Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
47 Ronin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014 г.)
Разпознаване и корекция
cattiva2511 (2017 г.)

Издание:

Автор: Джоан Д. Виндж

Заглавие: 47 ронини

Преводач: Венера Атанасова, Стоянка Карачанова

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Хермес“

Година на издаване: 2013

Тип: Роман

Националност: Американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Отговорен редактор: Даниела Атанасова

Коректор: Нина Славова

ISBN: 978-954-26-1281-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2647

История

  1. — Добавяне

17.

Ронините поеха обратно през бамбуковата горичка към мястото, където бяха оставили конете си. Всеки от тях беше препасал по една катана на кръста си и всички знаеха, че притежават оръжия, които нямаха равни дори в страната, известна като място, където се правеха най-добрите мечове, създадени от човешка ръка — притежаваха острието от демонска стомана.

Оиши вървеше до Чикара, чието облекчение, че вижда баща си жив и здрав да се завръща от храма на тенгу, и то с меч, който светеше като огън на следобедното слънце, бе нищо в сравнение с това на Оиши, когато видя, че синът му го очакваше жив и непокътнат, и най-вече, че стриктно бе спазил заповедите му, които бяха спасили живота му.

Докато крачеха един до друг, Оиши забеляза, че от време на време Чикара му хвърля крадешком изпълнен с любопитство поглед.

— Какво се случи там, татко? — престраши се да попита най-накрая младежът, след като мрачното мълчание продължи доста дълго.

Оиши го погледна и изведнъж го обзе непреодолимо чувство на гордост и желание да го закриля. Нуждата да прегърне сина си и да му каже колко много го обича, го изпълни така, както не му се беше случвало, откакто синът му бе достатъчно малък, за да не се чувства засрамен от проявата на чувства.

Времето за това обаче беше безвъзвратно отминало, а и мястото не беше никак подходящо, затова просто поклати глава и дари Чикара с една широка бащинска усмивка.

— Не си спомням — каза му той.

Синът му изглеждаше изненадан, но и облекчен, така че двамата продължиха напред.

Кай преведе ронините обратно през бамбуковата горичка по същия начин, както ги беше довел дотук — вървейки на голямо разстояние пред тях, но не по негов избор, а защото останалите стояха настрана. Той не поглеждаше назад, нито забавяше крачки, сякаш очакваше някой да избърза, за да се изравни с него.

Щом първоначалната реакция от собственото му изпитание премина, Оиши си даде сметка, че когато се бе завърнал от мястото, където бе ходил, лицето на мелеза бе загубило своята обичайна безстрастност. Потресеният и угнетен поглед, който бе видял, не беше отражение на неговото собствено изражение, а беше белег от изпитанието, преживяно от самия Кай. По тялото му също не се забелязваха никакви физически рани, но Оиши беше сигурен, че душата му е покрита с такива. Съмняваше се и дали собствената му душа някога щеше да бъде отново същата.

Отначало Оиши бе твърде загрижен за Чикара, за да мисли за нещо друго, освен че синът му е жив и здрав, а след това твърде зает да отклонява поздравленията и въпросите, на които не можеше да отговори, за да помисли върху това, но сега забеляза, че нито един от хората му не беше казал или направил нещо, за да изрази благодарността си към мелеза. Само той, а вероятно и Кай, знаеше, че ако Кай не бе спечелил дуела с господаря на тенгу, неговата собствена слабост щеше да обрече всички на смърт. Изглеждаше така, сякаш прекалено съвършените оръжия, които Кай им беше обещал, а след това бе извоювал за тях, не биха направили нищо друго, освен да докажат на мъжете, че най-големите им страхове и дълбоки предразсъдъци са били верни.

Изведнъж си даде сметка, че дори самият той не беше казал нищо на Кай. Беше твърде травматизиран от собственото си изпитание, за да го попита дали е добре или пред какво се беше изправил, макар да се съмняваше, че мелезът щеше да му каже повече, отколкото той самият бе казал на сина си. А след това…

Чувството му за чест подсказваше, че поведението му е безотговорно, че трябва да отиде и да благодари на Кай веднага от името на всички. Но сега, когато се намираше в безопасност в собствения си свят, сред своите хора, нуждата да отдаде почит на мелеза се сблъскваше с дълбоко вкоренената му класова гордост, която му нашепваше, че Кай е с тях по собствен избор и си има свои причини, за да участва в това. Същият вътрешен глас настояваше, че уважението и дори благодарността им сега не биха означавали за Кай нищо повече, отколкото предишното им отношение, когато от чиста злоба го бяха наричали „демон“, без дори да знаят колко близо са били до истината.

 

 

Кай се бе съсредоточил изцяло върху пътя напред, като непрестанно наблюдаваше ъгъла, под който падаха слънчевите лъчи, проникващи през извисяващия се бамбуков гъсталак, нетърпелив да стигне до каменния пазител на демонската порта, която щеше да постави край на последната му среща с тенгу. Тази мисъл му носеше единствено прилив на спокойствие и чувство за завършеност. След двадесет години най-накрая беше успял да докаже, и то по начин, по който бившият му господар да го разбере, че е имал право да следва собствения си избор за своя живот, а не че е избягал просто от малодушие.

Опитваше се да не мисли за призрака на Мика, нито да чува в съзнанието си гласа на втория си баща, знаейки, че макар Соджобо да бе способен да лъже не по-зле, от което и да е човешко същество, той бе разбрал, че като каже истината на осиновения си син, ще му нанесе далеч по-дълбоки рани. Дори неочакваната вътрешна борба в съзнанието на Древния, когато си беше тръгнал, бе още по-болезнена от факта, че беше истинска.

А и пророчеството на предишния му господар се беше сбъднало, както винаги: „Те никога няма да те приемат“.

Спечелването на мечовете за ронините не беше затворило пропастта на неразбирателството, нито бе успяло да му спечели доверието, да не говорим за уважението им. Хората, заради които беше рискувал всичко, тези, на които беше предложил живота си, с които беше споделил най-дълбоката си тайна, го следваха по петите на голямо разстояние — доста по-голямо, отколкото на идване.

Но той не го беше направил заради тях, напомни си Кай гневно. Те така или иначе открай време го мразеха, защо да очаква някаква промяна точно сега? Правеше го заради Мика и за самия себе си. За да докаже, че е достатъчно нормален човек, за да обича и да бъде обичан, даже и нищо да не излезеше накрая. Той трябваше да я спаси от Кира, да й върне предишния живот, дори и това да означаваше, че тя никога няма да го прекара заедно с него, защото той беше и завинаги щеше да си остане един мелез заклещен между два свята, неспособен да се впише някъде.

— Хей, мелез!

Кай се сепна, изтръгнат от мислите си от извикания епитет, който спокойно можеше да бъде и негово име, защото му принадлежеше, откакто се беше родил.

Чу зад гърба си шумоленето на листата под нечии тежки стъпки и като погледна през рамо, видя приближаващия се към него Башо, който с дългите си крачки бързо скъсяваше разстоянието между тях. Кай отново се обърна напред, без да забави ход, леко притеснен, но и без да каже нещо.

Огромният мъжага с лице на момченце, който, изглежда, така и не беше пораснал достатъчно и вероятно никога нямаше да порасне, забави крачка, когато се изравни с него. Башо беше един от малцината, с които на Кай му се налагаше всъщност да вдигне поглед, за да види лицето му, въпреки че в момента въобще не си направи труда да го погледне.

Едрият мъж извади новия си меч от ножницата му и Кай му хвърли един поглед отстрани, като не забеляза нищо по-заплашително от любопитството на лицето му.

— Какво им е толкова специалното на тези мечове? — попита го Башо. — Какво могат да правят?

Кай потисна първоначалното си желание да даде очевидния отговор или въобще да не отговори. Въпреки грубоватото пристигане и въпросите на ронина, внезапно си даде сметка, че той не е дошъл при него, за да се заяжда, и че полагаше усилия да общува с него. Изненадан, Кай кимна към меча и каза:

— Зависи кой го ползва.

— Без гатанки — отвърна Башо.

Кай беше чувал, че на младини здравенякът е бил монах. Чудеше се дали това, че не си падаше особено по дзен коаните[1] бе накарало Башо да напусне манастира, или заради поведението му не е бил помолен да си намери друго занимание.

Кай сви рамене и продължи напред.

— Ако го държи страхливец, ще го усеща много тежък в ръката си и няма да може да го вдигне — отвърна му той.

Башо повдигна учудено вежди и продължи да върви редом с Кай, поглеждайки с интерес към меча си.

— На безразсъдния пък ще се стори твърде лек. Той ще го завърти, но никога няма да нанесе точен удар с него — продължи Кай.

Башо погледна през рамо, сякаш думите му бяха напомнили за приятеля му Ясуно. Но той просто обърна глава отново и се ухили.

— А какво става с висок, силен и безстрашен човек като мен?

Кай извади собствения си меч и го вдигна.

— Сече — каза той и замахна към туфа бамбукови стъбла, всяко от които бе дебело десет сантиметра. Башо го изгледа с изумление, когато острието преряза бамбука толкова лесно, сякаш разсече коприна.

Все още ухилен, едрият мъж замахна със своя меч с увереността на опитен боец по бойни изкуства и се засмя доволен като дете, когато преряза още няколко бамбукови стъбла със същата лекота, каквато бе показал мелезът.

Кай също се разсмя, неочаквано и за самия него, а смехът му бе успокояващ и освобождаващ — успокояващ, защото виждаше, че не бе рискувал всичко, за да спечели за тези мъже мечове, които те нямаше да могат да използват, и защото поне за един от тях имаше значение какво влага в думата „мелез“ — от неговата уста тя звучеше така, сякаш не бе нищо повече от прякор, който Кай си е спечелил, точно както и Башо се беше сдобил със своя. Спомни си отново това, което бе осъзнал при двубоя си с господаря на тенгу — имената и титлите нямаха никакво значение, защото те никога не можеха да опишат това, което човек наистина представляваше.

„Спечелих си го“ — помисли си Кай и си спомни за тълпите на Острова на холандците, крещящи „Мелез! Мелез!“, за изражението по лицата на ронините, когато сам бе повалил всичките хора на Кира в Уетсу, дори за публиката в замъка Ако, докато се биеше срещу състезателя на Кира, облечен в броня, носеща фамилния герб на рода Асано.

Където и да отидеше, винаги щеше да бъде различен, да бъде гайджин, аутсайдер. Нямаше как да избяга от истината. Беше роден с тази кръв във вените си, бореща се сама със себе си, беше отгледан от тенгу, биеше се като демон, а не като обикновен човек…

Но беше роден воин, също както и всеки от мъжете около него, в чиито вени течеше самурайска кръв. Защото той беше мелез. Казано беше, че във всяка тъмнина има по зрънце светлина, а във всяка светлина има по зрънце тъмнина — по този начин вселената непрекъснато възстановяваше равновесието си.

Мелез. Усмихна се на Башо, който прибра меча си, и едрият ронин продължи да върви до него, опитвайки се да поддържа разговор. Кай погледна назад само веднъж и забеляза объркания поглед на Ясуно, който гледаше как Башо си говори и се смее с човека, когото сега мразеше повече от всякога.

 

 

Исогай се подпря с лакът върху очуканата маса в бордея, който работеше и като евтин хан, преструвайки се, че сакето, което беше изпил, го е ударило в главата много повече, отколкото беше в действителност. Евтиното саке в евтиния хан беше ужасно, така че не му беше никак трудно да отпива от него на съвсем малки глътки. Фактът, че беше тук по поръчение на водача им, бе също толкова невероятен, колкото и това, че се беше наложило да дойде тук сам. Обикновено, когато излизаше да се забавлява, предпочиташе да е в компанията на добри приятели, а в момента всичките му приятели бяха на много дни път от него.

Но Оиши беше прав — трябваше им информация за плановете на Кира, а тук беше най-доброто място, където можеха да се снабдят с нея — най-пропадналото заведение в града. Беше претъпкано с охранени търговци и дребни правителствени служители, които нарушаваха създадените от самите тях закони, че забраняваше на самураите да посещават места, свързани с морален упадък.

Посетителите около него се смееха шумно на изключително неприличната кабуки пиеса, която се играеше от трупа пътуващи актьори, докато се напиеха до безпаметност, така че жените, които им наливаха сакето, да им се сторят достатъчно хубави, за да си легнат с тях, тъй като повечето от жените бяха „красиви“ колкото и злодеят в пиесата — актьор, скрит зад гротескна маска они. Исогай не бе очаквал, че ще бъде толкова доволен и благодарен за това, че заповедите му не включваха и задължението да не си ляга сам.

Той въздъхна шумно, припомняйки си, че също играе роля в този фарс, в който се представяше за недоволен съпруг. Наведе се напред към пияния държавен служител, с когото делеше една маса, и го заговори.

— Жена ми няма да спре да ме яде — каза доста високо, за да бъде чут. — Иска да й намеря най-хубавото място за гледане на процесията на господаря Кира.

— Каква процесия? — изненада се служителят. — Той ще излезе от крепостта по залез-слънце, ще иде да се помоли в гробницата и ще бърза да се върне. — Мъжът сви рамене, сякаш манията на Кира относно собствената му безопасност беше нещо съвсем обичайно за хората от неговите владения.

Служителят се усмихна накриво и се обърна настрана, като се пресегна да хване една от минаващите жени и я придърпа в скута си. Исогай пресуши остатъка от сакето си на един дъх и се втренчи невиждащо в пространството, без дори да се налага да се преструва на притеснен. Богове, какво щяха да правят сега? Беше малко вероятно някой тук да знае кой път щеше да избере Кира или коя вечер щеше да реши да посети гробницата. Той беше твърде предпазлив, а и цялата група ронини трудно щеше да се събере наблизо и да остане незабелязана с дни. Шпионската мрежа на Кира действаше много усърдно.

След малко забеляза, че една от проститутките беше коленичила до него и с учтиво търпение чакаше позволение отново да напълни чашата му. Изненада се леко от маниерите й, тъй като повечето от тях въобще не чакаха позволение, а се грижеха само за това да напият мъжа и да го закарат в леглото, за да припечелят парите за прехраната си.

Погледна към нея и се изуми колко млада и хубава беше, а и някак непорочна, сякаш недокосната от пошлостта на професията, която упражняваше. Изглеждаше така, сякаш бе дошла на това място не много по-отдавна от самия него. Исогай кимна и й разреши да напълни отново чашата му, изучавайки чувствената извивка на шията й и деликатността на движенията, докато му наливаше сакето.

Зачуди се дали не беше дъщеря на някой изпаднал в затруднения. Знаеше, че не само на селяните понякога им се налагаше да продават децата си, обикновено в публичните домове. Гледайки нежното й лице и свенливо сведените й очи, се запита колко ли отчаян трябва да е бил баща й, за да приеме да се раздели с нея.

Но отчаяните мъже правеха отчаяни стъпки. Ако някой разбереше какво плануваха той и приятелите му ронини в момента, сигурно щеше да ги сметне за луди.

Въпреки първоначалното си намерение, въпреки че знаеше къде се намира и за какво е тук, Исогай не можа да се въздържи да не я попита:

— Как се казваш?

— Юки — отвърна девойката, без да вдига срамежливо сведената си глава. Името й означаваше сняг — подходящо име за дете, родено в тези планински владения, и за момиче, което излъчваше такава чистота. И докато си го мислеше, девойката вдигна глава, погледна го в очите и Исогай едва успя да скрие изненадата си. Девойката вероятно беше полусляпа, защото едното от очите й беше светлосиньо. Въпреки това хубостта на лицето й, което бе обърнато изцяло към него, го порази. Девойката му се стори пленително красива.

След това сакето някак си вече имаше вкус на току-що паднал сняг и вишневи цветчета през пролетта, а Юки седеше до него и допълваше чашата му. Скоро той вече предлагаше саке и на нея и се смееше блажено, когато и двамата отпиваха от една и съща чаша. Живей като пиян и умри, сънувайки.

Не след дълго и без дори да си спомня как е станало, Исогай се озова в леглото в една малка стая, осветена от свещи. Беше напълно пиян, и то не само от сакето, а и от влудяващото усещане за нейното слабо и стройно тяло, допряно до неговото. Девойката лежеше на една страна и галеше лицето му. Докосването на пръстите й беше нежно като коприна, а дългите й черни коси галеха кожата му.

— Ти си много по-добър от мъжете, които обикновено идват тук — каза тя тихо. — Много по-знатен си.

Исогай се усмихна. Лежеше със затворени очи, напълно запленен от деликатния допир на пръстите й. Знаеше, че вече никак не прилича на господарския васал, който беше някога, но все пак…

— Може и да съм — отвърна, наслаждавайки се на тази мисъл.

Е, поне все още притежаваше нещо, за което с право се гордееше. Бушидо. Винаги бе следвал добродетелите и правилата за поведение на моралния кодекс и ги беше прилагал спрямо всички, независимо колко бедни бяха те — точно както ги учеше и Буда. Към всички жени, дори и към проститутките, той се отнасяше със сдържано уважение, подобаващо за благородна дама, докато повечето мъже от неговата класа се отнасяха към всички жени, дори и към законните си съпруги, с не по-голямо внимание, отколкото към проститутка. В това се състоеше и тайната му на харесван от жените мъж, това беше и нещото, което дори най-добрите му приятели, изглежда, не можеха да разберат.

— Моят предрешен принц — усмихна му се срамежливо Юки.

— Не точно принц — усмихна се още по-широко Исогай.

— Тогава воин — прошепна тя и приближи лице до неговото.

Отговорът му бе само едно страстно стенание, когато тя го дари с една дълга целувка, а кичурите на копринено меката й коса игриво обвиха шията му.

— Искам да ми разкажеш всичко за себе си, мой красив самураю — прошепна Юки, а гласът й докосна сетивата му също толкова дълбоко, колкото и целувките й.

Но щом Исогай бавно отвори очи, за да я погледне, косите, които тъй нежно обгръщаха шията му като милувка, изведнъж започнаха да се стягат и да се движат, сякаш бяха живи. Те се плъзнаха като змия, обвиха шията му и започнаха да го душат.

Невярващ, Исогай се забори за глътка въздух и го обзе паника. Ръцете му се вкопчиха в кичурите, опитвайки се да разхлабят хватката им, но те се затегнаха още повече. Бяха невероятно силни, невероятно трудни за побеждаване… невероятни.

Пръстите му най-накрая се отпуснаха и той спря да се бори. Тялото му остана да лежи безжизнено, с очи, изцъклени от ужас и взрени невиждащо в нищото.

Бележки

[1] Притча, диалог, въпрос или изказване, които се използват при практикуването на дзен, за да провокират „велик размисъл“ и да проверят напредъка на ученика в практикуването на дзен философията (яп.). — Б.пр.