Такър Маларки
Възкресението (19)

Глава седемнайсета

На другия ден Мина се отби в кабинета на Антъни, без да го предупреди. Беше доста разстроен и остана прав.

— Човекът, когото бях изпратил в Наг Хамади. Току-що ми съобщиха, че е мъртъв.

— Какво се е случило?

— Главата му е била разбита с камък. Горкият, трябваше само да огледа, да поразпита и да види какво може да открие. Беше умен, наполовина бедуин, така и говореше, смесваше думите. Очаквах да донесе ценна информация. А съм го изпратил на смърт.

— Съжалявам, Мина.

— Пак ходих при Фокион Тано. Но изгубих контрол над нервите си. Нали знам с какво име се ползва? Сигурен съм, че е способен на насилие.

— Бих се държал по-далеч от него.

Мина важно се изкашля и се наведе да завърже обувката си.

— Жалкото е, че който и да е сложил ръка върху текстовете, вероятно няма представа каква ценност притежава. Дорес удостовери истинността на нашите ръкописи. Знаеш ли какво каза? Заяви, че това откритие бележи началото на цяла епоха в изследването на корените на християнството. Каза, че историята трябва да бъде написана отново.

— Значи измамниците вече знаят, че имат добри шансове да забогатеят. Някои са готови да платят колкото трябва, за да остане историята непроменена.

— Само като си помислиш, че на везните са поставени и парите; че една земна ценност като тях би могла да замени този безценен материал! Но сега вече съм наясно колко съм наивен.

Мина внезапно се укроти. Постави ръце зад гърба си и сплете пръсти, като заби поглед във вентилатора на тавана.

— Мисля, че ме следят.

— Кой те следи?

— Някакъв мъж, който е доста безличен. Но аз имам способността да запомням облекла. Според мен той има само едно протрито яке.

— Европеец ли е?

— Не, прилича ми на египтянин. Както ти казах, той е като всички други, с изключение на якето. Ето какво мисля: у тях има още апокрифни евангелия. Сега са като ято заслепени птици. Но още щом папирусните книги попаднат в наши ръце, те ще бъдат в безопасност. Ала изпитанията, които ги чакат между Наг Хамади и музея, са смъртно опасни. Както стана с онова момче Али. А сега падна и още една невинна жертва. Въпросът ми е следният: още колко хора ще умрат?

— Ще видим. Междувременно бих могъл да се позанимая с Тано. Имаме много неща, за които да се безпокоим. Боя се, че сме се озовали в епицентъра на малка свещена война.

Мина се обърна към него.

— Мислиш ли, че е намесена църквата?

— В Лондон Джема Бастиан е била посетена от някого, за когото тя смята, че е от църквата. Попитал за работата на баща й. Така че не, не бих изключил и тази възможност.

— Римокатолическата църква ли имаш предвид?

— Не съм сигурен. Наистина смятам, че Римокатолическата църква ще загуби много, ако апокрифните евангелия станат достояние на обществеността. Ако са циркулирали на пазара толкова дълго, колкото си мислим, няма да се учудя, ако отците знаят за тях.

— Боже опази!

— Историята не е от днес, Мина. Старото се съпротивлява на новото. Защитниците и на двете са готови да умрат за каузата си, както и да убиват за нея. Но тук има и една уловка — всъщност новото е старото.

Мина свъси вежди.

— Изразяваш се твърде спокойно, като се има предвид, че говориш за евентуална свещена война.

— Аз съм фаталист.

— Дано това не те възпре да воюваш в тази… „война“ на моя страна.

— Колко странно! Наскоро казах на някого, че не съм се родил да воювам. Може би съм говорил за друг вид война. А сега — изправи се Антъни — имам нужда да изпия един чай.

Мина също стана.

— В тази война ние се борим да спасим живота на загиналите войници, които вероятно са се превърнали в ангели — промълви той. — Мисля, че тези евангелия се появяват във възможно най-подходящото време.

— Мина — обади се Антъни, когато последният бе вече на прага, — вероятно това е нещо далеч по-голямо от обикновено сборичкване.

— Знам, приятелю, знам.

Антъни се отправи към кафенето, чудейки се не какво отците на църквата биха могли да знаят за разкритията на Бастиан, а как са научили за тях. Той зави по коридора и спря. Пред кабинета му чакаше някакво момче. Когато се приближи, той забеляза, че момчето притиска до гърдите си пакет. Антъни го огледа и благодари на Господ, че момчето е живо и здраво. Подаде му една банкнота и взе пакета, после влезе и заключи вратата на кабинета си. В пакета имаше друг, по-малък пакет и писмо. Беше от Фокион Тано.

Приятелят ти Того Мина идва вече два пъти при мен. Знаеш мнението ми по въпроса. Не харесвам държането му. И той отправя заплахи като теб, но с тази разлика, че не предлага сделка. Не допускай да ме ядоса. Изпращам ти следващия си ход; заменям царица за пешка. За да те убедя да ме оставиш на мира. Държа ръкописите, голяма част от тях; просто чакам да видя кой ще предложи повече. Наслади се на онова, което ти изпращам. То е знак за моето уважение към теб и семейството ти. Преводачът твърди, че макар и не толкова важно, евангелието би могло да постави началото на революция. За мен то няма име, няма и цена.

Антъни внимателно разопакова по-малкия пакет, като гледаше да не повреди онова, което се намира вътре. Той се взря в текста пред себе си и го докосна с пръсти. После извади обяда, който си бе донесъл, направи си чай и седна да работи. Още щом започна да превежда, разбра, че ще забрави за глада си, ще забрави и да спи. Нямаше значение колко дълго щеше да продължи работата му. От значение бяха само думите, изписани върху листа пред него. От значение бе и фактът, че вършейки тази работа, той се чувстваше по-жив от всякога.