Софи Оксанен
Чистка (21)

Влязоха вътре като стопани

1947, Западна Естония

В онази есенна вечер варяха сапун. Линда си играеше с кестеновите птички и немската брошка на Ингел, лъскаше сините й стъклени камъчета и се опитваше да се скатае от сричането с буквара, както обикновено. На масата се точеше редица буркани със свареното предишния ден ябълково сладко, в очакване някой да ги отнесе в килера, а до тях имаше кана ябълков сок, изцеден от същата партида, остатъкът вече бе бутилиран. Беше хубав ден, първият след нощта в мазето на кметството, в който Алийде не се събуди с внезапната мисъл за случилото се, а успя да зърне разливащата се отвъд прозореца утринна светлина, миг преди да си спомни. Макар никой да не ги бе потърсил, откакто Алийде се бе прибрала сама от кметството, те още се сепваха при всяко почукване на вратата, ала в онези времена това се случваше и с другите. И все пак тази сутрин тя почувства мъничко зрънце надежда: може би щяха да ги оставят на мира. Ако само повярваха, че те не знаят нищо. Ако само им позволяха да си вършат работата необезпокоявани, да приготвят сладкото и зимнината, ако само ги оставеха на спокойствие.

Айно бе дошла на гости, бъбреше край масата. Бяха обещали да й дадат от сапуна, понеже нейният варел с месо, предвиден за сапун, бе откраднат. Раздумката им действаше добре, приказката с външен човек облекчаваше иначе нямата, въпиюща атмосфера, която цареше в кухнята. В тривиалните слова на Айно се долавяше блага нотка и дори разказът за заболялото й от свинска чума стокилограмово прасенце създаваше уют, понеже настроението караше всяко изречение да звучи нежно. Свинската чума отнесла прасето й и се наложило да го заколи по спешност, да източи кръвта и да осоли месото. Само че варелът изчезнал от мазето, докато Айно гостувала на майка си.

— Представете си само! Сега някой го яде! А бе предвидено за моя сапун! — поклати глава тя.

— Трябва да е бил някой чужд човек. Та нали цялото село знае от какво е умряла свинята ти.

— За късмет в онова старо мазе нямаше нищо друго.

Няколко дни бяха киснали и мили съставките за сапуна — онази вечер те най-после закъкриха на бавен огън в големия казан, а Ингел се зае да добавя сода каустик. Това беше нейна работа, понеже Алийде не разполагаше с необходимото самообладание, а сестра й бе изкусна във варенето на сапун, както и във всяка друга домакинска работа. Калъпите сапун на Ингел винаги бяха най-дебели и с най-добро качество, повод за обилна гордост, ала в онази вечер дори това не дразнеше Алийде, понеже бе първата след един що-годе нормален ден. Същата сутрин Йосеп Цветния обикаляше да продава бои за тъкани, с които някой тайно го бе снабдил от завода в Орто — чисти, без пълнеж — слуховете от всички околни села се разнесоха светкавично, та сега сместа в казана се пенеше, Ингел я разбъркваше с дървен черпак, Айно бъбреше, клатеше глава по отношение на кооперативните стопанства, как щяла да смогва с нормите, които непрекъснато се повишавали. Сестрите имаха същата грижа, ала тази вечер Алийде реши да не се тревожи особено, после щяха да оплакват нормите предостатъчно. Разговорът на жените бе прекъснат от писък иззад масата: Линда бе убола пръста си с брошката на Ингел. Тя грабна украшението и го закачи на гърдите на момичето, като му забрани да си играе с него. Линда остана да си хълца в ъгъла на кухнята, където бе избягала заедно с кестеновата си птичка, понеже Ингел понякога я плашеше, че пръските луга можели да разядат плътта на ръцете й. Домашната суетня накара Алийде да се усмихне и тя прикани Линда да погледат заедно отиващата си Айно, запътила се към вечерното доене. На следния ден щеше да ги посети отново. Тогава сапунът щеше да е готов за нарязване и Айно щеше да отнесе своите парчета вкъщи да съхнат. Алийде се протегна хубаво. Скоро с Линда щяха да отидат в плевнята, да нахранят животните, а Ханс щеше да влезе в кухнята, за да свали тежкия котел на пода да се охлажда.

Мъжете бяха четирима.

Не почукаха, влязоха вътре като стопани.

Ингел тъкмо добавяше сода каустик в тенджерата.

Алийде отрече да знае нещо за Ханс.

Ингел разля цялото съдържание на шишето на пода.

Сапунът завря на огъня.

Не издаде къде е Ханс.

Линда не продума.

Откъм печката се надигна миризма, огънят угасна, в котела се насъбра пяна.

В кметството отделиха Линда от тях, отведоха я на друго място.

От тавана в мазето висяха две голи крушки.

Там бяха и две момчета от тяхното село, синът на стария Лемети и Армин Йофе, който бе избягал в Съветския съюз, преди германците да нахлуят. Никой не ги поглеждаше.

Войниците в кметството пушеха махорка и пиеха ракия. От чаши. Бършеха носовете си с ръкав, какъвто бе руският обичай, макар да разговаряха на естонски. Предложиха и на тях. Те отказаха.

— Наясно сме, че знаете къде е Ханс Пек, един от мъжете издаде.

Явно някой го бе видял в гората. Някой, подложен на разпит, бе заявил, че с Ханс са били в една и съща група, в едно и също скривалище.

— Ще се върнете у дома веднага щом ни кажете къде е Ханс Пек.

— Имате такава очарователна щерка — добави друг.

Ингел отвърна, че Ханс бил мъртъв. Убийство заради обир през 1945.

— Как се казва дъщеря ви?

Алийде обясни, че приятелят на Ханс, Хендрик Ристла, видял случилото се. Ханс и Хендрик Ристла вървели по селския път на кон, ала внезапно ги нападнали и убили Ханс просто така. Ингел взе да се изнервя. Алийде го надушваше, макар по нищо да не й личеше. Сестра й си стоеше горда и изправена. Един от мъжете през цялото време крачеше зад гърбовете им. Крачеше ли, крачеше, друг пък се разхождаше по коридора. Шумът от ботушите им…

— Какво прелестно име за прелестната ви дъщеричка.

Линда бе едва на седем.

— Скоро и нея ще попитаме за същите тези неща.

Мълчаха. После в стаята влезе още един мъж. Онзи, който ги разпитваше, каза на новодошлия:

— Отиди да си поговориш с момичето. Глупаво момиче, така или иначе няма да издаде нищо. Недей да губиш време. Отвий крушката, пази се, да не се изгориш. Или не. Доведи я тук. После ще смъкнеш тази лампа, нагласи кабела така, че да стига до масата. Ще сложим момичето на масата и чак тогава.

Мъжът току-що бе ял нещо, още дъвчеше. Ръцете и ъгълчетата на устата му лъщяха от мазнина. Отваряха се врати, маршируваха ботуши, скърцаха кожени якета. Преместиха масата. Доведоха Линда. По ризата й вече нямаше копчета, придържаше я затворена с ръка.

— Момичето на масата!

Линда беше тъй тиха, очите й…

— Разтворете й краката. Дръжте я здраво.

Ингел изскимтя в ъгъла.

— Алийде Там ще се погрижи за това. Елате до масата!

Не казаха нищо, не казаха нищо.

— Накарайте я да вземе лампата!

Не казаха нищо, не казаха нищо, нищо, нищо.

— Вземи я тая лампа, курво!