надявайки се, че с това си действие ще спаси рода Асано и Ако от съдбата, която знаеше, че ги очаква.

Кира направи гримаса и се отдръпна от кинжала, кръвта и всичко, което олицетворяваше той, сякаш сам вярваше, че ръцете му не са изцапани с невинна кръв само защото винаги бе използвал други да свършат мръсната работа — хора или йокай винаги бяха неговите маши.

— Твоят господар се опита да ме убие, докато спях! — изкрещя Кира. — Той наруши законите на страната…

— А ти наруши законите на природата — прекъсна го Оиши и го изгледа отвисоко с безмилостния поглед на Бишамон — самурайския бог на правосъдието. Когато Кира отново не посегна да вземе тантото, Оиши коленичи и обърна острието в ръцете си. После го заби дълбоко в корема на Кира и го дръпна рязко нагоре и настрани, както беше направил господарят Асано, докато самият той против волята си беше наблюдавал последните мигове от живота и страданията на знатния си господар и беше очаквал знак, за да действа, да прекрати агонията му по единствения възможен начин, като убие човека, когото почиташе, уважаваше и на когото вярваше най-много.

Кира издаде ужасяващ звук. Не можа да повярва на случващото се. Погледна объркан надолу и собствените му смесени с кръв черва се изсипаха в ръцете му, разпилявайки се по елегантните, богато избродирани сватбени одежди в ужасяваща маса от пурпурно и червено.

Оиши остави кинжала в раната му и се изправи. По лицето му потекоха парещи сълзи за пръв път след онзи ужасен ден преди година, докато пресичаше стаята, за да вземе захвърления преди това демонски меч.

Изправи се отново пред Кира и вдигна меча над главата му.

— В името на господаря Асано от Ако — промълви тихо.

Агонизиращите очи на Кира се разшириха от ужас и той наведе главата си, приемайки удара на милостта, който щеше да сложи край на мъките и живота му.

Точно както го беше направил преди за господаря Асано, така и сега Оиши вдигна меча си и го спусна рязко с един-единствен удар.

Тялото на Кира се свлече сред плисналия фонтан от кръв и падна в краката му.

Един човек… а толкова много кръв.

Оиши остана загледан в него сякаш цяла вечност. Взираше се не толкова в безжизненото обезглавено тяло, нито във вечната маска на ужас, застанала на лицето на Кира, колкото в собственото си отражение, проблясващо в образувалата се огромна локва кръв.

 

 

Двамата воини демони обикаляха в кръг и се дебнеха, докато снегът над тях се сипеше тихо и покриваше света, който Кай вече не усещаше. Вече нямаше средно положение — всичко придоби абсолютни граници или само в черно, или в искрящо бяло, живот и смърт… но как да различи кое беше точно?

Кай стоеше далеч от досега ни демонския меч. Забеляза, че черният самурай не се опитваше да скъси разстоянието между тях. Движенията на двамата воини постепенно се забавиха, докато накрая обсебващ и обсебен застанаха неподвижни с вдигнати мечове, сякаш бяха замръзнали в схватка на магия и контрамагия. Кай нарочно затвори очи.

И в този миг воинът в черната броня нападна.

Пространството между двамата изведнъж изчезна в ослепителен златист отблясък и двамата се сляха в една същност, която за миг смаза собствената си защита, разбивайки се във вълни от пулсиращи огненочервени лъчи.

Кай падна на колене и действителността отново се плъзна обратно под нозете му, докато демонът се отдалечаваше от него. Гигантът го заобиколи и се приближи отново, като през цялото време изглеждаше така, сякаш въобще не бе помръднал. Кай с мъка се изправи на крака, облягайки се на меча си, и с препъване се обърна отново с лице към врага. С усилие вдигна взор и зачака, гледайки с безизразен поглед, докато демонът воин отново надигаше одачито, за да нанесе нов удар…

Едва тогава, най-накрая, видя това, което очакваше — в предната част на черната броня изведнъж се появи тънка и дълга червена цепнатина.

Мечът на тенгу беше попаднал право в целта си.

Видението в съзнанието на Кай се нажежи до бяло, когато магията над бронята се разруши и енергията на духа заискри като светкавица от цепнатината в бронята. От раната бликна червена като човешката кръв и обагри в пурпур снега наоколо. Някъде много отдалеч Кай дочу радостно ужасения вик на Мика. Дори не се обърна, за да я погледне, а изтощен почти до смърт, продължи единствено да гледа как противникът му умираше.

Дишането на воина зад маската стана неравномерно, а демоничното му лице се наведе невярващо, за да погледне раната. Мечът падна от облечената му в стоманена ръкавица ръка и съществото, което обитаваше самурайската броня, движейки се като човек, изведнъж падна на колене. Ръцете му се впиха в предната част на бронята, сякаш се опитваха някак си да залепят металните части, да затворят раната, от която изтичаше животът му.

След това съществото се строполи по лице и повече не помръдна.

Кай остана да се взира дълго в тялото, докато се увери, че то никога повече нямаше да помръдне. В съзнанието му нямаше никакви емоции — нито гордост, нито удовлетворение, нито дори следа от благодарност към тенгу, които го бяха превърнали в убиец на демони. Облекчение. Усещаше може би единствено облекчение и това вероятно бе единственото човешко чувство, което населяваше съзнанието му. Демонският меч падна от ръката му и издрънча върху замръзналите камъни.

Най-накрая направи едно последно болезнено усилие да погледне към Мика, която стоеше и го наблюдаваше неподвижна и безизразна като богинята на зимата Юкихиме. Не — не беше безизразна… беше поразена, объркана, изплашена до смърт… и може би дори повече.

— Мика — устните произнесоха безмълвно думата като талисман, тиха молитва и молба, защото гласът му го предаде. Погледна я безпомощен и изведнъж си спомни целия си копнеж, мъката, отчаянието.

— Кай? — отвърна тя, а гласът й трепереше. И в този миг очите й изведнъж се изпълниха със сълзи от радост за това, че молитвите й са намерили отговор. Тя разбра, че единственият страх, който бе изпитвала, беше страх за него — за неговата безопасност, за живота му. А сега вече беше сигурна, че той е оцелял в битката. Лицето й се озари, когато го дари с усмивката, която пазеше само за него — усмивка, преливаща от любов. Беше убедена, че каквото и да направи той, дори и да е демонска магия, това никога няма да разклати вярата й в истинската му човешка същност.

Любов… гордост, удовлетворение, благодарност… Кай усети всичко това да струи от нея, когато отвърна на погледа й. Извърна се от мъртвия демон и демонския меч в краката си и тръгна към нея, а тялото му се изпълни със странно усещане, сякаш вървеше из облаците. Някаква част от него осъзна, че му премалява, но нямаше никаква представа дали от това щеше да се строполи, или беше знак, че е на път към небесата. Мика го пресрещна и зарови лице в гърдите му, сякаш искаше да разбере единствено дали сърцето му все още биеше. Помисли си, че я чува да изрича: „О, мой тенин“, но в това нямаше смисъл.

Знаеше единствено, че най-накрая я държеше в прегръдките си, и за миг съзнанието му се изпълни с абсолютен покой.

 

 

Ясуно и останалите мъже заедно е Чикара, Хорибе и другите ронини, успели да избягат от външния двор, се биеха почти притиснати до стената. Войниците на Кира имаха явно числено надмощие и ги бяха принудили да отстъпят, изблъсквайки ги почти до стената на двореца. Вече нямаше накъде да се обърнат. Единствено непобедимите мечове на тенгу бяха успели да ги опазят живи и все още биещи се толкова дълго време. Въпреки това ронините вече бяха на предела на собствените си човешки сили и нямаше да издържат още много.

Те се скупчиха близо един до друг в обагрения с кръв сняг, а самураите на Кира настъпваха все по-близо, готови да сломят защитата им от всички страни.

И тогава хората на Кира изведнъж спряха да настъпват. Свалиха оръжията си и започнаха да отстъпват назад, а по лицата им се изписаха изумление и ужас.

Ронините се спогледаха объркани и за момент твърде неориентирани, за да разберат, че стражите не се взираха в тях, а в нещо зад тях.

Оиши.

 

 

Оиши се появи на входа на двореца и спря на върха на стълбището. В едната си ръка държеше за косата отрязаната глава на Кира, а в другата стискаше кървавия танто. Стоеше неподвижен и се взираше в тълпата вражески войници.

Над двора легна тишина, плътна като навалелия сняг. Чуваше се единствено глухото плющене на знамената, развявани от вятъра. Оиши стоеше над обкръжените си мъже с лице към самураите на Кира, държейки високо главата на господаря им, така че да я видят всички. Остана така неподвижен и очакващ реакцията им, очакващ облака от стрели, копия и мечове, който щеше да затвори кръга на отмъщението, така че по-великият кръг на живота да продължи безпрепятствено по своя път.

Но нито една стрела не полетя към него, не се вдигна нито едно копие или меч. Нито един от враговете им не пристъпи към някой от хората му. Всички те просто стояха и го гледаха втренчено как се е изправил пред тях, облечен в театралната броня на техните предци воини и вдигнал високо отрязаната глава на техния даймио. Изражението му не показваше нито страх, нито капка съмнение — само праведния гняв на свещената справедливост, въздадена от Бишамон.

Шокът и ужасът по лицата им постепенно се смениха с нещо друго. Един по един те започнаха да хвърлят оръжията си и да падат на колене в снега, покланяйки се в знак, че се предават.

Кай и Мика също се появиха на входа на двореца, като той се беше облегнал тежко на рамото й и едва пристъпваше, на лицата им се изписа несигурност при внезапно настъпилата тишина, която бе заменила шума от битката. Двамата се изправиха заедно на входа, а в очите им се четеше удивление, докато гледаха как ронините изведнъж наобиколиха Оиши, който все още държеше високо отрязаната глава на Кира, докато победените самураи се прекланяха в краката му.

— За господаря Асано! — извика силно той и ронините на бившия владетел на Ако нададоха радостни победни възгласи.