Софи Оксанен
Чистка (14)

Историите на крадците интересуват само другите крадци

1992, Западна Естония

Когато Алийде отиде до килера, Зара измъкна снимката от джоба си и зачака. Все трябваше да реагира по някакъв начин, да каже нещо, да разкаже нещо, каквото и да е. Все нещо трябваше да се случи, щом види снимката. Сърцето й думкаше. Но след като Алийде се върна в кухнята, а Зара размаха фотографията пред очите й и обясни задъхано, че изпаднала измежду шкафа и стената, ако не и направо от пролуката в тапета, нищо по лицето й не издаде да разпознава двете момичета.

— Какво е това?

— Тук пише: На Алийде от сестра й.

— Аз нямам сестра.

Алийде увеличи радиото. Там тъкмо дочитаха последните думи на отворено писмо от разочарована комунистка и се канеха да преминат към други гледни точки.

— Дай я тук.

Заповедният й тон накара Зара да протегне ръка към Алийде, която побърза да сграбчи снимката.

— Как е името й? — попита Зара.

Алийде наду радиото още повече.

— Как е името й? — повтори тя.

— Какво?

… Като не можем да дадем на децата си нито мляко, нито бонбони, как от тях ще израснат здрави хора? Да ги научим да ядат само салата от коприва и глухарчета ли? Моля се от все сърце в страната ни…

— Някога на такива жени викаха народни врагове.

… да има достатъчно хляб, пък и нещо, което да сложим върху филията…

— Сестра ви?

— Какво? Тя беше крадла и предателка.

Зара намали радиото.

Алийде не я удостояваше с поглед. Негодуванието се чуваше по дишането й. Ушите й се бяха зачервили.

— Значи лош човек. Колко лош? Какво е направила?

— Открадна жито от колхоза и я хванаха.

— Откраднала е жито?

— Държеше се като обирджийка. Крадеше от народа.

— А защо не е взела нещо по-ценно?

Алийде пак увеличи радиото.

— Не я ли попитахте?

— Какво да я питам?

… Десетилетия наред в гените ни е бил програмиран робски манталитет, който признава само силата и парите, та затова не бива да се учудваме…

— Защо е крала жито?

— Вие във Владивосток не знаете ли от какво се прави ракията?

— На мен това ми звучи просто като постъпка на гладуващ.

Алийде усили радиото до дупка.

… заради мира у дома би трябвало да помолим за защита някоя велика сила. Например Германия. Единствено диктатурата може да сложи край на настоящите политически интриги в Естония и да внесе ред в икономиката…

— Може би Алийде никога не е изпитвала глад, щом не е крала жито.

Алийде се преструваше, че слуша радио, при това си и тананикаше. Грабна малко чесън за белене. Люспите заваляха по снимката. Под нея имаше вестник: „Вестител Нели“. Виждаше се емблемата на заглавната му страница: черен силует на възрастна жена. Зара дръпна щепсела на радиото. Хладилникът загълта тишината, скилидките чесън трополяха по паницата като каменни блокове, щепселът в ръката на Зара гореше.

— Не е ли време момичето да се успокои и да седне?

— Откъде е крала?

— От полето. Ей го, вижда се през прозореца. Защо се интересуваш какви ги е вършила крадлата?

— Та то спада към къщата. Онова поле.

— Не, към колхоза.

— А преди него?

— Това е била фашистка къща.

— Алийде фашистка ли е?

— Аз съм добра комунистка. Момиче, защо не седнеш? Тук при нас гостите сядат, като ги поканят, иначе си отиват.

— Ако Алийде никога не е била фашистка, защо изобщо сте се преместила тук?

— Тук съм родена. Включи го това радио!

— Сега вече не разбирам. Значи сестра ви е крала от собственото ви поле.

— Полето на колхоза! Включи пак радиото, момиче! Тук при нас гостите не се държат като домакини. Може би у вас не познавате други порядки.

— Извинявам се. Не съм искала да ставам нахална. Просто историята на сестра ви ме заинтригува. Какво се случи с нея?

— Отведоха я. Какво те засяга съдбата на една крадла? Историите на крадците интересуват само другите крадци.

— Къде я заведоха?

— Където пращат народните врагове.

— А после?

— Какво после?

Алийде стана, избута Зара с бастуна си и пак включи щепсела в контакта.

… Робският дух все пак копнее за бича, от време на време и за малко пряники…

— Какво стана после?

Снимката бе покрита с люспи от чесън. Радиото кънтеше тъй силно, че обелките подскачаха.

— Как така Алийде е тук, а сестра й е била отведена? Това не е ли направило и вас ненадеждна?

Тя изглежда не слушаше, извика:

— Мушни още малко дърва в печката!

— Или пък Алийде си е имала добра репутация? Може би е била особено предан член на партията?

Чесновите люспи наближиха ръба на масата, част от тях полетяха към пода. Алийде стана от стола си и се зае сама да тъпче цепеници в гърлото на печката. Зара намали радиото и остана изправена пред него.

— Та така, беше ли Алийде чак толкова добра другарка?

— Да, бях, такъв бе и мъжът ми, Мартин. Той беше партиен организатор. От стар естонски комунистически род, не като сетнешните спекуланти. Получаваше медали. Грамоти.

Зара се задъха от скорострелното надвикване на радиото, притисна гърди, за да ги накара да се укротят, разкопча пеньоара си, не разпознаваше в жената пред себе си онази, която допреди малко най-кротко бе бъбрила за незначителни неща. Тази тук беше студена и сурова, нищо нямаше да изкопчи от нея.

— Мисля, че ти е време да си лягаш. Утре се налага да помислим какво ще правим във връзка с този твой мъж, ако изобщо още си спомняш за проблема.

 

 

Под одеялото в предната стаичка Зара още се бореше за въздух. Алийде бе разпознала баба й.

Баба й не бе нито крадла, нито фашистка. Или пък беше?

Откъм кухнята се чуваше плющенето на мухобойката.