Софи Оксанен
Чистка (53)

Хубава гора, естонската гора на Алийде

За свободна Естония!

17.08.1950

Ала когато двамата с Ингел вече ни няма тук, какво ще прави Алийде с Мартин, в случай че съмненията ми излязат верни? Лийде може да пострада, а изобщо не ми се ще да става така. Осъзнава ли тя, че ако братът на мъжа й казва истината, съдбата на Мартин може да се окаже същата? Опитах се да я подпитам дали не е споменавал за брат си, трябва да ме е взела за луд, задето й задавам подобни въпроси. Лийде вярва на всичко, което каже Мартин. Явно той е толкова влюбен в нея, че никога не би я излъгал.

Помолих Ингел за съвет, когато дойде при мен, ала тя само поклати глава, не успя да обели дума, а може би не е и искала. Споделих й, че ясно съзнавам за наличието и на други причини Лийде да не иска да ме пусне в стаята си, освен това, че разстоянието оттам до тавана е по-голямо, в случай че дойдат гости. Веднъж погледнах натам крадешком — Пелми се разлая, Лийде ме застави да изчезвам към тавана на мига, а сама тя излезе на двора, един вехтошар идваше с коня си. Аз обаче надникнах в стаята й и съзрях поднос за сладкиши върху умивалника. Беше същият като на Теодор Крус, добре си го спомням, как само се гордееше с него. Отскочих да проверя тая работа и намерих в подноса обеци с камъни, облечени в злато. Там се бе появило и огледало, огледало колкото цял прозорец.

Непрестанно ме боли глава, на моменти сякаш ще се строши на парчета. Ингел ми донесе прах против главоболие. Останало ми е половин каче осолено месо и малко вода в шишето от мляко. Ингел ще ми донесе още, ако Алийде не го стори.

Ханс Пек, син на Ерик, естонски селянин

1992, Западна Естония

Зара тъкмо бе грабнала перколатора, когато чу на двора да свива кола. Втурна се към прозореца и открехна завесите. Вратите на черния автомобил се отвориха. Показа се плешивината на Паша. От другата страна се надигна главата на Лаврентий, по-бавно. Сякаш неохотно. Алийде стоеше насред двора, подпряна на своя бастун, поправи възела на забрадката под брадичката си, придърпа рамене назад.

Нямаше време за размисъл. Зара отърча в задната стаичка и вдигна железните резета на прозореца. Отвориха се сковано отгоре и отдолу. Дръпна дръжката и рамката се огъна. Паяк се стрелна към издатината на тапета. Зара отвори и външния прозорец. Паяжините се разкъсаха, а измежду рамките нападаха измрели мухи. Посрещна я начеващата нощ с цвъртенето на щурците. Образът на баба й. Бе забравила снимката. Втурна се обратно в кухнята, ала я нямаше на масата, къде ли би могла да я дене Алийде? Не, Зара бе неспособна да измисли, пак побягна към задната стаичка и скочи през прозореца насред лехата с божури. Някое и друго стъбълце се прекърши, нищо повече, за щастие. Лаврентий можеше и да не забележи следите. Зара натика развелите се навън дантелени завеси обратно в стаята, затвори прозореца и хукна към градината, подмина бялата прозрачна ябълка, луковата ябълка, кошерите, джанката и сливата. Краката й вече познаваха бягството. Босото й стъпало попадна в къртичина. Дали да не избере пътя, по който бе дошла, покрай сребърните върби, или би било по-добре да цепи направо през полето?

Зара заобиколи задния ъгъл на градината, така че да има видимост към предния двор. БМВ-то на Паша се бе изпружило точно пред портата. Никой не се чуваше, нито виждаше. Къде ли бяха изчезнали? Скоро Лаврентий неизменно щеше да обходи градината. Зара се вкопчи в мрежата на оградата и успя да се прехвърли. Металът издрънча. Замръзна на мястото си, ала нищо не се чуваше. Следите от гумите на Паша се очертаваха по тревистия път зад оградата. Запромъква се към къщата, готова да побегне всеки момент, и като наближи достатъчно, видя измежду брезите и очите на телената мрежа как Алийде режеше хляб в кухнята. После извади чиния от легена, където съхнеха съдовете, и сложи на масата чинийки за чаши, обърна се към кухненския шкаф и нещо се зашета, върна се на масата с кана мляко в ръка, от естонско време, така я бе описала самата тя. Паша седеше на масата, бъбреше и тъпчеше нещо в устата си, съдейки по цвета на буркана — компот от ябълки. Лаврентий зяпаше тавана, игриво издишаше цигарен дим, насочвайки го с уста нагоре и надолу. Изражението на Алийде Зара не бе способна да разтълкува, беше тъй обичайно, сякаш внучето й бе дошло на гости и просто го черпеше със сандвичи в ролята на баба. Алийде се засмя. А Паша — и той бе в играта. После пак я попита нещо, а тя отиде до килера и се върна с кошница в ръка. В нея имаше инструменти. Ама как, наистина ли — Паша се зае да оправя хладилника!

Зара се вкопчи във върбата, за да се задържи на крака, главата й бучеше. Дали Алийде смяташе да я предаде? Това ли бе смисълът на куриозната постановка? Възнамеряваше да я продаде ли? Паша дал ли й бе пари? За какво говореха? Или все пак Алийде просто печелеше време? Имаше ли Зара време да измисли нещо? Налагаше се да върви, а още не можеше. Щурците цвърчаха, нощта растеше, дребни животинки притичваха по ливадата, в далечината светваха прозорци на къщи. Откъм ъгъла на обора се чу шумолене, пренесе се по кожата й, тя зашумя, а в главата й се разнесе умореното скърцане на разнебитена порта. Какво ли щеше да направи Алийде?

След безконечното ядене и поправянето на хладилника, Паша се изправи, а Лаврентий го последва. Изглежда се сбогуваха с Алийде. Светна лампата на двора, входната врата се отвори. Излязоха и тримата, Алийде остана на стъпалата. Мъжете запалиха цигари и Паша се загледа към гората, докато Лаврентий закрачи към пейката на двора. Зара пристъпи назад.

— Хубава гора си имате.

— Нали. Естонска гора. Моята гора.

Изстрел.

Тялото на Паша се свлече в основата на стъпалата.

Втори изстрел.

Лаврентий се просна на земята.

Алийде бе застреляла и двамата в главите.

Зара затвори очи, отвори ги. Алийде вече преравяше джобовете им, извади оръжията и портфейлите им, и някакво пакетче.

Зара знаеше, че в него имаше долари, навити на руло.

Ботушите на Лаврентий още лъщяха. Войнишки ботуши.

Едва когато чу изхрущяването на стъкло и дървесина, Зара си спомни, че бе взела нещо от стаята. Притискаше ствола на брезата твърде здраво, от джоба й изпадаха парченца и оцветени в тъмен нюанс трески. Не, не беше огледало, макар в стаята да бе решила така. Рамка беше. Не виждаше много добре на лунната светлина, ала сред пукнатините личеше снимката на млад мъж в армейска униформа. На гърба й едвам се различаваше надписът: Ханс Пек 6.08.1929.

Зара бе мушнала рамката в тефтера, намерен в стаичката. Внимателно изтръска парченцата — в ъгълчето му се четеше същото име, Ханс Пек.