Софи Оксанен
Чистка (35)

Миризмата на дроб от треска, жълтата светлина на лампата

1952, Западна Естония

Миризмата на хлороформ я удари още от вратата. В чакалнята Алийде бе залепнала за вече поразпърцаната от четене „Съветска жена“, където Ленин изразяваше мнението, че по времето на капитализма жената била двойно подчинена — робиня на капитала, същинската работа, и на домашните задължения. Бузата на Алийде бе жестоко отекла, дупката в зъба й беше толкова дълбока, че нервът се бе оголил. Трябваше по-рано да се погрижи за него, ала кой би склонил да седне пред тези фелдшери? Истинските лекари направо бяха избягали на Запад, евреите сред тях — в Съветския съюз. Една част се бяха завърнали, но все пак малцина.

Алийде сричаше думи, мъчеше се да се съсредоточи, абстрахирайки се от болката в челюстта: Само в Съветския съюз и в народните демокрации жената работи другарски, рамо до рамо с мъжа във всички области — и в земеделието, и в транспортния сектор, преподаването и културата, участва активно в политическия живот и ръководството на обществото. Когато дойде нейният ред, Алийде премести поглед от списанието към кафявия балатум на пода и се взира в него чак докато седна на стола и се вкопчи в облегалките за ръце. Сестрата изваряваше игли и свредели, дойде да й бие инжекция и отиде да приготви материала за пломбата. Тенджерката бълбукаше на електрическия котлон. Алийде затвори очи, упойката парализира цялата челюст и бузите й.

Ръцете на мъжа миришеха на лук, кисели краставички и пот. Алийде бе чувала, че ръцете на новия зъболекар били толкова космати, та по-добре, че не чувстваше нищо — така нямаше как да усети и космите. Препоръчително било и да държи очите си затворени, за да не вижда гъстата им, черна дъбрава. Той дори не бил истински лекар, по време на войната някакъв немски зъболекар се опитал да му предаде уменията си в затвора.

Зае се да помпа машинката с крак, тя заскърца и застърга, проряза ушите й, костта захрущя, Алийде полагаше усилия да не гледа косматите ръце. Изтребител на тренировъчен полет изсвистя толкова ниско, че прозорецът се разтресе. Тя отвори очи.

Същият мъж.

От онази стая.

Същите космати ръце.

Там, в мазето на кметството, където Алийде бе изчезнала, откъдето искаше само да се измъкне жива, ала единствен срамът бе оцелял.

На тръгване не вдигна очи от пода, нито от стъпалата, нито от улицата. Военен камион изтрополи покрай нея с бясна скорост и я покри с прах, който полепна по венците и очите й и превърна пламналата й кожа в пепел.

През отворените прозорци на културния дом се разнасяха гласовете на репетиращ хор.

— Mu laulus ja toos.^[1]

Втори камион я подмина с трясък. Към краката й се разлетя чакъл.

— Sa oled mu juures, suur Stalin.^[2]

Мартин я посрещна на входната врата и кимна към масата. Там се мъдреше консерва дроб от треска, вкуснотийка за малката му праханка, когато би могла да се храни. На дъската за рязане се виждаше поизсъхнала половинка лук, остатъците от накълцания за сандвичи миришеха, а също и дробът, втора, изпразнена консерва зееше отворена до дъската, назъбеният ръб на тенекиения й капак се хилеше презрително. Алийде се отврати.

— Аз вече хапнах, но ще направя на праханката ми филийка с масло веднага щом може да яде. Болеше ли?

— Не.

— А сега?

— Никак. Нищичко не усетих. Вцепенение. Само вцепенение.

Парченцето зъб, останало в дупката на мястото му, хрущеше. Алийде се взираше в половинката сандвич с дроб от треска на Мартин, неспособна да каже каквото и да било, макар да осъзнаваше, че той очакваше да му благодари, задето й го бе набавил. Поне да беше пропуснал лука.

— Приятен мъж е този Борис.

— За зъболекаря ли говориш?

— Че за кой друг? Нали и преди съм го споменавал.

— Може би нещо за него. Но не си казвал, че е зъболекарят.

— Та той току-що бе разпределен там.

— Какво е вършел преди това?

— Ами същата работа, разбира се.

— И го познаваш?

— Изпълнявали сме някои партийни задачи заедно. Да не би случайно да ми е пратил поздрави?

— Че защо да ги праща по мен?

— Та нали знае, че сме женени.

— Ай.

— Сега пък какво?

— Нищо. Трябва да издоя.

Внезапно Алийде се скри в спалнята, съблече роклята си от изкуствена коприна, която сутринта все още й се струваше просто прелестна с червените си точки, а сега я отвращаваше, май че бе твърде красива и пасваше прекалено добре на гърдите. Бархетните подплънки под мишниците бяха прогизнали от пот. Долната част на лицето й все още липсваше, не усещаше и как кукичките на обеците й раздираха плътта. Навлече си престилката за доене, забради глава и изми ръцете си.

Вече в плевника, миризмата на лук остана зад гърба й. Алийде се опря на каменните основи, ръцете й почервеняха от търкането с твърдата четка и студената вода, беше уморена, земята под нея бе уморена, поддаваше и лъхтеше като гърдите на смъртник. Чу животните зад гърба си, чакаха я и трябваше да отиде при тях. Осъзна, че и тя бе очаквала. Бе очаквала някого, точно както някога чакаше в онова мазе, свита в ъгъла като мишка, като муха на лампата. И след като я пуснаха от въпросното подземие, очакваше някого. Някой, който да направи нещо, за да й помогне или да отнесе поне частица от случилото се в мазето. Да я погали по косата и да й каже, че вината не е нейна. Да добави и „никога повече“. Да й го обещае, каквото ще да става.

И в мига, когато осъзна какво бе очаквала, разбра, че този някой никога нямаше да дойде. Че никой никога нямаше да се появи и да й продума онези слова, да ги изрече сериозно, никога нямаше да се погрижи да не й се случи нещо подобно. Че се налагаше тя, Алийде, сама да вземе мерки. Никой никога нямаше да дойде, за да го стори заради нея, дори Мартин, макар искрено да й желаеше доброто.

В кухнята дробът от треска съхнеше, сандвичът вече кафенееше по ръбовете, Мартин си наля чаша ракия в очакване съпругата му да се върне от обора, сипа си втора и трета, избърса се с ръкав по руски маниер и начена четвърта чаша, не докосна сандвичите, чакаше жена си, а червената звезда на светлото бъдеще блещукаше над главата му, над жълтата светлина на лампата, над щастливото семейство.

Алийде го погледна изотвън през прозореца, не се наканваше да влезе.