Такър Маларки
Възкресението (32)

Глава трийсета

Когато Джема се върна, в къщата беше тихо. Откри Амад в кухнята.

— Семейство Лейзар излязоха — докладва й той. — Майкъл се върна. Успял е да си дойде по-рано.

— Къде е сега?

— Горе.

— Как е?

— Разочарова се, че си излязла.

Джема вземаше по две стъпала наведнъж. Откри Майкъл в стаята му да лежи на пода. Когато я зърна, той протегна треперещата си ръка към нея.

— Не мога да закрепя проклетия крак.

Тя седна на пода и го подпря. До него се търкаляше ампула морфин.

— Къде беше? — попита той.

Джема преглътна внезапното чувство за вина; не беше направила нищо лошо.

— С Антъни.

— Не те коря, че си избрала него.

— Никого не съм избрала — отвърна Джема. — Трябваше да поговорим за нещо, което открих в кабинета на баща ми.

— Сексът е много по-лесен с мъж на два крака.

— Не ставай вулгарен.

— Ако изобщо ме харесваш, помогни ми да инжектирам тази отрова в ръката си.

— Разкажи ми за пътуването си — настоя тя.

Майкъл протегна врат, за да я вижда.

— Моля те — каза й той. За малко да заплаче от безсилие.

Беше го правила стотици пъти. Счупи върха на ампулата и измъкна спринцовката. Докато я почукваше с нокът, тя си наложи да не мисли за кого прави всичко това. Възприе го като умиращ и заби иглата в ръката му.

Майкъл положи глава в скута й, тялото му се отпусна. Джема разсеяно го погали по челото, докато разглеждаше новия му крак. Нещо във формата и цвета му я безпокоеше. Та нали трябваше да изглежда като истински? След малко Майкъл протегна ръка и докосна косата й, като в полусън заизвива кичурите около пръста си.

— Защо женската коса е толкова мека?

Джема сведе очи да го погледне и му се усмихна.

— Какво ще кажеш, ако ти предложа да се омъжиш за мен?

— Защо ти трябва да го правиш?

— Защото мога да разговарям с теб. Защото ти можеш да ми даваш тази отрова.

— Майкъл, не очаквай да ти давам отровата. Ще те накарам да се откажеш от нея.

Той се направи, че не е чул.

— Останалото ще дойде само. Ако поемем по пътя, все ще стигнем до някъде. Ще бъде хубаво. Тръгваш ли с мен?

Джема се извърна настрана. Той не бе с нея. Намираше се в Божиите ръце.

— Трябва да сме семейство — уговаряше я той. — Накрая лошите спомени ще изчезнат.

Тя притисна главата му до гърдите си и го заутешава като малко дете. Майкъл се вкопчи за нея като удавник за сламка.

— Когато самолетът ми се разби във Франция — започна внезапно той. — Онзи старец, фермерът. Той нямаше вина. Убих невинен човек.

— Свалили са те, Майкъл.

— За първи път убивах, докато съм на твърда земя. Онова не беше война, беше си чисто убийство.

— Бил си ранен и вероятно очите ти са били обгорени.

— Но аз го видях. Стареца, облечен в нощната си роба. Нямаше нищо общо с войната и аз го знаех.

— И двамата сте били изплашени.

— Не, не беше така. — Майкъл я сграбчи за ръката. — За миг зърнах баща си.

На вратата се почука и те се сепнаха. На прага стоеше Антъни. Но не го прекрачи.

— Извинявайте — рече той. — Не знаех къде са останалите. Джема, забрави нещо у дома. Ще го оставя долу.

— Ти трябва пръв да узнаеш — обади се Майкъл. — Току-що предложих брак на Джема.

— Така ли? — учудено повдигна вежди Антъни. — Поздравления — тихо добави той. — Тогава ще ви оставя насаме.

Антъни затвори вратата зад себе си, но Джема не вдигна поглед. Не бе сигурна кое я караше да усети хлад в душата си — присъствието или отсъствието му.