Роб Кид
Надвисналата буря (6)

Глава 5

Силното течение понесе „Раковина“. Подпомагана от импровизираните платна върху паянтовата гротмачта, на другата сутрин тя успя да се добере до острова. Той беше дълъг само няколко километра. Очевидно беше необитаем. Никъде не се виждаха стълбове пушек, които да предвещават селища или пристанище.

Екипажът пусна котва, скочи във водата и заджапа към брега.

— На онзи хълм там може би има извор или поток — посочи Арабела възвишението в далечината, след като тримата стъпиха на пясъка.

Шубраците явно прерастваха в непроходима злачна джунгла във вътрешността на острова — добър знак, че все някъде има вода.

— Точно така! — подкрепи я весело Фицуилям. — Ти се върни на кораба, а ние с Джак ще отидем да потърсим.

Арабела го настъпи по крака, докато минаваше покрай него, за да тръгне по плажа, а не към кораба. Джак въздъхна.

— Но там може да има опасни туземци или зверове! — възнегодува Фицуилям, след като Арабела пренебрегна предупреждението му.

— Виждам наоколо само един звяр — промърмори момичето и изгледа злобно Фицуилям, после запретна поли и навлезе в храстите.

На острова беше много горещо. Тримата пътешественици се бяха натоварили с тежки кожени манерки и мехове за вода и затова се движеха бавно.

— Много те моля, Арабела — рече Фицуилям, когато тя се препъна. — Нека взема поне един от меховете. Прекалено слаба си, за да мъкнеш всичките.

— О, Бел — простена Джак. — Много те моля, разреши му да ти бъде слуга, ако това е единственият начин да млъкне.

— Майка ти сигурно се гордее много с теб — изсумтя тя, докато подаваше меховете на якия младеж.

— Майка ми почина, когато бях на девет години — каза с яростно изражение той. — Жалко, че наистина не може да види какъв мъж съм станал.

— О, моите съболезнования — рече искрено Арабела и си спомни своята майка. — Не знаех…

Фицуилям се взря тъжно в далечината.

— Именно след смъртта й баща ми реши да разширява владенията си в Новия свят. Сякаш искаше да се откъсне завинаги от Англия и от някогашния си живот.

— Говорете си, но не спирайте, приятели. По-чевръсто. Нямаме време за губене — подкани Джак, без да обръща внимание на разказа на Фицуилям, сетне продължи да крачи през джунглата.

— Веднага омъжи по-големите ми сестри за синовете на свои познати, които вече се бяха изселили тук, в Новия свят — допълни Фицуилям. — Някои дори не познавахме — обясни той на Арабела, докато съсичаше с меча си един храст — да й разчисти пътя. — Най-малкото не ги бяхме виждали от деца.

При тези думи на Фицуилям Джак, който вървеше най-отпред, само завъртя очи. Другият младеж поспря, за да се пребори с едно ниско дърво, изпречило се на пътя им.

— Любимата ми сестра Ана се качи на кораб, за да отиде при съпруга си, но бе похитена от пирати и оттогава не съм я виждал.

— Божичко! Тази болка ми е много позната. Мама също беше отвлечена от пирати. Щом си като мен, значи наистина не си имал кой знае какви причини да оставаш там — прошепна Арабела.

— Да, наистина — съгласи се Фицуилям и в гласа му се долови решителност.

— В името на всичко свято и проклето — изпелтечи Джак, — дали да не сложим край на това тъжно представление и да не се съсредоточим върху по-неотложни задачи?

Арабела и Фицуилям го погледнаха — бяха по-скоро разочаровани, отколкото ядосани. Джак не им обърна внимание и се прокашля.

— Чудесно, в такъв случай продължавайте — каза им той.

Сутринта, когато слязоха на брега беше горещо, но това изобщо не можеше да се сравнява с жегата по пладне. Тримата от екипажа изпиха малкото дъждовна вода, която бяха събрали в манерките, а не забелязваха и следа от питейна вода на острова, Фицуилям се помъчи да го скрие, но по едно време се закашля от жажда. Арабела падна и започна да твърди, че се била препънала в някакво коренище.

Джак погледна разтревожен спътниците си. Едва ли щяха да издържат още дълго. Глупав, ужасен начин да сложат край на приключението си.

— Елате — подкани той с насилена усмивка. — Струва ми се, че там горе храсталакът изтънява. Сигурно е прохладно в сянката на дърветата, можем да си починем малко.

Арабела кимна уморено.

След като отмести храстите и изведе двамата си приятели на поляната, Джак видя развълнуван и малко изненадан, че тя е точно каквато им я е описал: прохладна, сенчеста, с хубава мека трева, на която да се отпуснат. И още по-учуден забеляза две момчета, които правеха нещо като сал.

— Е, bonswa^[1] и bienvenus^[2] — каза първият малчуган. — Виж кой е тук, Тюман! Нови приятели… може би дори начин да се измъкнем от острова!