Такър Маларки
Възкресението (41)

Глава трийсет и девета

Антъни си бе устроил бивак в покрайнините на оазиса в Ал-Багават. Зира не беше с него — бе останал на километри от Кхарга, в края на пустинята. Бяха отстранили един пласт от насложената пръст при западната стена на некропола. Беше открил нова рисунка. Не знаеше какво представлява. Отначало се бяха появили само цветове.

Дойдоха му гости. В Кхарга пристигна слухът, че се е върнал. Местните, които го познаваха, проявиха любопитство и му предложиха да работят за него. Не вярваха, че един европеец би могъл да се грижи сам за себе си. Когато Антъни им отказа, те му докараха ядене и пиене. Плодове, фурми, вода.

В хладните утрини той се занимаваше с рисунката и я съзерцаваше, сякаш бе въплъщение на мечтите му. Заставаше пред нея с четките си — някои по-остри, други по-меки — и започваше бавния процес на откриването й. Не се опитваше да отгатне какво представлява. Стоеше много близо до нея, така че очите му не можеха да различат формите. По-късно щеше да отстъпи назад и да я разгледа.

През нощта луната бе огромна и жълта. Спеше на пресекулки, често се събуждаше и я гледаше как се движи по небето. Лежеше и тихичко разговаряше с брат си, говореше му неща, които никога не бе изговарял, докато Майкъл беше жив. Понякога в ушите му звънтеше насмешливият му смях, появил се от нищото. Приживе брат му не го бе слушал, не го слушаше и сега. Ала Антъни не спираше.

Джема дойде неканена. Навести го в съня му и той не можеше да я спре. Събуди се със спомена за ясните й очи. За онова, което си спомняше от нейния допир. През деня я придума да остане в мрачината на сърцето му.

По залез-слънце зърна малък керван в далечината да приближава откъм изток. Вятърът се бе разбушувал не на шега. Камилите плуваха към него в пясъчната буря. Очите му не можеха да различат ездачите им, които се бяха слели с животните в едно. Три камили, трима ездачи. Имаше усещането, че идваха право към него. Стоеше неподвижно пред палатката си с очи, вперени в най-дребния ездач. Когато керванът зави в посока към Кхарга, той тръгна към него. Грешеше, керванът не идваше при него. Носеше продоволствие. Независимо от това той се насочи към ездачите. Дълго бе стоял без жива душа наоколо си. Накрая поздрави миража на надеждата и тръгна обратно, като се обърна за последен път да види дали не е истински мираж. Спря и примижа, защото единият от ездачите намали ход и вдигна ръка. Той бързо се отправи натам. Когато се приближи, вятърът се изви в облак от пясък. Той наостри очи, ала усети пареща болка. После ги видя. Кичурите коса, които се вееха от вятъра върху главата на ездача с вдигнатата ръка. Погледът му не се откъсваше от разветите на фона на пясъчния облак коси. Засенчи очите си с длан, като се мъчеше да ги предпази от летящите песъчинки.

И в същия миг тя изчезна от полезрението му. Докато вървеше заслепен напред, стори му се, че отново зърна вдигнатата й ръка. Впери очи в нея и се наведе срещу вятъра. Тогава внезапно тя се изправи пред него. Той я хвана за глезена и тя слезе — почти се строполи от камилата. Улови я в прегръдките си. Тогава видя, че тя го гледа с очите, които помнеше до болка. Докато й помагаше да стъпи здраво на земята, той отвърна на погледа й и протегна ръка към нейната.