Джоан Д. Виндж
47 ронини (18)

16.

Кай навлезе в друг тунел, по-къс, но също толкова познат от спомените му, който водеше до вътрешно светилище на храма, където Соджобо — господарят и върховен жрец на монасите тенгу, както и негов някогашен господар и втори баща, прекарваше по-голямата част от времето си в самота и медитация.

Кай се спря точно пред входа на вътрешното светилище. Мечът на предишния му господар стоеше балансиран на върха си точно на ръба на скалната тераса, която представляваше пространството за медитация и отвъд която се простираше бездънна пропаст. Острието на меча, както той добре знаеше, бе достатъчно твърдо и остро, за да разсече камък, и толкова фино наточено, че можеше да разцепи на две косъм. Украсената с вълнообразни линии стомана беше полирана до такъв огледален блясък, че сякаш поглъщаше цялата светлина от околното пространство.

Твърдата почва на вътрешното светилище беше широка само няколко стъпки. Отвъд него се намираше още по-голяма пещера, толкова огромна, че дори въображението му никога не бе успявало да обхване височината и дълбочината й, а далечните й стени се губеха някъде в мрака.

Плисъкът на вода го накара да погледне встрани, където една подземна река преминаваше над скалиста козирка, разположена над нивото, на което се намираше той, и се спускаше в тъмната бездна. Близостта й до мястото, на което стоеше, и привидно безкрайното падане на водния поток в пропастта съживиха у него отдавна забравена смесица от страхопочитание и ужас. Приглушеният грохот на падащата вода отекваше някъде дълбоко под краката му.

Кай погледна обратно към меча и усети неочакваната болка от едно много по-познато чувство — желанието отново да държи и ръката си острие като това, да усеща идеалния му баланс и начина, по който се движи, сякаш е естествено продължение на собственото му тяло, да парира и отблъсква всеки удар, насочен към него, и да побеждава с ловкостта си всички противници, дори тенгу. Всички, освен един.

— Е, значи изплашеното момче сега се завръща като мъж — каза онзи, който стоеше в сенките зад него.

Кай се сепна и инстинктивно понечи да скочи и да грабне меча, за да се защити. Той замръзна на място, преди тялото му да е направило някое погрешно движение, спомняйки си точно навреме собственото му предупреждение към Оиши, както и колко различни са правилата тук в сравнение с тези във външния свят, тук, където нищо не бе такова, каквото изглеждаше, включително и този, чийто глас току-що беше чул.

Обърна се към господаря на тенгу, който го наблюдаваше от сенките зад него и изглеждаше точно както Кай бе очаквал — измамно стар като самото време, облечен в роба като на монасите, но от материя, която би подхождала дори на шогуна, когато свиква своя двор. Древния винаги бе притежавал непристойна склонност към суетност.

Но над робата, която несъмнено показваше, че той е най-издигнатият духовно и физически сред своя вид, Кай видя лицето му, което си спомняше от детството си, и то много по-добре от помпозния му стил на обличане.

Чертите като на граблива птица на господаря на тенгу бяха още по-смущаващо неестествени от тези на подчинените му в главната зала. Кай срещна златистите му очи с дълги и остри като остриета на меч зеници — очи, лишени от всякаква милост, и не можа да издържи погледа им. Изпита същия страх и безпомощен гняв, който тези очи винаги бяха предизвиквали у него, и изведнъж се почувства отново като дете.

„Недей!“ — каза си Кай и потисна страха си. Някогашният му втори баща можеше да усети всичко, което се прокрадваше в ума на човек. Всичко, което си помислеше или дори си позволеше да почувства, щеше да бъде използвано против него. Кай погреба човешките си емоции със силата на волята си, сякаш управляваше силата на земята над главата си — направи го по начина, който бе усвоил преди много години, за да избегне пълното унищожение на всичко човешко у него. За да избяга…

„Страхът не е твой враг, а твое предимство. Да се бориш със страха си, вместо с врага, означава да се оставиш открит за атака“. Кай си пое дълбоко дъх и се поклони с дължимото към господаря уважение.

— Имаме нужда от мечове. Дойдох при теб за помощ — каза той, изричайки думите съвършено спокойно и безизразно.

Господарят на тенгу се усмихна. Кай нямаше представа дали беше на думите му, или на това, че тъй добре си спомняше уроците, които му бе преподавал. Бившият му сенсей посочи с ръка към проблясващото острие.

— Не, Кай, дошъл си, за да завършиш обучението си — каза той.

Кай присви очи, щом забеляза откритото предизвикателство в златистия поглед на учителя си. Онзи, който бе контролирал живота му от първия миг, който си спомняше, никога не би му простил за личното предателство и за това, че бе изоставил народа му.

— Аз не съм един от вас — заяви Кай. Този път се оказа много по-трудно да изрече думите с равен глас, но решимостта му стана още по-голяма. Погледна отново към меча, а ръката му се сви в юмрук. Соджобо пристъпи в светлината и хвърли замислен поглед към дългия тунел, който водеше обратно в главната пещера.

— Не си и един от тях — отбеляза Соджобо и погледна към Оиши. Погледът му се върна върху Кай и следващите му думи прозвучаха остро като острието на меча му. — Рискуваш живота си да дойдеш тук заради хора, които никога няма да те приемат?

Кай срещна гибелния му поглед, усети презрението в гласа на господаря на тенгу и заяви напълно убедено:

— Те са добри хора. Каузата им е справедлива.

— Така казваш ти — Соджобо се обърна и отново погледна към Оиши. — Тогава да го изпитаме. Ти му каза да не докосва меча си. Ако го направи… — вторият баща на Кай се обърна към него и със суров глас добави: — … той и всичките му хора ще умрат.

Кай го изгледа с убийствен поглед. Това можеше и да не са неговите хора, но тук бе негова територия — демонска територия — и сега никаква самурайска арогантност не би могла да спре самурайската кръв на Оиши да изтече, както кръвта на всеки друг човек, ако той изгубеше битката със страха си.

Нямаше какво повече да направи за Оиши в момента, той самият трябваше да премине през своето изпитание и да приключи с него колкото може по-бързо.

 

 

В главната пещера Оиши направи една колеблива крачка напред, а след нея и втора, пристъпвайки бавно по пътеката между двете редици молещи се монаси. Зачуди се дали те наистина не си даваха сметка за неговото присъствие, както изглеждаше. Огледа се наляво-надясно, а погледът му бе заслепен от омагьосващия блясък на мечовете им. Насили се да се концентрира само върху статуята на Фудо право пред него и отправи мълчалива молитва към Непоколебимия пазител, от когото черпеха сила тези ямабуши, да укрепи волята му.

Щом се доближи до статуята обаче, въздухът се изпълни с някакви странни вибрации, с едва доловим звук, сякаш пещерата около него беше започнала да жужи от някаква собствена енергия. Колкото по-дълго се взираше в лицето на Фудо, толкова повече му се струваше, че то се слива в единна гримаса на ярост и гняв — Фудо, жестокият гневен бог, чийто огън изгаряше всички пречки, който не можеше да бъде отклонен от пътя си…

 

 

Кай се размърда неловко, поглеждайки към външната пещера, когато Оиши се скри от полезрението му.

— Струваше ли си? — попита го Соджобо, с което го принуди наново да извърне глава, за да срещне безмилостния поглед на втория си баща. — Това, което откри във външния свят? Любовта на жена, която никога не можеш да имаш?

Кай примигна, изненадан от неочакваната посока на атаката, но погледът му не се отклони и продължи все така настойчиво да се взира в непроницаемите златисти очи. Той си спомни очите на Мика и каза просто:

— Да.

Устните под студения нечовешки поглед на господаря на тенгу се разтегнаха в усмивка. Той изсумтя презрително.

— Нека да ти кажа нещо за любовта. Любовта за една нощ, които те е довела на този свят. Били са английски моряк и селска девойка, продадена в бордей — Соджобо замълча и внимателно се вгледа в Кай, за да прецени реакцията му. — Не след дълго любящата ти майка те изостави да умреш в тази гора… теб, нейното чудовищно дете мелез.

Очите на Кай се разшириха от изненада, концентрацията му се разсея като мъгла, оставяйки го напълно беззащитен пред удара на предишния му господар, който бе уцелил право в сърцето му — цял живот бе мечтал да научи кой е или кой е трябвало да бъде…

— Обаче ние те намерихме — продължи Соджобо, а гласът му прозвуча почти утешително. — Приехме те. Обучихме те. Научихме те на много неща — погледът и гласът му отново станаха безпощадни. — Но ти избяга и обърна гръб на тези дарове.

— Дарове на смъртта — отвърна с отвращение Кай, а ръцете му, макар и отпуснати край тялото, се свиха в юмруци. Каквито и да са били мотивите на тенгу, за да го приберат, те със сигурност не са били движени от едничкото чувство, което Кай копнееше да види в нечии очи. Соджобо го беше лъгал за хората и преди, как можеше сега да е сигурен, че думите му не са лъжа? Дали не беше попаднал в капана, който сам си бе заложил със собственото си решение?

 

 

В главната пещера Оиши отвърна очи от лицето на Фудо, изтръгнат от унеса си при шума от стъпките на хората му, които влязоха в пещерата зад него.

— Какво правите тук? — той се втренчи в тях и обзет от внезапна ярост, тръгна към входа. Беше им казал, не, беше им наредил да останат отвън. Но те не му се бяха подчинили, нито един от тях, даже и Чикара. Проклето момче, никога ли нямаше да се научи да се подчинява на заповеди, дори и да не изпитваше никакъв респект към бащината му загриженост за него?

— Трябва да вървим! — извика ядосано Ясуно и го посочи, сякаш Оиши бе този, който не се съобразяваше със заповедите, а не всички те.

— Недейте! — Оиши вдигна ръце в опит да ги накара да замълчат и да останат по местата си. Но те, изглежда, въобще не го забелязаха. Всички се взираха в нещо зад него, застинали в безмълвен ужас.

Оиши внезапно си даде сметка, че напевът зад гърба му беше секнал. Обърна се и видя, че всички монаси бяха вдигнали мършавите си лица и се взираха през рамо в дръзналите да нарушат спокойствието им с яростните погледи на ястреби, наблюдаващи нашествие на гризачи.

За един дълъг момент между двете групи настана напрегната тишина, след това тенгу започнаха да треперят, всички едновременно, като телата им вибрираха в прилив на огромната енергия, която Оиши бе усетил, докато се придвижваше сред тях.

Смъртно разтревожен, той погледна обратно към хората си и видя Ясуно да посяга към меча си.

— Неее! — изкрещя той.

Но вече беше твърде късно. Ясуно бе извадил острието от ножницата.

Както стояха неподвижно по местата си, телата на молещите се монаси тенгу изведнъж се разтвориха и приемайки формата си на духове, йокай изскочиха от тях като от черупки. Като съскаха вбесено, демоните полетяха към групата изумени ронини, грабвайки мигом мечовете си с костеливи като орлови нокти пръсти.

Оиши отчаяно наблюдаваше хората си. Всички, които носеха оръжие, изтеглиха мечовете си и вдигнаха копия, за да отвърнат на удара, повеждайки останалите, които се втурнаха към демоните с тежки сопи или с голи ръце.

За негова изненада всички се биеха добре, много по-добре, отколкото си беше представял, като за момент успяха да отблъснат нападателите тенгу, а някои дори избиха оръжията от ръцете им. Но враговете им имаха огромно числено превъзходство, и битката се разпростираше, изтиквайки мъжете далеч от входа на пещерата, където бе и единственият им път за бягство.

Оиши се опита да им извика да стоят близо един до друг и да се оттеглят, да се върнат при изхода и да излязат, но изведнъж се почувства така, сякаш беше онемял или просто бе изчезнал от пещерата. Подтиквани от собствената си жажда за битки, хората му започнаха да навлизат все по-надълбоко сред морето от демони. Мечовете, изпуснати от тенгу, продължаваха да се носят из въздуха, някои от тях се рееха почти край него, сякаш го подканяха да бъдат грабнати от друга ръка — от неговата ръка и да бъдат използвани, за да помогне на хората си.

„Не се изкушавай!“ — прозвуча в главата му ужасно сериозното предупреждение на Кай и пред погледа му изплува недоверието и съмнението, които изпълваха очите на мелеза. Това беше изпитание… но дали всичко бе само трик на демоните, просто халюцинация? Изглеждаше и звучеше като истински битка, също толкова истинска, колкото беше и самият той. Оиши погледна надолу към меча си, който все още стоеше прибран и ножницата: Ако това изпитание означаваше да остави всичките си хора да бъдат изклани от демоните…

В този миг някой изкрещя — беше човешки вик и той видя кръв да плисва като яркочервен фонтан. Дланите му се свиха и юмруци, когато чу и втори писък. Хората му умираха! Още колко дълго можеше да стои така и да гледа как хората му умират, а той да не прави нищо?

— Кай! — извика отчаяно Оиши, но спътникът му все още не се завръщаше, а все повече и повече от ронините се свличаха на земята…

 

 

Кай преглътна болезнената топка, която се беше свила в гърлото му и му пречеше да говори и да диша.

— Не ти вярвам — каза той на господаря тенгу. — Ти не знаеш нищо за хората. Нито за любовта.

— Така ли? — отвърна Соджобо и всезнаещата усмивка се прокрадна на лицето му, сякаш прикриваше някакво тайно знание. — Баща ти обичаше майка ти за една нощ — отекнаха думите му и Кай отново потръпна от звука на дразнещия глас, който му бе създал погрешна представа за трагичното начало на живота му. — Когато разбрала, че е бременна, майка ти избягала от бардака и се върнала в селото си, защото обичала детето, което растяло в нея. Но нейните родители, които също я обичали, преди да бъдат принудени да я продадат, я изхвърлили от къщата си, когато видели, че нейното дете копеле е мелез.

Главата на Кай се изпълни с шума на бушуваща вода, сякаш смесената кръв във вените му се бореше с останалите му сетива. Почувства се замаян от мъка и гняв, но не знаеше кой точно е виновен за това. Сред корабните екипажи на остров Деджима имаше няколко англичани. Беше ги мразил също толкова, колкото бе мразил и холандците. Повечето от тях обаче имаха рижави или светлокестеняви коси, за разлика от сламенорусите холандци, а и си спомни нещо, което беше дочул сред войниците в деня, когато бе заловен от хората на господаря Асано: „Може би е англичанин…“.

Спомни си и за един определен английски моряк и как, когато един от холандците бе отбелязал, че мелезът твърди, че е наполовина англичанин, морякът бе проснал нахалника на пода само с един удар. След това беше отключил вратата на клетката, в която държаха Кай, окован за стената.

Парливи спомени изплуваха пред очите му, докато Древния продължаваше невъзмутимо да му разказва историята, която Кай винаги бе копнял да научи — историята за неговата майка, и то до самия й горчив край.

— Където и да отидела — продължи той, — хората се отвръщали от нея и я проклинали заради демоничния син, който е родила. Накрая тя дойде в тази гора, за да отнеме живота си. Тогава те намерихме.

Кай отвърна поглед от безмилостните очи, изпълнен с омраза не само към господаря на тенгу, а и към слабостите и жестокостта на човешкия род и най-вече към себе си, затова че самото му е съществуване бе причинило толкова мъка не само на него самия, а и на всички, за които беше загрижен. А единственото, което винаги бе искал, беше…

Отнякъде се чу познат глас, човешки глас, който отчаяно крещеше името му.

Той се обърна, опомняйки се изведнъж, че е оставил някого в молитвената зала — Оиши. Той ли току-що бе извикал името му?

Обърна се отново към господаря на тенгу, изпълнен с още повече гняв и мъка, които пареха очите му, замъгляваха зрението му. Пред него стоеше демонът, дръзнал да му каже, че е по-скоро демон, отколкото човек. И който искаше да му го докаже веднъж завинаги.

„Това все още е част от изпитанието — значи все още не съм се провалил!“

— И сега, когато знаеш кой си и какъв си, отново ли ще избереш любовта пред омразата? — усмихна се отново господарят на тенгу, но този път измамата и злъчните думи ясно разкриха истинското му лице пред Кай.

В мислите му изведнъж изплува лицето на Мика. Той задържа за миг спомена за нея и позволи на любовта й да обгърне духа му като невидима аура.

Поглеждайки край рамото на Соджобо, Кай изведнъж видя Мика да влиза в пещерата. „Не! Това е невъзможно! Мика не може да е тук“. Тя тръгна към него, усмихвайки се. Беше по-безплътна и от мъглата, но изглеждаше точно такава, каквато си я спомняше.

Отново беше излъган. Но дори илюзия бе достатъчна, за да му напомни, че човешкият живот не е неизменно предопределен. За хората нищо не бе в абсолютни граници, дори животът им. Тенгу не бяха безсмъртни, те можеха да бъдат убити, но Кай нямаше представа колко древен е господарят им, същият, който го беше обучил да се бие безмилостно, същият, който му беше казвал, че животът не е нищо повече от предвестник на Смъртта. Тогава не беше чудно, че животът нямаше смисъл за същество, чието съществуване силно наподобяваше това на жив мъртвец.

В човешкия свят бе познал истинската доброта, както бе познал омразата и жестокостта, беше обичал друго човешко същество. Продължи да гледа призрака на Мика, застанал пред него, а лицето й беше изпълнено с любов, която отразяваше неговата собствена обич.

Искрица истински гняв проблесна в очите на господаря на тенгу, щом видя копнежа в погледа на Кай.

— Видял съм хиляди варианти на бъдещето, в което ти се опитваш да спасиш Мика — процеди той, посочвайки към призрака — и всеки един от тях завършва с твоята смърт. Сега, като знаеш това, пак ли би избрал любовта?

— Заради нея бих — отвърна Кай и вдигна глава.

Призракът на Мика протегна ръка към него и изведнъж изчезна също толкова внезапно, както се беше появил.

— Независимо какво ще направиш — заяви Древния, — в този живот Мика никога няма да бъде твоя.

Кай преглътна болката, която му причиняваха думите му, с тихо примирение, знаейки, че казаното от него беше самата истина, която и той винаги бе знаел.

— Тогава ще се срещна със смъртта си — отвърна — и ще се моля да я намеря отново в следващия живот.

Очите на господаря на демоните потъмняха, тъй като цепките на зениците му се отвориха широко, разкривайки огромната празнота, която представляваше душата му. Кай видя твърдата решимост на Древния да пречупи волята му веднъж завинаги.

Спомни си, че името на предишния му господар означаваше „Велик жрец на Буда“, но изведнъж осъзна, че всеки може да се нарече жрец или пък самурай? Това не показваше по никакъв начин каква бе истинската му същност — демон или мелез.

Кай хвърли поглед към стоящия в очакване меч и си позволи да почувства прилив на надежда.

 

 

В главната зала демоните бяха успели да подмамят ронините да се отдалечат от входа и да ги разделят един от друг. Сега най-накрая можеха да покажат пълната мощ на нечовешките си оръжия и умения, като нападаха мъжете на групи и ги посичаха безмилостно.

Хара се втурна към един тенгу, но вместо да го съсече, мечът му премина през него, сякаш тялото му въобще не съществуваше. Демонът го обгърна от всички страни като мъгла и изведнъж отново придоби телесност, разсичайки го на две със своя меч. Ясуно и Башо се биеха гръб до гръб със смелостта на дракони близнаци, опитвайки се да победят невъзможното или да отложат неизбежното, а Хорибе замахна с катаната си към друг тенгу, по острието й бе разсечено на две от демонския меч, докато още тенгу се нахвърлиха върху него.

Оиши стоеше парализиран от мъка, каквато не бе познавал досега. Гледаше как хората му един по един биваха посичани. Мечовете на тенгу се носеха навсякъде около него като комари и гореща лятна нощ. Той ги избягваше безпомощно, знаейки, че трябва да грабне само един, само един…

С разтреперани ръце отново сведе поглед към собствения си меч, за да се увери, че все още е на мястото си, прибран в ножницата. По някакъв начин тревожният поглед на Кай все още беше пред очите му, както и предупреждението му, и Оиши не ги позволяваше дори да докосне дръжката му, нито пък допускаше някой от демонските мечове да се докосне до ръката му.

Битката все повече се отдалечаваше от него, но нито един от хората му не го беше погледнал, не беше извикал името му, сякаш Оиши наистина беше невидим, забравен от всички наоколо — и хора, и чудовища.

И тогава осъзна, че все още можеше да се включи — единственото, което трябваше да направи, бе да не изважда меча си и да го използва срещу тенгу. Втурна се след преследвачите и техните жертви, решен да помогне на хората си, дори и да имаше като оръжия само тялото си и двете си голи ръце.

Вряза се право в група тенгу и телата им не се разтвориха пред него — можеха да придобият плът, стига да решаха. Сграбчи двама за ръцете, заби лакти в лицата на други, риташе и блъскаше, и хапеше в отчаяната си нужда да пробие през кръга им, за да достигне до своите хора.

Видя Ясуно да залита, когато едно острие посече крака му, видя как Башо се опитва да защити приятеля си със собственото си огромно тяло, само за да бъде нападнат от друга група тенгу, чиито свистящи мечове го посякоха на място.

Щом видя двамата да падат, Оиши се хвърли в боя с настървението на демон, каквото не си беше представял, че е възможно. Запробива си път през останалите тенгу и техните мечове. Тялото му инстинктивно прилагаше всеки подъл трик, който някога бе виждал или за който му бяха разказвали, включително и движения, които Кай беше използвал срещу него на Острова на холандците, и то без да изпитва никакви угризения.

Колкото повече се доближаваше до целта си, колкото по-близко бе до своите хора, толкова по-свирепо започнаха да го отблъскват демоните. Той вдигна ръка, за да предпази главата си, и един посичащ удар я сряза дълбоко. Оиши се извъртя настрана, едва успявайки да избегне по-лоша рана, но болката прониза тялото му, кръвта напои дрехите му и цялата му ръка изтръпна. Още мечове се врязаха в плътта му, остриетата им дялкаха кожата му, но не го убиваха, сякаш демоните искаха да го унищожат заради човешкото му нахалство, като го насекат на парчета. Всичко това беше истинско. Богове! Това не беше сън, беше наистина.

 

 

Древния се усмихна триумфиращо на Кай.

— Значи го съзнаваш — заяви той. — Бягството ти беше безсмислено.

— Какво? — Кай се взря неразбиращо в предишния си господар.

— Човешкият живот, за който копнееше, е само една мечта. Съществуването ти в техния свят никога не е имало особен смисъл.

— Не — отвърна Кай и изведнъж разбра истината, която току-що беше осъзнал: това, което винаги беше смятал за саможертвена клетва в името на безсмъртната любов, не беше нищо повече от унищожително признание, че в опита си да си създаде място в света на хората, единственото, което беше получил, бе само един живот, изпълнен със страдания.

Всички неща, за които вярваше, че представляват неизменна част от всяко човешко същество, бяха само една илюзия. Беше страдал, защото не можеше да се освободи от нея и накрая нямаше да му остане нищо друго, освен смъртта, също толкова безсмислена, колкото винаги е бил и животът му. Точно както Соджобо го беше предсказал.

За един дълъг миг Кай остана напълно неподвижен, загледан в разнебитеното си и покрито с белези тяло, опитвайки се да убеди сам себе си в правотата на собствените си доводи, а не в изкривената логика на господаря на тенгу.

И тогава погледът му се плъзна от празните връзки на хакамата му към проблясващия демонски меч, който все още го приканваше да се приближи до края на пропастта. Ако срещнеш боец, извади меча си. Недей да рецитираш поезия на този, който не е поет.

Вдигна глава и срещна очаквателния поглед на предишния си господар.

— Без повече приказки — каза Кай. — Ще ми дадеш ли това, за което те помолих? — добави той и погледна към меча, който проблясваше като искрица надежда в тъмнината.

Соджобо сви рамене. Ако беше засегнат от грубото прекъсване на спора им от страна на Кай, то по никакъв начин не го показа.

— Вземи меча, Кай — каза той, но в очите му се мярна нещо, което Кай успя да разпознае на мига, дори след толкова много години, когато добави: — Ако успееш да го стигнеш преди мен.

 

 

Оиши едва успя да избегне съсичащите удари на два демонски меча, когато забеляза Чикара. Синът му отстъпваше панически пред един от тенгу, катаната му бе изчезнала, а демонският меч проблясваше, обагрен в червено, опитвайки се да го достигне, жаден за още кръв.

Оиши си проби път през групата свръхестествени противници, които не спираха да му нанасят удари, без да обръща внимание на собствените си рани, и се втурна към сина си. Хвърли се с цялата си тежест върху демона, опитвайки се да го събори на земята, преди да е посякъл някой от двамата. Но точно преди сблъсъка, нападателят на Чикара прие безплътната си форма и като се извъртя, го повали на колене със силен удар в гърба.

Оиши се приземи тежко, но веднага скочи на крака и се завъртя на пета, без да усеща никаква болка, а само отчаяние, когато тенгу се приближи до сина му с вдигнат меч. Друг демон сграбчи изотзад Чикара и го задържа безпомощен, докато първият замахна да нанесе смъртоносния удар.

Оиши трескаво затърси нещо, което можеше да използва, за да спре тенгу, преди синът му да е загинал. Но не откри нищо, нищо, освен…

Ръцете му инстинктивно намериха меча, а дясната му длан се сключи около дръжката му.

 

 

Кай си пое дълбоко дъх и затвори очи, оставяйки се нарочно беззащитен срещу атаката. Съзнанието му се отдели от настоящето и се потопи изцяло в миналото, прекарано с тенгу, в бойните дуели, изпълнени с движения, за които нито едно човешко същество не беше дори мечтало — движения от скрития Път на йокай, за които той умишлено бе затворил съзнанието си, когато бе избягал в суеверния човешки свят и се бе превърнал в това, което този свят му бе позволил да бъде.

Очите му се отвориха рязко, когато Соджобо излезе на Пътя, обгърнат от златиста аура. В същия миг Кай се прехвърли в света на духовете, върху Пътя между пролуките в пространството и времето. Човешкият свят изчезна като илюзия, каквато си беше. Духът на Соджобо внезапно отново стана видим за него, носещ се като топящ се лед, докато разстоянието, разделящо демона от проблясващия му меч също се топеше и той вече посягаше към дръжката.

Но този път Кай бе по-бърз. Трябваше да бъде.

Предвиждайки всеки ход на господаря на тенгу, той се хвърли по гръб, като протегна крак към върха на острието, докато се приплъзваше към мястото, където мечът привидно едва запазваше баланс на ръба на пропастта, и го изрита с всичка сила.

Мечът излетя нагоре, изплъзвайки се от пръстите на господаря на демоните, описа голяма дъга, превръщайки се в лъч светлина, и като се завъртя във въздуха, проблесна при преминаването си през недоловимата граница между двата свята и полетя към протегнатата ръка на Кай, който се появи отново на мястото, където бе застанал преди, тъкмо навреме, за да го грабне във въздуха. Дланта му стисна здраво дръжката и мечът се спусна със съскащ звук право напред, само за да се спре точно на милиметър от шията на бившия му сенсей, който изведнъж се беше материализирал пред него.

 

 

В главната зала Оиши видя как острието на демонския меч разцепи въздуха, спускайки се над главата на Чикара. В този миг лявата му ръка издърпа ножницата, освобождавайки острието на собствения му меч, а дясната се стегна около дръжката и дръпна…

Изведнъж и Чикара, и тенгу изчезнаха от погледа му, сякаш никога не са били там.

Дланта на Оиши се отвори с болезнен спазъм, пускайки дръжката на наполовина извадения меч. Той се огледа наляво-надясно, търсейки с поглед Чикара или демоните, търсейки въобще някаква следа от хората му — живи или мъртви. В пещерата обаче нямаше други човешки същества. Монасите тенгу седяха все така неподвижни по местата си и продължаваха да редят молитвите си, сякаш не бяха видели нищо, не бяха чули нищо и не бяха направили нищо друго, освен да седят и да се молят.

Оиши огледа тялото си. Ужасната рана на ръката му, както и хилядите порезни рани бяха изчезнали. Не усещаше никаква болка, сякаш ударите и нараняванията, които беше понесъл, всичко, което беше преживял, наистина не бяха нищо друго, освен илюзия. С едно решително движение той прибра наполовина извадения меч обратно в ножницата си и чу успокояващото щракване, когато острието легна на мястото си. Въпреки това, щом тръгна да излиза от пещерата, ръцете му започнаха да треперят, миг по-късно цялото му тяло се разтресе неконтролируемо, а задъханото му дишане прозвуча почти като ридание.

 

 

Соджобо погледна надолу към острието на собствения си меч, допряно до гърлото му. След това погледът му се плъзна по дължината му до ръката, която го държеше, и се спря на лицето на Кай. Накрая очите им се срещнаха и за пръв път Кай не видя в погледа на втория си баща нито яд, нито отвращение. В него се четеше само искрица от уважението, за което Кай бе чакал толкова дълго.

Не беше сигурен какво точно изразяваше собственото му лице, знаеше само, че каквото и да бе изражението на господаря на демоните, той можеше да се изправи пред него, без да трепне. Погледът му настояваше предишният му господар най-накрая да му даде отговора, за който беше дошъл.

Соджобо кимна леко и Кай свали меча — вече беше неговият меч.

— Кай — изрече почти с въздишка името му господарят на тенгу, като поклати глава. — Ако отново си тръгнеш оттук, ще срещнеш своята гибел — каза той. В думите му нямаше лъжа, нито заплаха.

Кай се взря в странните златисти очи, които някога му се струваха толкова познати, и откри в тях само примирение със съдбата и нито следа от хитрост или измама. Собственият му поглед не трепна.

— Готов съм да я посрещна — отвърна той. И докато се обръщаше, за да изостави завинаги бившия си господар, прошепна: — Направих своя избор в мига, в който я видях.

Докато вървеше през тунела, водещ към молитвената зала, дочу или по-скоро усети със съзнанието си последната, изпълнена със съжаление дума, която предишният му господар мислеше, че е изрекъл само на себе си:

— Знам.

 

 

Оиши остана загледан в празните си ръце със също толкова празно съзнание като че ли цяла вечност, преди да чуе приближаващите към него стъпки.

Вдигна глава и видя мелеза да се появява сред сенките близо до статуята на Фудо, понесъл най-красивия меч, който някога беше виждал. Но самият Кай се влачеше така, сякаш бе изгубил битката с бившия си господар, а оръжието, което носеше, като че ли тежеше повече от камък.

Оиши се взря в Кай по същия начин, както допреди малко се беше взирал в ръцете си, а пред погледа му още пробягваха кървави картини от кошмара, който току-що беше преживял… или който си мислеше, че е преживял.

Кай спря пред него, забеляза изражението на лицето му и факта, че при всяко вдишване през тялото му преминаваше спазъм. Неговото собствено лице изглеждаше почти по същия начин, когато попита:

— Какво ти показаха?

Оиши извърна очи и преглътна мъчително, преди да успее да отговори.

— Хората ми.

Кай се взря продължително в зачервените му очи. После кимна леко и Оиши за пръв път забеляза в погледа на мелеза проблясък на уважение и началото на едно ново доверие.

Кай отклони поглед и махна с великолепната катана, която носеше.

— Имате оръжията.

Оиши проследи погледа му. На бойното поле, където му се беше сторило, че бе изгубил всичките си хора, лежеше лъскава купчина от демонски мечове, точно както им бяха обещани.

Тогава видя, че пред него имаше още един меч, който лежеше и краката му и проблясваше леко на светлината на факлите. Кай го вдигна и постави дръжката в ръката му.