Софи Оксанен
Чистка (6)

Бабиният куфар е в шкафа, а в куфара е ватенката й

1991, Владивосток

Зара скри получените от Оксанка брошури в куфара си, който държеше прибран в гардероба, понеже не знаеше на какво мнение щеше да бъде майка й по въпроса. Баба й не я тревожеше — не би разказала за наговореното от Оксанка. И все пак нямаше как да не спомене за посещението й, понеже жените от комуналката така или иначе щяха да се разклюкарят. Щяха да любопитстват какво й е донесла и би било хубаво да почерпи всяка от тях с по глътка джин. Майка й със сигурност щеше да се зарадва на подаръците, но дали щеше да й се понрави идеята Зара да си намери работа в Германия? Дали би помогнало, ако можеше да й каже колко долари ще изпраща у дома? Ако са страшно много? Утре трябва да попита Оксанка какви суми би посмяла да обещае. Май би било добре да си изясни и някои други неща. Дали би й се удало да спести достатъчно пари за пет години? За да завърши някакво образование. Дали би успяла едновременно да пести и да праща пари вкъщи? Ами ако остане там съвсем за кратко, например половин година, ще спести ли достатъчно за толкова време?

Зара тикна в куфара и донесения от Оксанка чорапогащник. Видеше ли го майка й, веднага щеше да го продаде и да каже, че на нея такъв не й трябва.

Баба й откъсна очи от небето за миг.

— Какво има там?

Зара й показа плоския пакет. Приличаше на прозрачен, пластмасов плик за писма, съдържащ лъскава снимка върху цветен картон: жена с бели зъби и два дълги крака. На опаковката имаше малък отвор, през който се виждаше чорапогащникът. Бабата заразглежда пакета. Зара понечи да го отвори, за да й покаже съдържанието му, ала старата жена я възпря. Нямаше смисъл. Само щеше да го съсипе с грубите си ръце. А дали подобни прелестни чорапогащници изобщо можеха да се закърпят?

— Хайде, прибери го — разпореди се баба й и добави, че и по нейно време копринените чорапи били твърда валута.

Зара се върна при гардероба с решението да скъта чорапогащника и брошурите на дъното на куфара. Извади го на пода и се зае да го изпразва. В гардероба винаги имаше готови за отпътуване куфари. Един за майка й. Един за баба й. Един за Зара. Уж в случай на пожар. Понякога бабата ги преподреждаше и проверяваше нощем, вдигаше толкова шум, че Зара се будеше. Докато растеше, баба й редовно подменяше дрехите в куфара й с нови, изваждайки омалелите. Там стояха и всички важни документи, палтото, в чийто подгъв бяха скрили пари, и лекарства, които подновяваха на равни интервали от време. Както и игли, конци, копчета и безопасни игли. В куфара на бабата бе прибрана и посивяла, износена ватенка. Ватираната й подплата направо се бе вкаменила, а нижещите се от горе на долу шевове вървяха равномерно като бодлива тел в чудноват контраст с неугледността на дрехата.

Като дете Зара винаги си представяше, че баба й не вижда друго, освен блещукащото през прозореца небе, че не забелязва нищо от случващото се иначе у дома, ала веднъж, когато куфарът злополучно тупна от полицата на пода и закопчалките се счупиха, тя се извърна с пъргавината на младо момиче, изкривила уста като капачката на отворен буркан. Ватенката, която Зара виждаше за първи път, се бе издула на пода. Баба й остана на мястото си до прозореца, ала погледът й бе прикован в нея, дълбоко навътре, а тя не разбра защо се бе засрамила, нито пък защо изпитваше срам по начин, различен от случаите, когато се запъваше или отговаряше погрешно в училище.

— Махни го оттук.

Когато майка й се прибра, залепи и завърза куфара. Не успя да поправи ключалките. Даде ги на Зара да си играе и тя направи от тях обеци за куклата си. Това бе едно от най-значимите събития в детството й, дори и по-късно не можа да проумее какво се бе случило и защо, ала впоследствие между нея и баба й се зародиха още от техните си истории. Започна да я взима със себе си, щом станеше време за прибиране на реколтата и приготвяне на зимнина. Майка й ходеше на работа и все не й оставаше време да полива и плеви зеленчуковата градина. Зара и баба й се грижеха за нея заедно, а през това време старата жена разказваше истории за тази чужда страна, на този чужд език. Зара го чу за първи път в нощта, когато се разбуди, понеже тя си говореше сама до прозореца. Събуди майка си и й прошепна, че нещо безпокои баба й. Тя отметна одеялото, нахлузи пантофите и натисна главата й към възглавницата, без да продума. Зара се подчини. Думите на майка й към бабата звучаха странно, баба й отговори по същия начин. Куфарите лежаха на пода със зинали уста. Майка й докосна ръката и челото на старицата и й даде вода и валидол, тя ги изпи, без да я погледне, в което нямаше нищо необичайно — баба й никога не гледаше хората, очите й винаги ги подминаваха. Майка й насъбра куфарите, затвори ги в гардероба и сложи ръка на рамото на възрастната жена. Останаха така, загледани в мрака навън.

На следващия ден Зара попита майка си какво бе казала баба й и що за език бе това. Тя се опита да избегне темата, залута се с чая и хляба, ала Зара не я остави на мира. Тогава майка й и обясни, че баба й говорила на естонски, повтаряла думите на някаква естонска песен. Започвала леко да изкуфява. И все пак й спомена заглавието на песента: „Майчино сърце“. То се запечата в съзнанието на Зара и когато майка й излезе от къщи, тя отиде при баба си и го произнесе. Старицата я погледна, за първи път се взря право в нея и Зара усети как погледът й проникна през очите й навътре в тялото, в устата, в гърлото, как гърлото й започна да се стяга и как взорът на баба й се разля надолу към сърцето, как то започна да се свива, как оттам се разстла към стомаха, как се загърчи той, как после проникна в краката, вече разтреперани, а оттам се просмука в ходилата й, те забоцкаха, усети топлина, а баба й се усмихна. От тази усмивка се зароди първата им взаимна игра, покълна от дума на дума и разцъфна мъглява и жълтееща, точно както цъфтят мъртвите езици, запращя сладко като иглата на грамофон, зазвуча подобно на гласовете под водната повърхност. Тихо, шепнешком помежду им израсна нов език. Това беше тяхната тайна, тяхната обща игра. Докато майка й шеташе из къщи, баба й си седеше на своя стол, а Зара носеше разни предмети или играчки, или просто докосваше нещо и баба й тихомълком образуваше естонското му название с устни. Ако думата беше грешна, Зара трябваше да се досети. Не успееше ли, баба й я оставяше без бонбони, ала щом откриеше грешката, неизменно получаваше сладко. Майка й не одобряваше раздаването на вкуснотии без причина, както си мислеше тя, ала не бе способна да се намеси с нещо повече от спорадични изсумтявания. Зара можеше да си запази захарните думи, сладкия език и редките истории, разказани от баба й в зеленчуковата градина. Истории за едно кафене някъде там, където поднасяха пай от ревен с гъста бита сметана, кафене, чиито курабийки с глазура се топяха в устата, а в градината му ухаеше на жасмин. Шумоленето на немски вестници и не само — също и естонски, и руски, игли за вратовръзки, копчета за ръкавели, прекрасни дамски шапки, някой и друг франт с черен костюм и обувки за тенис, навети към улицата магнезиеви облачета от домовете, където току-що бяха правили снимки. Неделен концерт на крайбрежната алея. Глътка „Зелтерс“ в парка. Принцесата от Колувере, блуждаеща нощем по улиците. Топлината на печката в зимна вечер, малиново сладко върху филийка от франзела, а за пиене — студено мляко! Нектар от касис!

Зара върна багажа в куфара си, натрупа всичко върху хотелските брошури и чорапогащника, затвори капака и го прибра на мястото му в гардероба. Баба й отново се бе обърнала към прозореца, загледана в небето. Зиме не им даваха да поставят одеяла пред стъклата, макар да духаше през пролуките, нищо че всячески се опитваха да ги запушат. Ето защо баба й сигурно виждаше небето и нощем, когато нямаше съвсем нищо за гледане. Казваше, че небето тук било същото като у дома. За нея беше важна и Голямата мечка — и тя била същата като у дома, само че малко по-бледа, понякога се налагаше доста да я търсиш. Винаги беше лесно да накара баба си да се засмее с помощта на съзвездието — стигаше само да й го посочи и да произнесе името му. Като дете Зара не разбираше всичко това, едва по-късно проумя, че баба й наричаше Естония свой дом. Там бе родена тя, а също и майка й. После избухнала война, настанал глад, войната им отнела дядо й и се наложило да бягат от германците. Дошли във Владивосток, а тук имало работа и дори повече храна, та останали.

— Лошо ли ще бъде, ако замина да работя в Германия? — попита Зара.

Баба й не се извърна.

— За това трябва да питаш майка си.

— Тя така или иначе не казва нищо. Никога и на никого. Няма да се обади, дори и да е против. Ако пък е съгласна, пак няма да обели дума.

— Майка ти не е особено разговорлива.

— Направо е няма.

Баба й въздъхна укорително.

— Не вярвам да я е грижа дали съм тук, или някъде другаде.

— Хайде сега, не е така.

— Не я защитавай!

Зара сърбаше напрегнато, чаят влезе в кривото й гърло и така я задави, че й избиха сълзи. Щеше да замине. Поне нямаше да й се налага да слуша вечното влачене на майчините пантофи. Другите майки били свидетели на бомбардировки като малки и при все това говореха, макар баба й да казваше, че бомбите можели да изплашат едно дете до онемяване. Защо тъкмо нейната се бе шокирала до такава степен? Зара щеше да замине. Щеше да донесе на баба си страшно много пари, а може би и телескоп. Да видим какво ще каже майка й, като се върне с пълна чанта долари и с тях заплати следването си, като стане лекар за рекордно време и им осигури собствен апартамент. Ще си има самостоятелна стая, където да учи на спокойствие, да чете за изпитите, ще носи западна прическа, лъскави чорапогащи всеки ден, а баба й ще търси Голямата мечка с телескопа.