Такър Маларки
Възкресението (5)

Глава трета

Тома отговори:

Ако ви изрека даже само една

от думите, които Той ми каза,

вие ще съберете камъни

и ще ги хвърлите срещу мене…

Евангелие от Тома, открито в Наг Хамади

Антъни Лейзар леко се поклащаше в ритъма на вълнообразните движения на камилата си. Синьото небе, покрило като купол горещата пустиня пред него, бе прорязано от една-единствена пукнатина — нишката на белите облаци. Така започваше денят по тези места. Един акорд, един такт. Следваше оглушителната симфония. Той се опита да не мисли за Чарлс Бастиан. При незначителната информация, с която разполагаше за смъртта му и за обстоятелствата, при които е настъпила, мисленето нямаше да му помогне. Докато бе съсредоточил поглед върху някои нетипични за пустинята предмети пред себе си, в главата му нахлуха други мисли, после и те изчезнаха. Не се съсредоточаваше за дълго. Помисли си колко късно тръгнаха и какво разстояние трябваше да изминат, каза си, че тази година ветровете се бяха появили доста рано и че можеха да ги настигнат. От време на време му се струваше, че ги чува как събират сили зад гърба му. Ала не се обръщаше назад. И без друго щяха да стигнат до тях. Какъв бе смисълът да поглежда зад себе си?

В пустинята нямаше място за страх. Нито за бързане. Човек не можеше да стигне някъде другаде, освен там, където беше. След като трудно би могъл да предотврати заплетените ситуации, по-добре беше да пропадне в бездната, която те крият, с надеждата да се изтласка нагоре. Но подобно бягство бе чиста лудост. Лудост бе да желаеш нещо различно от онова, от което сам си се лишил. Бе научил урока си от хора, живели по тези места преди повече от хилядолетие. Знаеше, че професионалните му постижения са лесно постигнат плод на далеч по-задълбочената дисциплина, която бе възприел от тези странни самотни хора — първите отшелници на земята. Бе подчинил живота си на това да ги разбере и да преведе от коптски език дълбоките им по смисъл аскетични строфи.

В последно време често пътуваше до Кайро, защото с помощта на Чарлс Бастиан събираше средства за построяването на коптски музей. За него бе истинско предизвикателство да събира пари за изучаването на онзи скромен исторически период — времето, което не можеше да се похвали със златни съкровища, паметници и богати погребения. Едно време, лишено от видим блясък.

Блясъкът бе сцената, на която се вихреше баща му; ценностите бяха откривани и преоткривани, а понастоящем с окрадените от гробниците на фараоните богатства се кичеха най-добрите музеи и дворци на Западния свят. Голяма част от Египет бе плячкосана.

Баща му така и не разбра, че археологическите цели на приятеля му се бяха променили. Но Антъни разбираше.

Приятелството им бе започнало в Оксиринх, Горен Египет. Антъни превеждаше надписите, открити при разкопките на християнски манастир, необитаван от III в. насам. Няколко километра по-нататък Бастиан разравяше пясъка, покриващ Оксиринх, и проучваше пластове, скътали в себе си неизвестни съкровища от времето на Христос. Той работеше напрегнато и съсредоточено и Антъни се питаше дали е съвсем наясно с целта на търсенето си. Веднъж бе задал гласно този въпрос. В отговор Бастиан бе скрил лице в сянката на широкополата си шапка и бе потънал в мълчание.

Успокоен от поведението на възрастния мъж, Антъни бе заговорил по-свободно от обикновено, разказвайки му как бе проследил пътищата на шепа светци; мъже, които през IV в. напуснали границите на градовете и се скитали из непознати територии, ровейки се в сухите враждебни пясъци с надеждата да открият някакъв Бог, който им бил откраднат.

Когато за първи път бе описал своите отшелници, очите на Бастиан бяха светнали.

— Кажи ми — промълвил бе той, — знаеш ли защо са тръгнали из пустинята?

— Защото онези, които се провъзгласили за бащи на новата църква, заявили, че съществува един-единствен Бог и един-единствен път към него — само чрез тяхната църква. Така те им отнели вярата, а после ги заклеймили като еретици.

Бастиан бе засиял.

— Толкова се радвам, че го знаеш. Този факт е известен на малцина.

— Често си мисля за тях. Представяш ли си? Една сутрин се събуждаш и ти заявяват, че вече не можеш да се прекланяш пред Бога, в когото си вярвал цял живот.

Бастиан дълго време бе гледал в огъня. Накрая бе рекъл:

— Ами ако те уверя, че твоите пустинници не са единствените, изгубили своя Бог?

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че в миналото, по тези земи са били известни повече от трийсет версии на Светото евангелие, написани от вече забравени апостоли. Отците на църквата избрали за Новия завет само четири от тях и наредили останалите да бъдат унищожени. Ако прочетеш някоя от забранените версии, осъждат те на смърт. Питам те, какво в тези книги би могло да всява толкова голям страх?

Бастиан не бе дочакал отговора му и бе продължил:

— Представи си само: една християнска религия, която ние не познаваме, християнство, уповаващо се на мъдростта на всичките свещени текстове, на всички религии, ценящи жените и проповядващи, че Бог съществува вътре във всички нас, че нямаме нужда от посредничеството нито на свещеници, нито на равини. Че всеки от нас би могъл сам да открие своя Бог без помощта на църквата. Това е християнството, което сме изгубили… Затова е бил този страх.

Бастиан бе отметнал глава назад, за да гледа звездите. Антъни си спомни, че не можеше да види лицето му. Когато се бе обърнал отново към огъня, той бе погледнал към Антъни и в очите му се бе изписала страст, непозната дотогава на по-младия мъж.

— Имам писмени доказателства.

— Сигурно съществуват много такива.

— Ще ти покажа няколко версии на евангелието. Броят им е достатъчен, за да се напише Новият завет още веднъж.

Антъни бе погледнал към археолога над огъня, но не бе разбрал дали пред него седи човек, обладан от божествен плам, или от лудост.

— Знаеш ли защо и двамата сме тук, на това място? — попитал бе Бастиан. — Защото тук е имало манастири, обитавани от свети хора. Знаеш ли в какво вярвам? Вярвам, че тези светци са обичали всички версии на Светото евангелие. Вярвам, че когато са ги обявили за незаконни, тези мъже са ги скрили.

— Защо?

— Защото тъкмо това бих направил и аз.

Те бяха разговаряли още дълго за евангелията, открити през годините. Съществували са много копия, повечето от които са били написани на коптски език. Някои от тях са оцелели. От време на време в някой оказион ще се появи цялостното евангелие и тутакси ще потъне в нечия частна колекция.

— Но нали разбираш? Те принадлежат на всички — бе настоявал Бастиан. — Ако бяха включени в Библията, вместо да ги изхвърлят на боклука, тези разкази за живота на Иисус щяха да променят хода на историята.

Бастиан бе хвърлил един клон в огъня и се бе загледал в искрите жарава, които бяха избухнали като при взрив.

— Колкото повече копия откривам, толкова по-гневен ставам.

Трябваше да изминат месеци на подобни разговори, за да може Антъни да разбере, че възрастният мъж навремето е учил в католическа семинария.

— В Англия на младини — обяснил му бе Бастиан. — Истината беше важна. Но на мен тя не ми бе предоставена. В Божия храм не бях посветен в истината. Затова нямах друг избор, освен да напусна.

— Още ли си християнин?

— Аз съм най-старият християнин на света. Аз съм забравеният християнин. Моите апостоли отдавна са погребани.

Антъни се бе запознал с изгубените апостоли, които Бастиан наричаше „гностици“. Той бе съгласен с приятеля си, че Бог съществува в душата на всеки един от нас, че пътят към него преминава през мъдростта и себепознаването, през висшето познание. Бастиан бе облякъл в думи една вяра, за която Антъни никога не бе говорил, ала която безшумно, но категорично бе проникнала в покоя на Западната пустиня и го бе завладяла целия. С течение на времето той бе почувствал, че двамата с Бастиан водят всеки своята собствена война, за да достигнат онази светла божественост, която всеки един от тях къташе в душата си.

И тогава Бастиан бе направил първото си голямо откритие при Оксиринх. Беше само свитък папируси, ала чрез тях Антъни бе проникнал в света, който Бастиан му бе описал — в изгубения свят. Представляваше само малка част от него, затова пък много красива. Бастиан бързо бе установил, че фрагментът е от неизвестното Евангелие от Тома. Докато го държеше в ръце, чувствата в него напираха да излязат навън.

— Това, приятелю мой, би могло да промени всичко.

— Какво по-точно? — попитал бе Антъни.

Вместо отговор Бастиан му бе подал фрагмента. Голяма част от ръкописа бе напълно избледняла и не се четеше върху пожълтялата хартия, но някои думи бяха удивително ясни. Коптските букви бяха изящни, с много извивки; те бяха изписани преди близо две хилядолетия. Бастиан бе проследил с пръст четливите думи:

……………………………на……………………………………
ги………………не………………прон…………………,
…то…желаещите да проникнат…
Бъдете………………з……е…винни…г………

— Ще открия цялостния текст — бе заявил Бастиан и се бе отдалечил, подхвърляйки през рамо: — И когато го открия, апостол Тома ще се вдигне от гроба.

Поради тона, с който Бастиан бе изрекъл тези думи, Антъни му бе повярвал. Докато проучваше фрагмента, той за първи път бе прозрял какво се опитваше да постигне приятелят на баща му. Станало му бе ясно защо изчаква, защо дебне като хищник. В продължение на много години той бе събирал парченце по парченце, за да сглоби историята, която някой ден щеше да покаже на света. Историята, която можеше да промени всичко, както се бе изразил Бастиан.

Антъни бе започнал да усеща нетърпението му доста време преди това. И тогава му бе предложил помощта си. Ала археологът му бе отказал. Не след дълго Антъни бе почувствал, че приятелят му се дистанцира от него. Престанал бе да му се доверява. Когато Антъни го бе попитал за причините, Бастиан бе отвърнал:

— Защото никак не е безопасно, Антъни. А ти си много млад. Не ти говоря за работата си, защото си ми приятел.

Една сутрин Антъни се бе събудил и бе видял, че Бастиан и помощникът му Башир са си отишли. Бастиан бе забол с карфица кратка бележка на входа на палатката му: „Извинявай, че тръгвам толкова внезапно, но само Бог знае кога ще ни призове. Ще се видим в Кайро“.

 

 

Когато бе свършил с преводите, Антъни бе заминал от Оксиринх, за да хване дъждовете в оазиса Кхарга, като бе спрял за кратко в Кайро, за да попълни запасите си и да се види с родителите си. Най-напред бе попитал за Чарлс Бастиан. Въпросът му бе предизвикал добре познатата неловкост у баща му. Не, не го били виждали. После, когато Антъни бе седнал да обядва, Дейвид Лейзар се бе заоплаквал, както често правеше, че е изгубил сина си в пустинята. Майка му не бе направила нищо подобно. След като се бяха нахранили, тя бе седнала с Антъни в градината; сенките галеха лицето му в очакване синът да намери път към своята майка.

Онзи следобед те бяха пили чая си под сянката на финиковата палма. Майка му бе бродирала, а той бе рисувал с пръчка по пясъка. Когато бе изминал четвърт час, а той все още не бе обърнал внимание на кекса, приготвен от Амад, тя бе оставила бродерията настрана.

— Антъни — обърнала се бе към него майка му.

— Научих нещо — бе започнал той.

— Разкажи ми.

— Научих, че историята се пише от победителите. Ето защо е неоспорима. Но нали тъкмо хората разказват събитията? Дори онези, свързани с Бога.

Антъни бе счупил пръчката на две. После бе разчупил половинките наполовина. Хвърлил бе съчките в храстите. Найлах се бе върнала към бродерията си.

Антъни я бе докоснал по ръката.

— Не се тревожи за мен, майко.

За миг Найлах бе спряла да нашива.

— Искам да знам какво си открил — бе казала тя.

— Не мога. Откритието не е мое.

— Тогава не ми казвай, за да не се тревожа.

Вечерта тя го бе открила да чете Новия завет в сумрака на градината.

— Кажи ми — бе казала тя, вземайки Библията от ръцете му и хващайки я с две ръце, сякаш държеше тухла. — Защо непрекъснато четеш тази книга?

Антъни не бе отговорил. Вдигнал бе от земята един цвят, паднал от хибискуса, и го бе поставил в скута й.

— Някои смятат, че е важно да я познаваш.

Той се бе усмихнал, защото майка му си бе създала своя собствена хибридна вяра, смесица от различните религии, която решително отхвърляше всякакви текстове.

— Можеш да я ползваш, ако искаш.

— Искам да знам с какво се занимаваш, Антъни?

— С какво се занимавам ли? — разсеяно бе повторил той. — Слушам разказите на един мой приятел. А той ми разказва разни истории за християнството.

Бе потупал с ръка по Библията.

— Не такива, каквито ни предлагат тук. Може да намери и доказателства. Докато не ги видя, не мога да съм сигурен, че е напълно нормален.

Тя не го бе слушала с вниманието, с което го бе наблюдавала.

— Страхуваш се.

Той бе взел ръката й, без да я гледа в очите.

— В опасност ли си? — настоятелно го бе попитала тя.

— Не. Макар че имам някакво предчувствие.

Бе замълчал, а после бе добавил:

— Приятелят ми може да е в опасност.

— За Чарлс ли говориш?

Тя бе издърпала ръката си от неговата.

— Страхът, който се опитваш да скриеш, вледенява сърцето ми.

— Недей, майко. Трябва да имаме кураж. Историята може да се промени пред очите ни. Трябва да сме готови да я приемем.

Той си бе помислил, че със своята силна интуиция майка му бе разбрала нещата много преди него. Беше усетила опасността. А той още не бе готов за нея.

Антъни дръпна юздите на камилата си и зачака Зира, който бе задрямал. Почти бяха пристигнали.

Понякога си мислеше, че животът му, разделен между Кайро и пустинята, е изнурителен танц между светското и религиозното, между материалното и духовното. При пътуванията си между тези два свята като това, на което бе тръгнал сега, от време на време изпитваше на гърба си онази дива въртележка, която се движеше толкова шеметно, че отделните й елементи се сливаха в едно цяло. За части от секундата усети лекота. Пустинята и Кайро сякаш бяха взети от платното на художник. Тъкмо в такива мигове си казваше, че се е приближил до онова, което старите пустинници бяха идентифицирали като Бог. Единственият човек, който го разбираше, бе Чарлс Бастиан.

Когато наближиха върха на дюната Ал-Тариф, Антъни и Зира забавиха крачка. Кайро се простираше в далечината, обвит в червеникава омара. Гиза трептеше в жегата. Оттук приличаше на град, построен от дете, което по някаква своя прищявка е заменило квадратните форми с триъгълни.

Вятърът се усилваше. Антъни забули лицето си. Питаше се къде ли е намерил смъртта си Чарлс Бастиан, как бе умрял. Надяваше се да е бил подготвен за края си и да не е изпитал страх.

 

 

Антъни не се прибра в Кит-Кат, където лодката — неговият дом — се поклащаше край бреговете на Нил. Вместо това се отправи към източния край на града, където бе разположен Градът на мъртвите. Изправи се пред входа към Гробницата на халифите. Краищата на палтото му плющяха на сухия вятър, а той се взираше в покривите, ограждащи невероятното гробище долу, и зовеше духа на своя приятел.

Когато на връщане прекосяваше града и отминаваше джамиите и дворците на Ед Дарб и Ел Муски, той си позволи да изпита малко тъга по мястото, който бе напуснал — в многоцветната гореща вихрушка, в носещите се из въздуха облаци прах, който падаше върху старите калдъръмени улици и ги покриваше като фино брашно, той неизменно усещаше Божието присъствие. Когато от минаретата се разнесе виещият зов за следобедната молитва, Антъни се облегна на най-близката порта и загледа мъжете, които прииждаха от всички посоки и се стичаха към джамиите. Спомни си объркващото смесено усещане на съпричастност и изолираност, защото тъкмо сред тези мъже трябваше да изживее живота си, като се прекланя пред един Бог, когото не му бе писано да опознае.

Спря се да изпие чашка кафе в кафенето, откъдето спокойно можеше да наблюдава улицата, докато преглежда вестника си. В него пишеше, че Кайро се променя по-бързо от очакваното. Той остави настрана вестника и се загледа в групата мъже, които седяха в отсрещния ъгъл. В тоналността, с която разговаряха, долови недоволство, което ги обхващаше като треска, и гласовете им се извисяваха все по-нависоко.

След час той се озова не у дома си, а пред Египетския музей, където бяха открили трупа на Чарлс Бастиан. Но не влезе, а се настани на пейката и се загледа в хората, които влизаха и излизаха. Най-после, без да се впуска в излишни размисли, той стана и бързо закрачи към входа на сградата. Вътре беше необикновено хладно и тъмно. Антъни усети ризата си мокра от следобедната жега. Тръгна по безлюдния коридор и като преминаваше покрай кабинета на Бастиан, забави крачка. Мимоходом докосна бравата на вратата, която винаги бе отворена за него.

Влезе в собствения си кабинет, който изглеждаше непригоден за работа. Вече бе забравил какво точно имаше в него. Лампите на тавана не бяха запалени. Той разсеяно се зае да ги включва и изключва в синьо-сивкавия полумрак на помещението. Най-после отиде и запали настолната лампа на бюрото си. Опря се с ръце на него и остана известно време така, после седна на стола си със съзнанието, че няма да остане в Кайро по-дълго от необходимото. Тук нямаше нищо за него, вече не.

Тъкмо бе свършил с пощата си, когато на вратата се почука. Като видя кой е, бързо се изправи. Того Мина, директорът на новия Коптски музей, обикновено не досаждаше на никого. Антъни го бе виждал само няколко пъти и бе запомнил откритото му интелигентно лице, както и факта, че Мина се отличаваше с бързите си и точни движения, характерни за ниските мъже.

— Лейзар — каза директорът, — трябва да поговорим.

Мина се настани на един стол и неспокойно зачака. Постави куфарчето, което носеше, в скута си и потърка ръце, а живите му кафяви очи огледаха помещението.

— Както ти е известно, Кайро е град на слуховете — започна той. — Някои от тях достигнаха и до моите уши. Чух за нещо, за някаква находка, толкова фундаментална, че отначало не обърнах внимание. Ако беше само един, слухът щеше да мине и да отмине. Ала после чух още такива слухове и сега имам усещането, че може би сме на прага на най-важното археологическо откритие на хилядолетието. Боя се, че с моя скептицизъм съм изгубил ценно време.

Антъни изчака Мина да се намести по-добре на неудобния дървен стол. Говори за Бастиан, мислеше си Антъни. За находката на Бастиан.

— Ти познаваше Чарлс Бастиан — продължи Мина, сякаш бе чул мислите му.

— Да. Бяхме колеги.

— Бяхте приятели — настоя Мина.

Антъни мълчеше и директорът смръщи вежди.

— Не съм свикнал да се придвижвам опипом из музея, който се предполага, че управлявам. Можем и тук да поговорим за изчезналите версии на евангелието. Онези, които липсват от IV в. насам. Мисля, че Чарлс Бастиан ги е виждал.

Антъни погледна равнодушно към Мина.

— Защо мислиш така?

— Защото, човече, той е бил точно на онова място. При мен са документите за разходите, които е направил. Преди два месеца е бил в Южен Египет, близо до Луксор. Мястото, където се твърди, че са открити тези евангелия, се нарича Наг Хамади.

Мина отвори куфарчето си и извади една папка.

— Използвал е три камили за две седмици. Платил е добре на капитана на фелуката^[1]. Хранил се е икономично. В Наг Хамади е платил на още някого — някой си господин Башир.

Той вдигна поглед към Антъни.

— Хайде, човече, времето лети!

— Какво искаш от мен?

— Преди няколко месеца Стивън Сътън от Британския музей е починал край Наг Хамади. При свличане на земна маса. Не мислиш ли, че съвпадението е доста странно?

— Случва се — сви рамене Антъни.

Мина рязко се изправи.

— Струва ми се необичайно да проявяваш подобно безразличие към съдбата на музея, за чието създаване двамата с приятеля ти Бастиан толкова настоявахте.

Антъни погледна Мина в очите.

— Казват, че е починал от сърце. Вярно ли е?

Мина извърна глава.

— Тъй като находката може да докара краха на християнството, говори се какво ли не. Но на мен, разбира се, никой нищо не ми казва. И с пълно право. Ако евангелските версии наистина съществуват и ако разбера, че някои от тях са на път да бъдат изнесени, тутакси ще взема законови мерки. Ще сторя всичко, което е по силите ми, за да останат в Египет. Смятам, че някои от тях все още са в Кайро… и вероятно ще останат тук месеци наред. Може би вече са преминали в частни ръце, което би било истинска пародия.

— Откъде си сигурен, че са в Кайро?

— Защото хората, които са били по следите им в Наг Хамади, сега са тук. Защото приятелят ти намери смъртта си тъкмо тук, в Кайро.

— Предполагам, че вече си обискирал кабинета му?

— Но нищо не открих. Ще ми помогнеш ли?

Антъни се поколеба.

— Имам работа в Кхарга.

— Кхарга може и да почака.

— Нужно ми е време — отвърна Антъни и заби поглед в тавана.

— Чуй ме, Лейзар, нямаме никакво време. Знам, че двамата с Бастиан бяхте приятели, знам, че предпочиташ да работиш сам. Сега те моля да направиш нещо, което вероятно няма да ти е по вкуса, но кажи ми, мислиш ли, че имам друг избор?

Антъни задържа погледа си върху лицето на Мина малко по-дълго, после отсече:

— Добре. Разкажи ми всичко, което знаеш.

Мина се върна на мястото си.

— Ето какво говорят: някакъв престъпник, крадец на антики от пустинята, сложил ръка на няколко от въпросните ръкописи, предполагам, някъде в Наг Хамади. Следващата му стъпка ще е да ги продаде на клиент в Кайро. След като вече са в града, пренасянето им зад граница е проста работа. Не мога да го позволя. Ти си израснал тук, Лейзар. Разполагаш с връзките на баща си. Виж дали можеш да разбереш нещо, преди да са ги прекарали през границата. Междувременно аз ще изпратя някого в Наг Хамади да види какво може да се разузнае.

— Бих искал да отида аз.

— Знам, че би искал, но ще си ми нужен тук.

Мина стана, с което сложи край на разговора.

— Радвам се, че се съгласи, макар и с нежелание.

— Човек може да завиди на начина, по който водиш преговори.

— Затова съм директор. Е, добре ти е известно, че трябва да внимаваш.

На вратата той се спря.

— Пък и момичето на Бастиан.

— Момичето на Бастиан ли?

— Дъщеря му. Току-що пристигна в Кайро и все някой ден ще дойде да се рови из вещите на баща си. Това ме притеснява. Баща й работеше върху много деликатна материя и бе открит мъртъв. Не вярвам в съвпаденията, не и когато се случват в Египет. Направи всичко възможно да я накараш по-бързо да се махне от Кайро.

Антъни се усмихна несигурно.

— Не виждам как бих могъл да го направя.

— Притисни я, но леко. Не бива да я насилваш. Отседнала е в дома на баща ти.

— Мина — понечи да възрази Антъни, — стига толкова.

— Добре, добре. Засега съм доволен, че поне си на моя страна. Нещо ми подсказва, че мога да ти се доверя. А аз вярвам на инстинкта си.

Антъни леко кимна с глава.

— Не съм сигурен дали би трябвало. Не знам доколко се нуждаеш от помощта на човек, който е познавал Бастиан толкова добре, колкото аз, и който не вярва, че е имал слабо сърце.

Мина се загледа в младия мъж, после се върна отново в кабинета му.

— Ако ще работим заедно, може би е по-добре да ми разкажеш повече за делата на приятеля си Бастиан. Освен ако не смяташ, че не можеш да ми се довериш.

Антъни мълчеше.

— Кого се мъчиш да предпазиш? — попита Мина и се приближи до него. — Може би себе си?

Антъни вдигна глава и го погледна.

— Бастиан — простичко изрече той.

— Бастиан е мъртъв.

— А как ще го запомни светът? Самият аз не му оказах честта да му повярвам докрай, мислех го за луд — каза Антъни и млъкна.

— Поради естеството на работата му. Доста е противоречива — успокои го Мина.

Антъни събра пръстите на ръцете си и се замисли — осъзна, че не би могъл да предотврати разпространението на хипотезите му сред хората. Най-доброто, което можеше да предложи на света, бе собственото си разбиране за тях, до което бе достигнал с упорит труд. Погледна към Мина, който полагаше неимоверни усилия да прояви търпение.

— Бастиан твърдеше, че цял клон от познанието за Христос е било погребано в пясъците. Казваше, че християнството се е разцепило така, както единното цяло се е разделило на мъжко и женско начало, че ще трябва да водим войни и сеем разруха, ще сме неспособни да разберем себе си или Бог, докато то не бъде възстановено в първоначалната си цялост.

— Има ли още нещо? — вторачи се Мина в него.

Антъни го отмина с поглед и се взря в стената, очите му затърсиха Западната пустиня върху картата. Поусмихна се и отново седна на мястото си, после се загледа в директора и заговори:

— Бастиан вярваше, че всички настоящи болежки на християнството ще бъдат излекувани от учението, което навремето са скрили от нас. Търсеше текстовете, за да докаже твърдението си. Веднъж ми каза, че ще открие достатъчно факти за още един Нов завет. Заяви, че ще представи пред света забравени апостоли — апостоли, които ще възродят оригиналната религия и истинския Иисус.

Антъни си пое дъх и продължи:

— Луд или не, ако находката оправдае очакванията ми, ще разбера защо е мъртъв.

Мина остана дълго на мястото си, после бавно се изправи.

— Ако научиш нещо, ела направо при мен.

— Ще видя какво мога да направя.

— Добре. Защото не само ние сме заинтересованите лица.

Преди да излезе в коридора, Мина се обърна назад.

— Това е надпревара, нали разбираш? Кървава надпревара.

 

 

Когато Мина си отиде, Антъни още дълго остана замислен в кабинета си. Завърнал се бе едва вчера, а около него вече се бе заплела гъста паяжина. Събра нещата си и се приготви да си тръгва, като се питаше дали иска да участва в тази надпревара. Щеше да направи всичко възможно, за да помогне на Мина. Ала това бе царството на Бастиан и в него вече се бе настанила смъртта. Неговият свят се простираше далеч оттук, недокоснат от кървави надпревари.

Докато заключваше вратата на кабинета си, той си каза, че едно пътуване до Наг Хамади би било добре дошло за всички. Не за собственото си удобство се бе загрижил Антъни. Той бе видял брат си един-единствен път, откакто Майкъл се бе върнал от фронта. Брат му бе доста отслабнал и бе станал язвителен. Най-лошите черти от характера му бяха излезли на повърхността. Антъни стана първата жертва на неговата жлъч и на болката му. Ампутацията на крака му бе твърде лош край за военната му кариера. Най-щедрият подарък, който Антъни можеше да направи на брат си, бе да замине от Кайро. Разбира се, Майкъл се направи, че не разбира, и добави дългите отсъствия на брат си към и без това богатия списък на прегрешенията му. На Антъни не му оставаше нищо друго, освен да се помъчи да опази обичта към брат си без сянка на съжаление, което Майкъл би подушил като ловджийско куче и което щеше да го накара да възненавиди още повече омразния си живот. Живота, който навремето изживяваше с гордост и дори с известна слава, докато сега сякаш искаше непрестанно да натяква на брат си: „Видя ли? Макар че ми отне всичко, аз все пак оцелях“.

Мина нямаше представа за какво го бе помолил. Честите посещения при семейството му бяха тежка присъда за него, истинско изпитание, което никак не бе сигурен, че в настоящия момент би понесъл с лекота.