Такър Маларки
Възкресението (22)

Глава двайсета

Джема прекара сутринта в пощата, наредена на опашката от мъже, които от време на време крадешком й хвърляха по един поглед. Слънцето навлизаше през високите тесни прозорци, откъдето проникваше и миризмата на изгорели газове. Пак оттам на тънки пластове се стелеше прах от улицата.

Отне й по-голямата част от сутринта да изпрати писмата, в които съобщаваше на близки и познати за смъртта на баща си. Беше ги написала едно след друго, без да се разсейва. Нито баща й, нито Майкъл, нито Антъни бяха в главата й. Писането я накара да се замисли за положението, в което се намираше: бе останала без баща си в чужда страна, а парите й щяха да стигнат да преживее около шест месеца, при това много скромно. Какво всъщност правеше тук? Времето й изтичаше; тя не можеше да си позволи да се рови из кабинет, който скоро щеше да принадлежи на някого другиго.

Когато по-късно влезе в кабинета на баща си, обзе я несигурност. В догадките й имаше смисъл; те я караха да усеща присъствието на баща си. Ала макар да би могъл да се появи с най-невероятното описание на събития, което историята познава, той не беше тук, за да й разкаже за тях. Тя дори нямаше представа за какво става дума. Знаеше само онова, което се съдържаше в откъслечните редове и в бележките, нахвърлени в полетата на страниците, ала то нищо не доказваше. Прозрение и сила — може би това бяха единствените ценности, с които щеше да се сдобие в резултат на проучванията си, чийто край наближаваше.

Не знаеше какво да направи.

Обърна се към кутиите с материали и купчините документи, с чието сортиране почти бе привършила. Статията за Тутанкамон щеше да отиде в музея и някой ден щяха да я използват — вероятно Дейвид Лейзар щеше да го стори. Книгите и дневниците щяха да останат при нея. Останалото сигурно щеше да бъде изхвърлено. Но проблемът се състоеше в това, че макар да бе свършила работата си в кабинета му, тя нямаше никаква готовност да си замине. Може би трябваше да остане в Кайро известно време, да си намери квартира и работа. Ако се задаваше война, щяха да имат нужда от медицински сестри. Лондон бе последното място, където би желала да живее; това бе нейният Град на мъртвите. Седна на стола на баща си. А сега накъде? Да си наеме апартамент в Кайро и да чака друга война? Да замине сама за Горен Египет и да се скита из пясъците?

Представи си колко облекчен щеше да е Антъни, ако тя си замине; не се чувстваше истински удобно в нейно присъствие. Само изпълняваше задълженията си като предан приятел на баща й. Със заминаването си тя щеше да го освободи от тях.

А пък и Майкъл. Част от нея наистина желаеше да е край него, напук на покрусата му. Двамата не се различаваха чак толкова, всъщност си допадаха, с изключение на случаите, когато той ставаше груб. Майкъл познаваше войната, бе преживял и загуби. Тя не можеше да си представи общуването си с човек, на когото тези неща са чужди, който никога не е попадал в непрогледната и лакома за кръв тъма. Наистина бе залитнал по морфина, но нали тя е медицинска сестра. Още не се бе отказала напълно от надеждата заедно да превъзмогнат трудностите.

Джема подритна някаква кутия с върха на обувката си и се обърна заедно със стола към вратата. Може би най-важната й задача бе свързана с това да се приобщи към живите. Може би причината, поради която искаше да остане в Египет, бе да отвори отново сърцето си за някого.

Но колко много болеше! Всеки път, когато се опитваше да го стори, остра болка пронизваше сърцето й.

Отново се обърна със стола в изходно положение и подпря крака в кутията под писалището, като разсеяно разлистваше последния дневник на баща си — онзи, на който бе обърнала най-малко внимание.

Пак прочете последните му думи, като този път се спря на изречението: „Съществува доказателство, че между Изида и Дева Мария е имало още една жена“. Затвори дневника и извърна лице към литографията на Изида. „Доказателство.“ Припомни си скритите илюстрации с жените, припомни си съня си за Мария. Изображението й бе дало наистина много, но не бе никакво доказателство. Дали баща й се бе изразил буквално? Отново свали литографията и внимателно отмести задната част на рамката. Между поддържащия картон отзад и самата литография имаше тънък пласт, който не бе забелязала досега. Когато раздели двата пласта, видя, че на гърба е залепено нещо.

Взе ножиците и внимателно разряза ръба. Вътре имаше сгънати листа от книжен пергамент. Погледът й пробяга по буквите, очевидно изписани от нечия чужда ръка. Никога не бе виждала подобно писмо — високо и разкривено, без съмнение древно. Очите й се спряха върху една дума, която тя безпогрешно разпозна, тъй като представляваше име. Не можеше да се заблуди. Беше сигурна, че е коптско, допълнено с гласни букви. Джема написа името на един непотребен лист, буква по буква — „Мария Магдалена“.

Тя почти се затича към кабинета на Антъни, но на половината път рязко спря. Пред вратата имаше човек — опрял гръб в стената, той четеше някаква папка. Нещо в осанката му й подсказа, че трябва да е полицай. Той вдигна поглед към нея и бързо затвори папката. Когато Джема се приближи до него, мъжът зае неестествена поза, като криеше папката зад гърба си.

— Антъни в кабинета си ли е?

— Боя се, че не е — отвърна той. — Вие сигурно сте Джема Бастиан. Аз пък съм Того Мина, директорът на Коптския музей.

Джема стисна подадената й ръка.

— Харесва ли ви Кайро?

— Не прилича на Лондон — отговори тя. — Не прилича на никой друг град.

Тя погледна към папката зад гърба му. Той наистина искаше да я скрие.

— Понякога копнея за дъжд.

— Понякога вали — усмихна се Мина.

Антъни се появи отдолу по коридора, вдигна ръка за поздрав и енергично закрачи към тях. Когато дойде и зърна папката зад гърба на Мина, и тримата усетиха неудобство. В неговия си стил той не направи и опит да захване разговор. Двамата мъже се чувстваха като в небрано лозе. Джема местеше поглед от единия към другия.

— Ще влезем ли? — обърна се Антъни към Мина.

Мина кимна в знак на съгласие.

— Искам да ми отделиш само минута.

Когато затвориха вратата, Мина седна и въздъхна.

— Нищо не й убягва, забелязах го. Очите й са като на ястреб — тутакси се устремиха към папката. Трябваше да се държа по-естествено, но тя излетя като фурия от онзи кабинет. И ме завари да чета за последните разкопки на баща й.

— Какво ми носиш?

— Бележките на човека, когото бях изпратил в Наг Хамади. Сетили са се да върнат личните му вещи в Кайро. Разговарял с някой си господин Башир, който го осведомил, че преди три месеца от Наг Хамади за Кайро е изпратен ръкопис в кожена подвързия, за да се удостовери истинността му. Донесъл го е братовчед на Башир. Трябвало да предаде текста на Албер Еид, антикваря.

— Значи ни е нужен Еид, а не Тано.

— Да. Преследвал съм не когото трябва. Смятам да направя посещение на Еид. Но не сам, имай го предвид. Ще заведа полицията при него, както и Дорес. Най-малкото ще накараме Еид да покаже ръкописа на някой експерт.

— И така ще знаем точно какво никога няма да получим.

— Не бъди такъв инат.

— Еид няма причина да ни сътрудничи. Защо ще ни позволи да се докоснем до онова, което е у него? Обзалагам се, че до края на месеца ръкописът ще потъне в нечия частна колекция.

Антъни заразглежда молива в ръката си.

— Мога да опитам.

— Добре — отвърна Мина. — Става.

 

 

Седнала на стола на баща си, Джема чу как Того Мина излезе от кабинета на Антъни. Тя влетя, без да почука на вратата.

— За какво разговаряхте?

— За строителните планове на новия музей. Несъществени неща.

Тя се усмихна.

— Значи сега си и консултант по архитектурни въпроси?

— И така може да се каже.

Пропусна ироничната й забележка покрай ушите си.

— Имаш много таланти. Но ако мога да се изразя по този начин, директорът ти имаше вид на котарак, току-що изял канарчето. Защо ли ми се струва така?

— Нямам представа.

— И двамата криете нещо. Ясно е като бял ден.

— Въображението ти е доста развинтено.

— Ето пак. — Джема се тръшна на стола. — Отново сме в безизходица.

Антъни кръстоса ръце на гърдите си.

— Така ли го наричаш?

— Пак проявяваш несговорчивост и не споделяш нищо с мен. Не би ли било идиотщина от моя страна да се впусна в безполезна дейност? Така че ще си останем в същото положение.

— Както искаш — отвърна Антъни.

— Онова, което най-много ме дразни, е, че се чувствам като на електрическия стол, а ти седиш срещу мен като пукал.

— Какво те кара да се чувстваш като на електрическия стол?

— Голям шпионин става от теб, няма що — поклати глава Джема.

Антъни вдигна ръце, сякаш се предаваше. Но не се предаде — не й каза нищо. Джема се взираше настойчиво в него с търпението, на което се бе научила по време на войната. За миг си представи, че се намира в противобомбено скривалище. Нямаше къде да отиде, нямаше какво да прави, трябваше само да чака. Започна тихичко да си брои така, както през войната брояха фугасните бомби. Внезапно ноздрите й доловиха мириса на влажна пръст, усети присъствието на родителите си в нощния мрак. На трепкащата светлина на свещите зърна лицата на майка си и баща си.

Антъни прекъсна видението й с въпроса:

— Стигнахме ли до примирие? Защото трябва да работя.

Джема продължи да се взира в него, готова за нападение.

— Имаш късмет, че съм достатъчно съобразителна и мога да разговарям с човек като теб. Мисля, че не осъзнаваш колко странен и труден за общуване индивид си ти. Напълно възможно е от теб да излезе добър шпионин, ала на война едва ли би могъл да оцелееш.

Антъни я загледа с присвити очи, сякаш не я виждаше съвсем ясно.

— Защо говориш така?

— Защото не знаеш как да молиш за помощ.

— Толкова ли съм зле? — засмя се той.

Джема остана сериозна.

— Мислех да ти покажа нещо. Но вече не съм толкова сигурна.

— Напротив, Джема. Какво е то?

— Първо искам да ми направиш услуга. Трябва да науча повече за азбуките.

— Кои азбуки?

— Старите.

— Музейната библиотека разполага с богата сбирка от книги по лингвистика. Сигурен съм, че в тях ще откриеш каквото те интересува.

— Проблемът се състои в това, че скоро ще загубя привилегированото си положение тук. Можеш ли да уредиш да поработя още една седмица?

— Дай ми поне една причина да го направя.

Джема измъкна прозрачния лист.

— Ето ти причината.

Антъни си сложи очилата. По лицето му и по начина, по който държеше пергаментовия лист — без да шавне — личеше, че никога преди не го беше виждал. Измина доста време, преди да го остави на бюрото.

— Копие е, нали? — попита тя.

— Къде го намери?

— На баща ми е — отвърна тя. — В него разчитам само едно име.

Антъни свали очилата си и разтърка очи.

— Учиш се да четеш коптските букви?

— Понаучих малко. Какво пише тук? — настоя за отговор тя.

— Откъс от Евангелието от Филип. Само съм чувал за съществуването му. — Антъни намести очилата си и приближи пергаментовия лист до очите си. — Трябва ми малко време.

— Имаш цял ден на разположение.

Четирийсет минути по-късно Антъни вдигна глава.

— Тук пише:

… спътницата на Спасителя е Мария Магдалена.

Господ обичаше Мария повече от всички ученици

и често я целуваше в устата.

Останалите ученици, като го видяха, че обича Мария,

му казаха: „Защо я обичаш повече от всички нас?“.

Спасителят им отвърна, каза им:

„Защо не обичам вас като нея?“.

Джема мълчеше. Страните й бяха порозовели.

— В душата ми вече няма и капка съмнение, че баща ми е бил убит.

Тя протегна ръка, за да вземе листа от Антъни. Той с неохота й го върна.

— Какво ще правиш с него?

— Длъжна ли съм да ги отговоря?

— Не.

— Добре.

Тя се вторачи в пода.

— Джема?

— „Защо не обичам вас като нея?“ — поклати глава Джема. — Знаеш ли, когато си представях подобни отношения между Иисус и Мария Магдалена, за да търся доказателство… не знам… това ме потисна. Почувствах се невероятно тъжна.

Тя извърна глава. Антъни си помисли, че тя всеки миг ще се разплаче. За малко да стане от стола си и да започне да я утешава. Но вместо това сковано й предложи носната си кърпа. Ала тя не заплака и отказа да я вземе.

— Някой му я е отнел — продължи Джема. — Неговата най-голяма любов е била отнета. Описана е съвсем бегло в историята на живота му.

Джема стана.

— Филип е разковничето. Знак, че не бива да се отказвам.

— Не мислех, че това е възможно.

— В такъв случай много лесно могат да те направят на глупак.

— Обикновено не става така.

— Двамата с теб си приличаме по едно нещо — заяви тя. — И двамата сме самотници. Но докато аз съм сама по принуда, ти си избрал да си сам. Ако можех да избирам, животът ми щеше да е различен.

Тя задържа погледа си върху Антъни, докато той извърна очи.

— Има и още — каза тя и извади останалите листа тънък пергамент.

Антъни погледна към листата, после към Джема.

— Ако имаш друга работа, свърши я. Защото това тук ще отнеме доста време.

— Ще почакам.

Антъни се усмихна.

— Не ми вярваш.

— Нямам причина да ти вярвам.

Работата му отне три часа. Джема ту задрямваше, ту се стряскаше и се събуждаше, забравила къде се намира. Взираше се в гърба на Антъни и се досещаше. В главата й продължаваха да звучат думите на Филип. Вече нищо нямаше да е като преди. В душата й проблесна надеждата, че с промяната вътре в нея ще възникне и промяна в обкръжаващия я свят.

— Добре ли си? — попита той, без да обърне глава към нея.

— Да.

— След малко свършвам.

Джема чакаше. Най-после той каза:

— В текста се казва:

Ако мъжът и жената бяха останали едно,

те нямаше да познаят смъртта.

Христос дойде да поправи раздялата още в началото

и да съедини двете и да даде живот

на тях, които умряха от раздялата.

Сега мъжът и жената са едно в спалнята

с ложето и така съединени, няма да се разделят отново.

— Тук се говори за действително физическо сливане — забеляза Джема. — Нали така?

— Отчасти.

— Метафорично или буквално?

— Не знам. Вероятно и двете.

— Няма значение. Какво още пише?

Светът се превърна във вечно царство,

защото вечното царство носи пълнота.

Така стоят нещата: разкрива ти се само на теб,

непокрито от тъмата и нощта,

а посред бял ден, под свещената светлина.

— Звучи ми като веруюто на баща ми: „Бог ти се разкрива само на теб“.

— Съгласен съм. Ето още един кратък стих:

Невежеството е майка на всички злини,

невежеството ще завърши с гибел.

— Сигурно са били любимите му — забеляза Джема. — Но защо ги е криел зад литографията на Изида?

— Там ли ги откри?

— Да.

— Очевидно не е искал някой да ги види.

— Но защо?

— Защото са му били нужни за доказателство, защото… — Антъни внезапно млъкна.

— Хайде, продължавай — настоя Джема.

Антъни затвори очи.

— Знаеш ли какво означава думата „гностик“?

— Чувала съм я.

— Веднъж баща ти ми каза, че гледа на себе си като на гностик — човек, който търси Бога чрез разбиране, чрез познание. Човек, който като Филип вярва, че невежеството е майка на всички злини.

— Продължавай.

— Той е разкривал един клон на християнството — клон, който е бил доста жизнен по времето на Христос. По-късно този клон е бил погребан. Наричали са го гностически. Както вече казах, баща ти вярваше, че Христовото учение е било двупластово: единият пласт е бил предназначен за обикновените ученици при публични проповеди, а другият — за вътрешния кръг последователи при частните им разговори. Иисус е разговарял с близките си последователи по различен начин; учил ги е на много неща. Съветвал ги е да търсят Бога по пътя на мъдростта. Мисля, че Тома, а сега и Филип са били негови близки последователи от вътрешния кръг — на гностиците.

Що се отнася до апостолите от Новия завет, за всички би трябвало да е ясно, че са приемали погрешно както думите на Иисус, така и неговите действия. Непрекъснато му задавали въпроси: кой път да следват, кога ще настъпи царството Господне? Настойчивостта да тълкуват думите на Иисус буквално, е инфантилна.

— Докато едно гностично тълкуване вижда символиката в притчите му. Няма смисъл да се ходи никъде, царството Господне е вътре в теб — каза Джема. — Така че евангелията от Новия завет не са дело на най-близките Иисусови съратници.

— Баща ти не мислеше, че са тяхно дело. Започвам да се убеждавам в това.

— Защо не си ми го казал преди?

— Може би защото и аз сам не съм го вярвал.

Джема се взря в него. В зелените му очи виждаше собственото си отражение, но не и чувствата, които го вълнуваха. Той я влудяваше.

— Ами Мария Магдалена? — попита. — Тя от най-близките му последователи ли е била?

Антъни поклати глава.

— Неповторима си. Притежаваш ума на баща си и някакъв вътрешен импулс, който те кара да скачаш от мисъл на мисъл, като пропускаш свързващите звена.

— Баща ми го наричаше „гениалността на женския ум“.

Джема рязко се изправи. Страните й бяха порозовели. Гледаше сразяващо и изглеждаше също толкова справедлива и красива в гнева си, колкото и Гръмотевицата.

— Кой знае — отвърна Антъни. — Може пък да ни се удаде да върнем Мария обратно.

На излизане Джема се обърна.

— Ако ще я връщаш, върни я като апостол.