Джоан Д. Виндж
47 ронини (14)

12.

Мика се взираше мълчаливо в покритите със сняг назъбени планински хребети — това беше всичко, което се виждаше през отворената врата на стаята й, гледаща към двора на замъка Кираяма. Същият пейзаж или много подобен на него се виждаше и от останалите стаи на планинската крепост на господаря Кира. При други обстоятелства гледката щеше да й се стори поразителна — при всички други, но не и при тези, в които се намираше — беше „гостенка“, държана като заложница от Кира, и не можеше да се върне в Ако, преди да изтече годината на траура й, след което щеше да бъде принудена да стане негова жена.

Кира не се беше застоял в земите на обещаното му владение след заминаването на шогуна. Бе останал само колкото да измами и хвърли в тъмницата Оиши Йошио, главния управител на баща й и негов верен приятел, който винаги се беше грижил за нея като по-голям брат. Той бе и единственият човек, който имаше достатъчно влияние сред войниците на баща й и сред населението на Ако, за да организира ответен удар срещу мъжа, който бе отнел живота на господаря им, неговите земи и дъщеря му.

Въпреки че шогунът бе забранил кръвното отмъщение и всички самураи на баща й бяха станали ронини, а армията от наемници на Кира се бе погрижила те да бъдат прогонени от владението, отнасяйки със себе си единствено категоричната заплаха, че ако отново стъпят в Ако, ще бъдат убити на място, страхът на Кира за собствената му безопасност го бе накарал да хвърли Оиши в тъмницата на замъка. А Кай…

„Не. Не сега… не още“. Скрити в гънките на ръкавите й, дланите й се сключиха в безмълвна клетва, докато си представяше, че държи ръката на Кай. Можеше да й се удаде възможност да помогне на един от двамата само ако се завърнеше в Ако.

„Скоро… скоро“ — обеща си мислено тя, докато се мъчеше да запази ледената маска на лицето си. Нямаше да е твърде късно. Само ако успееше да издържи още малко.

Едва след като пристигна тук, разбра защо Кира толкова отдавна се бе стремил да получи Ако. То беше всичко, което той никога не бе притежавал: богати и плодородни земи, красота и топлина… както и благородното наследство на рода Асано, което символизираше тя като негов последен наследник. Но въпреки че бе откраднал всички тези неща, той никога нямаше да притежава наистина благородството на фамилията Асано, даже и след като бе отнел името й и бе станал новият даймио, контролиращ Ако и нейния живот.

Господарят Кира беше безскрупулен и манипулативен страхливец, който бе използвал своя непринуден чар и красивото си лице, а вероятно и магия, за да спечели покровителство и да си проправи път към властта, а сега използваше властта на другите, за да получи това, което желаеше, така че самият той никога да не се изправя пред риска от провал.

Дори наложницата му Мицуке — тайнствената и поразително красива жена със сянка на лисица и магически сили, изглежда, някак си бе попаднала в плен на неговия чар. Мика бе чувала истории за китсуне, влюбили се в простосмъртни, но как тази вещица не бе разбрала, че е влюбена в мъж, кух като празна ризница и толкова голям измамник, че бе по-смъртоносен от див звяр?

Може би дори възможностите на йокай да разберат любовта бяха ограничени. Мика знаеше, че лисицата я наблюдава с дива ревност и би я убила само с поглед, ако не се страхуваше, че с това ще изгуби любовта на Кира. Искаше й се да убеди китсуне, че няма за какво да се страхува от човек, който никога не би изпитал към Кира нещо друго, освен омраза.

Вещицата поне успяваше да го задържи в спалнята му достатъчно често, така че той не бе опитвал да насили Мика, въпреки че младата жена подозираше, че Кира даже се страхува от това, боейки се, че ако опетни честта й, тя ще го убие, а ако не успее, може да посегне на собствения си живот. И в двата случая той щеше да изгуби възможността да стане новият господар Асано, независимо кои земи управляваше, и тя не пропускаше нито една възможност да му припомни този факт.

Дланите й се бяха вкочанили от студения вятър, който нахлуваше през широко отворената врата. Мика ги пъхна в ръкавите си, зарови ги дълбоко под пластовете дрехи и ватираното горно кимоно от коприна и вдигна поглед към Кира, седнал на срещуположния край на ниската масичка, под която гореше мангал. Масата бе покрита с дълга покривка, която задържаше топлината отдолу, така че да сгрява краката им, върху нея бе поставен поднос с чайник горещ чай и две чашки. Кира бе настоял да се хранят и да прекарват част от времето си заедно, независимо дали тя го желаеше или не.

Мика се беше съгласила, защото ако отказваше твърде често, незабавно се проявяваше уродливата му душа — той изливаше злобата си върху безпомощните хора около нея, докато тя гледаше, защото знаеше, че това я наранява повече, отколкото пробождане с нож.

Господарят Кира се покашля и Мика погледна към него, спомняйки си, че не е сама и че е стояла, потънала в мълчание, по-дълго, отколкото предполагаше.

Заради лекия пролетен мирис във въздуха днес Кира бе решил, че ще пият чая си на „открито“ в тази стая, където всички сезони съществуваха едновременно, но само в две измерения. Параваните на стените бяха изрисувани със затрогващо красиви пролетни пейзажи, изобразяващи цъфнали сливи и вишни, летни божури и камелии, глицинии и хортензии. Птички се рееха в сините небеса, шарани и водни кончета проблясваха в синкавите води, из които газеха жерави и бели чапли. Зеленината на тревата и дърветата постепенно преминаваше в яркочервеното на есенните кленови листа и пъстроцветието на хризантемите. Цялата събуждаща копнежи прелест на сезоните в Ако тук, в планините, се проявяваше само в рамките на няколко седмици, а през останалата част от годината цветовете на земята и небето се ограничаваха до черно и бяло, примесени с нюанси на сивото.

Истинският свят, който тя делеше с Кира — бледа картина в убити зимни цветове, се виждаше през широко отворената врата, откъдето нахлуваше студен планински въздух, и се допълваше от нереалната като декор на театър кабуки заобикаляща ги обстановка. На пода до тях седеше мършаво момченце, носещо само протрита селска туника и навои на краката, което със забележително майсторство свиреше на шамисен^[1] — умение, което, изглежда, бе успяло да му осигури само робското място на пода до тях, но не и кат топли дрехи.

„Колко подходящо“, помисли си Мика — нереалните пейзажи по стените наоколо имитираха така добре живота — като театър в театъра, че тя все по-често имаше усещането, че е само актриса в някаква пиеса.

— Може би няма да усещате студа, ако пийнете малко чай, Мика-сама — каза Кира с привидно благия си тон, зад който винаги се криеше нещо друго. Той седеше срещу нея и не носеше връхна дреха върху сиво-синьото си кимоно от фина коприна. Изглеждаше така, сякаш за него навън наистина бе топъл пролетен ден.

Мика се загледа в изкусно изработените чаши раку^[2], в които Кира бе налял чая им. Преливащите в неповторим рисунък ярки светли ивици върху тъмнозелената глазура контрастираха перфектно с опушените черни петна, получени по време на специалната техника на изпичане раку. Сервизът бе изработен от някой, който имаше истински усет за уаби-саби и бе работил изцяло в хармония с естествените природни форми, придавайки на произведението си едновременно радостта от творчеството, раздразнението от несъвършенството и мъката от вечната раздяла с най-любимото си творение, както и утехата от новото начало.

Чаеният сервиз сигурно беше изключително скъп. Тя се зачуди колко ли от хората на Кира бяха страдали през дългата зима без достатъчно дрехи и храна заради това, че господарят им постоянно се опитваше да впечатлява пленницата си с изящни кимона или сервизи за чай като този.

Мика измъкна ръце от ръкавите си и вдигна очи към Кира, срещайки с отвращение любезно загрижения му поглед.

— Моля ви, не се притеснявайте за мен. Аз съм дъщеря на самурай — каза тя и стаеният гняв зад привидно спокойното лице на Кира незабавно проблесна в очите му. Забеляза, че той е на ръба да загуби самообладание, че едва се сдържа да не я удари, и осъзна, че след сватбата им няма да му се налага да удържа гнева си.

Отмести поглед, за да не го дразни повече пред безпомощното момче, което седеше край тях. Бе реагирала спонтанно, възмутена от предположението му, че е слаба, но бурната му реакция й показа много добре какво се криеше в дълбините на жестоката му душа. Бе изрекла думите като самозащита, а не като нападка срещу неговото родословие, но той ги бе възприел точно така. Грубата му арогантност не бе нищо повече от поредния израз на неговата несигурност, още едно прикритие на дълбокото му чувство за малоценност, което подхранваше дракона, обгърнал сърцето му.

Дори превръщането му в новия господар Асано нямаше да успокои чудовището в душата му, защото с всяка следваща измама, с всяка извършена злина Кира все повече затъваше в невъзможността да се изправи честно пред себе си и да признае собствената си човечност или по-скоро липсата й. Той изобщо не искаше да чуе истината за себе си от нея — особено от нея, нито пък от някой друг.

Мика се загледа в свирещото на шамисен момче, сякаш се бе заслушала в музиката му. То видимо трепереше.

— На детето му е студено — каза тя тихо.

Кира наведе глава и се взря в нея, сякаш търсеше да долови някаква скрита обида, ако имаше такава, във факта, че тя обръща внимание на момчето, а не на него. Завъртя се на възглавницата, на която седеше, скрил на топло краката си под покривката, и попита:

— Студено ли ти е, момче?

Както обикновено, във въпроса му нямаше нищо заплашително, но в тона му се долавяше нещо ужасяващо.

Детето вдигна глава за миг, но побърза отново да сведе поглед и поклати отрицателно глава. То продължи да свири безупречно, сякаш животът му зависеше от това.

Кира погледна към нея с усмивка.

— Видяхте ли, момчето произхожда от народа, също като мен. Ние приемаме нещата такива, каквито са — той хвърли окуражителен поглед на детето, което продължаваше да свири.

Сърцето на Мика се изпълни с омраза, която заседна в гърлото й и накара най-големия й страх да изплува наяве — страхът, че при завръщането й в Ако там нямаше да е останал никой, способен да попречи на това чудовище да съсипе родния й дом, както бе съсипало собственото си бедно владение, изсмуквайки живителните сили на неговото население; никой, който да отмъсти за баща й и да освободи душата му; никой, освен нея.

Мика пъхна ръка в дълбокия ръкав на кимоното си и докосна малкото пакетче с отрова, което носеше там непрекъснато. Страхът от предателство никога не напускаше Кира, дори и зад стените на собствения му замък, а и тя знаеше, че ако го убие, никога повече няма да види родния Ако. Но какво би означавало завръщането й там, щом нямаше при кого да се завърне? Трябваше й само подходящ момент.

Погледът на Кира се зарея навън из двора, където група негови войници тренираха бойни изкуства под критичния взор на техния сенсей.

Мика извади миниатюрното пакетче от ръкава си, протегна ръка и го стисна силно между пръстите си, разкъсвайки крехката му опаковка, а финият прах без мирис се изсипа в чашата на Кира и се разтвори на мига.

Тя тъкмо мушкаше остатъците от пакетчето в ръкава си, когато Кира отново се обърна към нея.

— Скоро ще се върнем в Ако, Мика-сама, и зимите няма да ви се струват толкова сурови — каза той. Тя вдигна чашата си и отпи, като този път срещна погледа му, докато й говореше. — А и самият аз бих искал да видя каква е пролетта там — добави Кира и устните му се разтегнаха в усмивка, като нетърпеливо взе чашата си и я вдигна към устните си.

Мика продължи да го гледа, мъчейки се да запази изражението си естествено, докато го чакаше да отпие, и се съсредоточи дотолкова, че почти забрави да диша.

Кира се поколеба, забелязал необичайното й внимание. Тя сведе очи и се опита да се престори, че единствено мисълта за завръщането й в Ако я е накарала да го гледа с такава надежда. Той се усмихна леко.

— Може би съм сгрешил. Изглежда, на детето наистина му е студено — каза, като свали чашата от устните си и я подаде на момчето. — Ето, стопли се.

Детето изненадано вдигна глава, объркано от жеста му, но след миг остави настрана инструмента си и пое чашата с две ръце, зарадвано от топлината й.

Мика го гледаше, застинала от ужас, съзнавайки напълно, че Кира се е втренчил в нея. Момчето повдигна чашата към устните си…

— Не! — извика тя, като се наведе и перна чашата от ръцете му. Фината керамична чашка се разби на пода, а отровният чай оплиска татамито. Мика вдигна поглед към Кира, а в очите й се четеше неприкрита омраза и гняв.

Той само я изгледа с изражение на крайно разочарование, след което посегна рязко и сграбчи китката й. Пръстите му се сключиха около нея толкова силно, че в очите й бликнаха сълзи от болка. Като се мъчеше отчаяно да прикрие страха си, тя извърна глава, зървайки някакво движение с крайчеца на окото си — някой стоеше и ги наблюдаваше от прага на отворената врата зад гърба му. Вещицата!

Без да подозира за присъствието на Мицуке, Кира изви китката на Мика, принуждавайки я отново да го погледне. Гласът му бе тих и равен както винаги, въпреки че ръцете му трепереха от гняв:

— Колко мъже са умрели — процеди той — и колко още трябва да умрат, за да има жена като вас такива ръце?

Той стисна още по-силно китката й. Мика видя желанието и раздразнението да проблясват в очите му, докато пръстите му насила се сключиха с нейните.

— Моите предци са били селяни, а не благородници като вашите. Обработвали са тези земи — най-бедните територии на Япония. Но са били умни и търпеливи и бързо са разбрали, че дори ледовете не могат да ги спрат — каза той и студената му ръка я стисна още по-силно, от което кръвта й спря и тя усети как студът се прокрадва нагоре по ръката й, вледенявайки плътта й, превръщайки я във вечна пленница на ледовете. — Свикнали сме да чакаме за това, което желаем. Първо ще станете моя жена, а след това ще се научите да ме обичате.

Прииска й се да изкрещи в лицето му, че никога не е искала да живее безсмислен и разглезен живот на гърба на другите. Да изкрещи, че колкото и пари да е похарчил за този сервиз, само и само да впечатли дъщерята на един даймио, те са били пропилени на вятъра. Да му каже, че е луд, ако си мисли, че притежава и частица от смелостта и стоицизма на предците си, както и от силата на хората, които управляваше и които всеки ден се бореха с трудностите, създадени им от него и от природата. Да изкрещи, че експлоатацията му над тези хора през цялото това време и намерението му сега да ги изостави, без да му мигне окото, го превръщаше в истински демон, по-страшен дори от неговата любовница китсуне.

Баща й бе почтен и състрадателен човек, чиито предци бяха заплатили с кръвта си правото да получат земите, в които баща й и хората, за които той отговаряше, можеха да живеят в мир. И въпреки че писаните закони и дълговечните традиции казваха, че те никога не могат да бъдат равни, разбирането на баща й за неговия дълг като господар бе осигурило на всички в Ако достатъчно средства, за да живеят като човешки същества. Но сега, след като Кира и вещицата го бяха убили, вече нищо нямаше да е същото.

Никога не би могла да обикне Кира, дори и да я преследваше и убеждаваше до края на вечността. Не би могла да чувства към него друго, освен безкрайна омраза и презрение. Копнееше да запрати истината в лицето му и да го попари като с чаша горещ чай — обичаше Кай и независимо какво щеше да стане, винаги щеше да го обича — само и единствено него, завинаги.

„Продайте това животно на холандците!“ Последната заповед на Кира все още звучеше в главата й заедно със заплахата, насочена към нея: „Ако ме поставите в неудобно положение, ще наредя да го изгорят жив“.

„Кай…“ С огромна мъка Мика преглътна напиращите гневни думи, сякаш бяха отрова, и сведе глава, оставяйки безчувствената си ръка в желязната хватка на Кира. Поглеждайки встрани, забеляза лисицата вещица, която все още стоеше на вратата и се взираше мълчаливо в тях с убийствена завист.

 

 

Бе малко след полунощ, когато Кай и Оиши успяха да избягат от остров Деджима, прекосявайки моста. Холандците не посмяха да ги последват, но виковете, проклятията и заканите им все още отекваха в главата на Кай.

Оиши прошепна нещо на пазачите, застанали на пост на първия пропуск на сушата, когато те се опитаха да им препречат пътя, но Кай така и не разбра какво. Пазачите се отдръпнаха и им направиха път, като се обърнаха с гръб, така че копията и аркебузите им сочеха към острова, в случай че някой чужденец се беше оказал достатъчно луд, за да ги последва. Оиши бе взел два коня, които ги чакаха. Кай с мъка се качи на седлото и отпусна юздите, така че животното да следва коня на Оиши, и двамата се отдалечиха. Умът му, неговата самоличност, всичко, освен инстинкта му за оцеляване, изглежда, бе изчезнало, останало някъде назад в кошмара на клетките и килиите, където бе държан от… не помнеше откога. Отначало дори вятърът, който докосваше лицето му, и звездното небе над тях му се струваха нереални. Свободен ли беше? Или всеки миг щеше да се събуди, за да разбере, че отново е бил пребит почти до смърт… или още по-лошо — да усети как мечът прерязва гърлото му или они разсича черния му дроб.

Кой беше човекът, който яздеше пред него? Някаква запазена частица здрав разум бе разпознала гласа на Оиши, когато непознатият извика името на Мика, но съдейки по това, което виждаше в момента, Оиши се бе променил почти толкова, колкото и самият Кай.

Докато яздеха, Оиши не се опита да го заговори и на него дълго време не му хрумна никакъв смислен въпрос, нито дори една свързана мисъл. Нощното небе се диплеше над тях като разтопено стъкло, като непрекъснато се движеше и променяше, докато пътят пред тях се виеше, издигаше и спускаше, следвайки релефа на земята.

Загледа се в небето и се опита да проумее какво виждаше, докато накрая случайното движение на звездите спря да му напомня за фенерите на кораби, проблясващи в открито море. Постепенно светлинките започнаха да се подреждат в съзвездия, чиито очертания и легенди си спомняше от друг живот, в който му бяха разказвали също, че звездите са пътеводители и пазители на пътуващите в нощта.

И тогава изведнъж видя луната, издигаща се зад хълмовете, за да освети пътя им напред, подобно на проблясващия фенер на небесната девойка, дошла при него много отдавна, когато бе изгубен, за да го насочва и да бди над него.

Мика-химе… Мика-химе… Мика… Кай си спомни и споменът изпълни съзнанието му със светлина. Мислите му обгърнаха спомена с нежност, значението, на която бе забравил. Нейното име и лицето й се превърнаха в център на раздробената му самоличност, събудиха духа му и съживиха съзнанието му — озариха пътя към връщането му към човешката му същност, подобно на луната, която осветяваше пътя пред тях. Отделни образи от предишния му живот и думи, които някога бе изричал, преди холандците да го заплашат, че ще му отрежат езика, започнаха да се прокрадват отново в мислите му, подобно на разпръснатите по небето звезди, които постепенно бяха започнали да се оформят в съзвездия. Малко по-малко спомените за любящата доброта на Мика възстановиха миналото му и го свързаха с настоящето като с фина копринена нишка.

На зазоряване вече си беше спомнил, че името му е Кай, а не „Мелезът“. Спомни си и кой беше, на кого принадлежеше сърцето му и как се бе превърнал в онова, което беше, когато някой бе хвърлил Оиши в желязната клетка при него като парче прясно месо.

Оиши се оказа по-добър боец, отколкото бе очаквал, поне когато единствената друга възможност бе смъртта. Но пък така беше с повечето мъже… Кай вдигна поглед към човека, яздещ пред него, и най-сетне успя да го види ясно в светлината на събуждащия се ден. Сигурен беше, че мъжът е Оиши, но въпреки това той изглеждаше толкова различен, че дори Кай да бе съвсем наред с ума си, когато го видя за първи път, пак нямаше да го познае, не и докато Оиши не извика името на Мика в последен, отчаян опит да спаси живота си.

Но от друга страна, може би фактът, че бе така неузнаваем, бе спасил живота му. Кай бе на предела на силите си, след като бе убил они, и веднага бяха хвърлили срещу него друг враг. Бе твърде уморен да убива. Но ако в онзи момент бе разбрал, че това е Оиши — човекът, който бе предал без бой замъка Ако на шогуна и Кира — нямаше да му даде възможност даже да си каже молитвите.

Но какво правеше Оиши тук? Очевидно бе дошъл на Острова на холандците подготвен за бягството им, така че явно не бе изпратен от Кира. Изглежда, единствената възможна причина, поради която Оиши бе поел такъв риск, бе, за да го спаси, но съпоставено със спомените му от миналото, това нямаше никакъв смисъл.

Лъчите на изгрева заблестяха по някаква водна повърхност и Кай си даде сметка, че пътят, по който вървяха, следваше коритото на широк поток. От скалите пред тях се изливаше водопад, чиято мощ бе оформила плитък вир в основата му.

— Спри! — извика той на Оиши и дръпна юздите на коня си. Дори собственият му глас, изричащ дума на японски, му се стори непознат.

Далеч напред, Оиши се обърна на седлото си и погледна назад.

— Какво? — рязко попита той, а лицето му придоби едновременно ядосано и загрижено изражение, когато Кай се свлече на земята. — Какво? — повтори той.

— Вода — промърмори Кай и се заспуска по брега към потока, неустоимо привлечен от него. Миришеше на смърт, целият беше покрит с кръв и тялото му не би могло да почувства живота отново, преди да отмие нечистотията от себе си.

Той нагази в плиткия вир, издълбан от водопада в подножието на скалите. Водата бе леденостудена, но усещането за ледена вода по кожата му отдавна бе част от съществуването му, така че дори не потръпна. Застана точно под струите на водопада и остави чистият поток да облива лицето, косата и парцаливите му дрехи, докато ги търкаше с ръце. Застанал на склона на хълма, Оиши му крещеше нещо, сякаш беше толкова важно, че не можеше да изчака Кай да отмие от себе си поне външните белези на смъртта, от която самият той го беше спасил.

Както стоеше под водните струи, не можеше да чуе какво казва Оиши. Кай се вглъби в себе си: „Вдишай, съсредоточи се, спомни си! Издишай, пречисти съзнанието си, забрави!“.

Не можеше да понесе мисълта за това как Мика ще го погледне, ако го види сега, не можеше да тръгне да я търси, преди да се е очистил от мръсотията и скверността, които все още напомняха в какво се бе превърнал, за да оцелее. Но независимо дали душата му се бе запазила непокътната, или бе безнадеждно покварена, можеше поне да се опита да я намери, да направи всичко възможно да я спаси и да отмъсти на Кира. Извън това, бъдещето му нямаше никакъв смисъл. Но пък доколкото си спомняше, то винаги е било такова.

Стоя дълго под водопада, събрал длани за молитва. Времето минаваше, но Кай не го усещаше, докато инстинктът за самосъхранение на треперещото му тяло не го изтръгна от самовглъбението му и той усети, че студът на водата се бе просмукал много по-дълбоко от наранената му кожа, чак до мозъка на костите.

Кай излезе от вира и се заизкачва, препъвайки се по брега, преди мозъкът му да изключи напълно.

Въздухът му се стори много по-топъл след ледената вода, но вятърът все още го караше да трепери. Изненада се, като видя колко високо се беше издигнало слънцето в небето. Покрай брега на потока растяха дървета и гъсти храсти и той бе още по-изненадан при вида на покаралите зелени листа и напъпилите цветове — чак тогава осъзна, че пролетта е дошла. Нагасаки, където се намираше Деджима, бе най-южният от големите японски острови, но и пролетта в Ако скоро щеше да настъпи.

Мокрите и прокъсани панталони, които чуждоземците му бяха дали да облече, се залепваха неприятно за тялото му при всяко подухване на вятъра. Ивици разнищен плат го шляпаха по краката на всяка крачка, сякаш бе покрит с някакви влажни и лигави гъби. Обаче нямаше друг избор, освен да се съблече чисто гол, но и в двата случая, ако Оиши покажеше и най-малкия признак на презрение към външността му, Кай не беше сигурен, че му е останал достатъчно самоконтрол да не го убие на място. Разтърка ръцете си, за да се стопли, надявайки се Оиши да е запалил огън и да е приготвил някаква храна, докато го чакаше.

Оиши лежеше на тревата близо до конете им и спеше дълбоко. На Кай му се прииска да го срита, но вместо това се загледа в другия мъж. Можеше да го гледа колкото иска, без да се притеснява да не го обиди, и сега забеляза каква голяма физическа промяна бе претърпял Оиши от последния път, когато го беше виждал.

Самурайският му кок, преди винаги стегнат, пригладен с ментово масло и прикрепен акуратно на върха на гладко избръснатото му теме, сега беше разпуснат и косата му бе небрежно завързана на тила, колкото да не пада в очите му. Темето му бе обрасло с коса — явно не беше бръснато от много време, вероятно откакто бяха отвели Кай. Някогашните изискани самурайски дрехи на Оиши, ушити от брокат и тежки копринени платове, също бяха изчезнали. Сега той бе облечен само в просто кимоно и широки хакама, вързани хлабаво на кръста му, като и двете бяха от памук или дори от коноп и не личеше какъв е бил първоначалният им цвят. Никъде по тях не се виждаше фамилен герб — Оиши бе станал ронин.

И все пак имаше ронини и ронини. Кай не бе очаквал Оиши да изгуби гордостта и достойнството си така лесно, както бе предал замъка на господаря си. Той бе последният човек, от когото очакваше да се обезсърчи толкова много. Независимо какво си мислеше за него, Кай винаги бе смятал Оиши за далеч по-издръжлив. Дали пълната му промяна не се дължеше на шока от преживяното?

Или имаше някаква друга причина?

Оиши беше отслабнал, и то много. Кожата му на местата, където не бе загоряла от слънцето по време на пътуването му до Нагасаки, беше бледа като на човек, който е боледувал дълго. Под очите му имаше тъмни сенки. А и да го завари да спи в такава уязвима поза, без дори да помръдне при неговото приближаване… сякаш преживяното през изминалата нощ бе изсмукало и последните му сили и мъжът бе заспал напълно изтощен на мястото, където бе поседнал.

Сега още повече се изненада, че Оиши бе оцелял по време на битката им в клетката. Видя петна от кръв по дрехите му, но под тях не се виждаха сериозни рани. Изглежда, у него все пак бе останала някаква сила, някаква следа от мъжа, когото помнеше — някакъв порив, който гореше в него така яростно, че колкото и немощен да изглеждаше в момента, Кай не бе успял да го повали с един удар.

Той се наведе над Оиши и посегна да го побутне, за да провери дали наистина е заспал, или е припаднал. Когато докосна рамото му, от дългата му коса и подгизналите му панталони покапа студена вода. Оиши отвори очи и мигом скочи на крака, посягайки към меча си, но се олюля, сякаш замъгленият му от съня мозък не бе в синхрон с рефлексите му.

Кай стоеше и го гледаше безизразно с отпуснати край тялото ръце.

Оиши се втренчи в него намръщено. Избърса водата от лицето си и за момент изглеждаше така, сякаш си бе помислил, че е бил заплют. Кай стоеше и го наблюдаваше как се опитва да отгатне дали пред него все още стоеше подивял убиец, или спасеният от него Кай бе успял да възвърне разсъдъка си.

Катаната и ножът, който Кай бе задържал при бягството им, лежаха на тревата, където ги бе оставил, но той не посегна към тях, въобще не помръдна, просто изчакваше.

Постепенно предпазливостта изчезна от лицето на Оиши и напрегнатото му тяло се отпусна. Най-накрая той се обърна, сякаш си бе отговорил на въпроса, и се насочи към най-близкия кон. Извади от дисагите нещо, което приличаше на вързоп чисти дрехи, върна се и ги подаде на Кай.

— Облечи това — каза Оиши. Думите му не бяха предложение, не бяха и молба. Бяха заповед, ясно показваща, че нищо между тях не се е променило.

Кай скръсти ръце и срещна настойчивия му поглед за първи път, без да крие своята неприязън, и отказа да се подчини.

— Защо дойде за мен? — попита той. — Мразиш ме още от времето, когато бяхме деца.

Оиши му подхвърли вързопа с дрехите, но те паднаха в краката на Кай. За секунди споменът за първата им среща проблесна в погледа му — гняв при мисълта, че през всички тези години Кай го е възприемал единствено като детето, което е видял тогава. Лицето му обаче изразяваше само мълчаливото презрение, каквото винаги бе показвал към Кай.

— Казах ти, господарката Асано ще се омъжи на Шунки Корей-сай — отвърна Оиши.

— Празникът на пролетното новолуние? — повтори изненадано Кай. Не си спомняше Оиши да е казал нещо подобно. Може би точно това му беше изкрещял, без да съобрази, че човек, застанал под водопад, на практика не чува нищо.

— Теб какво те е грижа? — попита с горчивина в гласа Кай, след като осъзна напълно чутото. — Когато Кира я отведе, ти беше на колене.

При тези думи Оиши реагира, сякаш го бяха зашлевили през лицето, и погледът му потъмня от гняв.

— Всички щяхме да сме мъртви — отвърна той глухо. — Ти също. Каква полза би имала тя от теб, ако си мъртъв?

— А каква полза имаш ти от мен? — попита намръщено Кай.

Оиши го изгледа, без да го удостои с отговор, сякаш все още очакваше Кай да се подчинява безпрекословно на заповедите му. Сякаш все още вярваше, че както и да изглежда в момента, самурайското му потекло бе толкова видимо, колкото и смесената кръв на мелеза, а като самурай можеше да изисква пълно подчинение от нисшестоящите.

— Или ме последвай, или се връщай там, откъдето дойде — отвърна Оиши, обърна се към коня си, развърза юздите му от храста, където го беше вързал, и понечи да се качи на седлото.

Кай скочи от мястото, на което стоеше, сграбчи Оиши за ръката и го свали от коня.

— Не ми обръщай гръб, ронин!

Мечът на Оиши мигом се озова извън ножницата, готов да отсече главата на Кай. Той само го погледна, без дори да мигне, след това очите му се върнаха на лицето на Оиши. Погледът му бе вледеняващ като смъртта. Но после изражението му бавно се промени само до упоритото нежелание да бъде пренебрегван.

— За какво да те следвам? — попита Кай.

Оиши го изгледа, без да каже нищо, сякаш в този момент предпочиташе да се задуши, вместо да дава обяснения на човека, заради когото бе рискувал живота си през изминалата нощ.

Кай неволно се запита дали Оиши някога щеше да го приеме като човешко същество, въпреки всичко, което бе направил за него, въпреки всичко, което бившият кару на господаря Асано бе преживял през последната година. Наистина ли смяташе, че щом е откраднал мелеза от холандците, сега той му принадлежеше и можеше да го използва както реши?

Кай чакаше мълчаливо и непреклонно, отказвайки да приеме нещо друго, освен знак от Оиши, че го признава за напълно равен… в противен случай предпочиташе смъртта. След всичко, което бе преживял в ръцете на холандците, дори смъртта не значеше нищо за него в сравнение с правото да се отнасят с него като с човешко същество.

В крайна сметка погледът на Оиши омекна. Той прибра меча в ножницата, признавайки безмълвно истината, че изминалата една година бе променила всичко.

Коварството и жалките прищевки на Кира бяха променили изцяло предишните им отношения. Той бе отнел и на двамата всичко, което някога бе имало значение за тях, и почти ги бе накарал да загубят разсъдъка си. И двамата се бяха превърнали необратимо в изгубени души… променени до неузнаваемост, непознати дори за самите себе си.

Преди да отговори, Оиши преглътна с мъка, сякаш наистина поглъщаше гордостта си:

— Кира командва хиляда души, освен това е защитен с магия.

Кай настръхна, сякаш думите бяха разкъсали невидимата мембрана, покриваща болезнения спомен.

— Когато ти съобщих за това, ти ме отпрати… — започна той.

— Не бях прав — прошепна Оиши, изричайки думите насила и с поглед, все още забит в земята. — Предадох доверието на господаря си — продължи той и за пръв път се осмели да вдигне глава, а Кай забеляза в погледа му нещо познато, нещо, което и самият той чувстваше: угризение и срам.

За пръв път Кай осъзна каква е истинската причина за всичко, което Оиши не желаеше да му каже, и защо обясненията му костваха толкова много усилия. Разбра колко безкрайно бе унижението, мъката и загубата, които изпитваше мъжът срещу него.

— Не знам кой си или какво си — продължи Оиши, — но имам нужда от твоята помощ.

Думите му не прозвучаха като опит за извинение, но бяха самата истина — искрени и ясни като водите на потока, който течеше зад тях.

Ред беше на Кай да почувства колебание, щом забеляза нещо, близо до отчаяние, в погледа на Оиши. Сега повече от всякога се запита къде ли е бил самураят, докато той се беше борил да оцелее на Острова на холандците, какво бе причинило дълбоките бръчки, които преждевременно бяха състарили лицето му, и бе довело до отчаяния стоицизъм, който се четеше в кървясалите му очи. Изглеждаше така, сякаш се е скитал като отритнат ронин през половината си живот, а не само през последната година.

Кай погледна настрани и се намръщи. Където и да е бил Оиши през това време, какво, по дяволите, смяташе, че могат да направят те двамата, за да отмъстят за смъртта на господаря Асано и да спасят Мика от Кира?

Кира разполагаше с хиляда воини. Да не би Оиши да очакваше от него да ги избие всичките? Имаше едно старо поверие, че ако човек убие хиляда души, се превръща в демон, но той така или иначе беше демон. Дали Оиши не смяташе, че след прекараната една година на остров Деджима човешкият живот не значеше нищо за него? Или пък мислеше, че ще може да победи любовницата китсуне на Кира на собствената й магическа територия?

Дори и да успееха да съберат някои от разпръсналите се бивши васали на господаря Асано, пак нямаше да разполагат с достатъчно хора, за да направят нещо. Щеше да бъде чисто самоубийство. Но пък може би за Оиши това отдавна нямаше значение, може би той все пак беше решил, че е по-добре да загине като самурай, биейки се отчаяно до последния си дъх, отколкото да умре от срам.

Но Кай не беше самурай. Той мразеше Кира заради онова, което му беше причинил, както и заради паметта на господаря Асано, но дали го мразеше достатъчно, за да тръгне да търси отмъщение? Сега беше свободен и бе благодарен за това, но Оиши не го беше направил заради него, Кай не му дължеше нищо. Дали въобще тази битка можеше да се нарече негова?

И в този миг Кай си спомни за Мика.

Мика… името й, очите й, усмивката й. Достатъчен беше фактът, че двамата все още съществуваха на една и съща земя. Това беше единственото нещо, помогнало му да си върне разсъдъка. Обичаше я. Винаги я беше обичал толкова много, че с радост би направил всичко за нея, всичко, освен да съсипе живота й.

Ако не помогнеше на Оиши, щеше ли след това да живее в мир със себе си и с мисълта, че човекът, който бе съсипал живота на всички тях, се е отървал, спечелвайки не само властта над Ако, но и над живота на Мика?

Ако съдбата бе отредила той никога да не легне до нея като неин съпруг или любовник, какво значение щеше да има за него това, че и двамата все още са живи, какъв смисъл би имало всичко, ако тя бъде принудена да споделя леглото на човека, убил баща й?

Може би единственият начин да покаже на Мика колко много бе означавала тя за него през целия му живот и колко силно бе копнял да се пожертва за нея, бе като наистина го направи.

Кай най-сетне се обърна към Оиши и се взря в очите му, търсейки да види колко твърда е решимостта му.

— Ако отново паднеш на колене пред Кира, заклевам се, че ще ти взема главата — каза той.

Наведе се и вдигна вързопа дрехи, който Оиши му беше подхвърлил, а като се изправи, забеляза на лицето му изумлението, че един мелез си беше позволил да го заплаши със самурайско отмъщение. Но изумлението на Оиши бързо премина в нещо близко до облекчение, след като осъзна, че Кай току-що се беше съгласил да се присъедини към личното му отмъщение. Самураят въздъхна, а Кай отиде да се преоблече.

— Къде си се научил да се биеш така? — извика внезапно Оиши, Кай го погледна през рамо и иронично се подсмихна.

— При демоните.