Софи Оксанен
Чистка (47)

Защо Ханс не може да обича Алийде?

1950, Западна Естония

Погледът на Ханс се извърна навътре. В случаите, когато можеше да прекара малко време в кухнята, докато Мартин го нямаше за през нощта, той потъваше в четенето на вестници или се заиграваше с Пелми. От време на време хвърляше по някой лукав поглед към Алийде, после притискаше брадичка о гърдите си и се обгръщаше с ръце, сякаш искаше да защити нещо вътре в себе си. В брадата му висяха сламки сено, вече не си правеше труда да ги чисти. Алийде дрънчеше с бурканите, проверяваше готовността на тинктурите си, опитваше се да накара Ханс да пие чайовете, които смяташе за подходящи, вареше ги по цял ден, ала него не го бе еня и Алийде полагаше усилия да не се изнервя, развяваше парцала за съдове, ръчкаше огъня в печката, шеташе и се суетеше, переше и приготвяше такива количества храна за кокошките, че щом опразнеха паницата си, прекарваха целия следващ ден в дрямка.

Ханс повече не спомена за виденията. Навярно поведението на Алийде го бе ядосало или пък се опасяваше, че тя ще бъде заплаха за тях, откъде да знае. Тя пробва да измисли начин да го подпита, но нищо не й дойде наум. Как е Ингел? Мяркала ли се е? Още ли сънуваш онези кошмари? Не, никой не бе уместен. Пък и откъде да знае как би реагирал Ханс на погрешно зададен въпрос?

Трябваше да го измъкнат от къщата, преди да настъпи зимата. Зиме нямаше как Алийде да скочи през прозореца на спалнята, щяха да останат следи в снега. Би могла да открадне празен паспорт от милицията, но щеше ли да й се удаде да го попълни така, че резултатът да не изглежда подправен? Необходимо бе да издири някой способен на това, къде да го намери обаче? Каква новина само: съпругата на партийния организатор да бъде заловена в гората, в някое скривалище на бандити, издирваща фалшификатор. Или да тръгнат слухове как търчи из селото и разпитва къде може да се намери най-способния човек за изготвянето на документа. Не, трябваше да се докопа до паспорта на някой жив. Или да накара някого да загуби своя.

— Ханс, ако ти уредя паспорт…

— Ако? Нали обеща.

— Ще направиш ли точно каквото ти кажа? Ще отидеш ли където ти кажа?

— Да!

— В Талин навсякъде се нуждаят от работници. Заводите си имат собствени общежития. Едва ли ще успеем да ти уредим цял апартамент, недостигът е огромен, но със сигурност легло някъде. Жп-линии, корабостроене, варианти колкото щеш. А ако занесеш на домоуправителя и директора някое колхозно прасе, дори няма да питат що за човек си. Аз също ще дойда в Талин. Помисли — можем да ходим на разходка в парковете, по брега и какво ли не! На кино! Представи си само, ще можеш да се разхождаш като всеки друг свободен мъж! Навън, сред хората…

— Все ще се намери някой познат.

— Никой няма да те различи с тази брада.

— Хората се разпознават по такива изненадващи белези — наклона на тила, походката.

— Ханс, години наред никой не те е виждал. Никой няма да си спомни. Ханс, кажи сега, че това звучи чудесно.

— Това звучи чудесно.

Той погледна към стола й.

Сякаш му и намигна.

Алийде грабна престилката си от гвоздея и се запъти към плевнята. Не отмести поглед от дръжката на вилата, когато Ханс я последва, за да се качи на тавана. По миглите й се стичаше солена пот, усещаше вкуса на плява в устата си. Напълни количката с оборски тор и се покатери да намести балите сено на мястото им пред вратата на стаичката. Докато се бъхтеше, гърбът й отново изпука. Та какво бе сторила Лейда Хамер, когато синът й започна да й се явява насън? Бил обкръжен в землянката си и се опитал да избяга, хукнал навън без ботуши. Без ботуши го и погребаха. Всяка нощ Лейда сънуваше едно и също: синът й се оплаквал, че краката му замръзвали. Крелевата Мария я посъветва да намери ботуши, неговия размер, и при следващото погребение в селото да ги остави в ковчега на покойника с бележка с името на сина си. Кошмарите спряха, след като успя да погребе ботушите с етикета. Ала Ингел беше жива, как би следвало да се постъпва с живите? Или пък явяванията й означаваха, че вече не бе сред тях?

През нощта Алийде тикна запазеното парченце от сватбеното й одеяло в комина с надеждата там да се опуши предостатъчно.