Роб Кид
Надвисналата буря (4)

Глава 3

Три дни по-късно, доста часове след залез-слънце Арабела продължаваше да снове напред-назад. Понякога спираше, поглеждаше ядосано размътеното небе и тропаше нетърпеливо с крак. Указанията й бяха толкова точни. И малоумник щеше да се справи по тях.

Не беше спирало да вали още от вечерта, когато се беше запознала с Джак. Малката колиба край Соления залив, където Арабела го чакаше, течеше повече и от пивницата на баща й, а тя течеше много. Затова момичето предпочете да излезе навън и да се скрие под стряхата. Беше запалило три факли, които да ги направляват в бурната нощ.

Корабчето беше малко, почти като рибарска лодка. Върху кърмата с ярки букви пишеше „Раковина“. Беше доста подвижно и платната бяха в добро състояние. И най-важното, наистина си изглеждаше изоставено.

„Къде ли е Джак?“, запита се за кой ли път Арабела все по-отчаяна.

В този миг нещо изпука силно в шубрака в края на залива.

Арабела стисна кинжала, който криеше в джоба си…

— Драга ми госпожице — заяви Джак, след като се показа от гората, а не от пътеката, която Арабела му беше нарисувала върху картата, и слезе с несигурна стъпка на плажа. Поклони се театрално. — Ето ме и мен. Да опъваме платната! Нека приключението ни започне!

Ризата му беше съдрана при ръкава, косата му беше сплъстена и разрошена. По панталоните му имаше нещо, подозрително приличащо на кръв.

— Господин Спароу! — ахна Арабела, като се по-стара да не издава облекчението си. — Закъсня с няколко часа! Какво се е случило? Мислех, че съм ти дала съвсем точни напътствия…

— Ами да — отвърна той и поскри устата си, като се почеса по носа и извърна очи — да не ги вижда Арабела. — Възникнаха спънки, дребна работа, нищо сериозно… Но нали съм тук!

— Бил си се — въздъхна Арабела, после го хвана за ръката и я дръпна от лицето му.

От скулата почти до устата се червенееше права дълбока рана.

— Намерих си торбата! — оповести Джак и я вдигна щастлив. — И колкото и да не ти се вярва, картата, макар и да бе в такива способни ръце като моите, се озова… у друг.

— Изгубил си картата — скастри го Арабела. — Тогава как, по дяволите, си ме открил?

— Има много начини, моето момиче, да стигнеш до мястото, накъдето си се запътил.

Арабела поклати мрачно глава и изрита купчината кални торби при бурето, което беше търкаляла по целия път дотам. Почти през цялото си свободно време не беше правила друго, освен да пренася тайно от пивницата необходимите неща.

Свъси се на Джак, а той намести върху рамото си торбата, която бе успял да си върне.

— Важното е, че съм тук. Започва приливът. Не бива да губим и миг. Нали така, моето момиче? — попита Джак, като протегна ръка към кораба.

— Само още веднъж да ме наречеш „моето момиче“, и ще опиташ от водата на прилива — изсумтя Арабела, докато товареха нещата на „Раковина“.

— Стой! — внезапно прокънтя непознат глас.

Джак се отпусна тежко и въздъхна.

— Сега пък какво има?

— Идвам с вас — продължи гласът.

Джак вдигна очи. На пътеката стоеше красив, добре облечен младеж, който театрално беше стъпил с единия крак на близката скала. Беше горе-долу на същата възраст като Джак и Арабела, но тук приликите свършваха. Младежът беше висок и широкоплещест и беше облечен в безупречно скроен костюм. Всичките му копчета бяха лъснати до блясък, на колана му висеше красива сабя.

Джак го огледа с ехидна усмивка.

— Съжалявам, моето момче, но корабът е готов да опъне платна — подхвана той. — Екипажът, тоест ние с Бел, вече не приемаме пътници. Прибирай се в хубавото си имение и си живей прекрасния живот.

— Аз съм Фицуилям П. Долтън Трети — представи се младежът, без да обръща внимание на Джак, и пристъпи напред.

— Все ми е тая, ако ще да си и папа Фицдолтън П. Уилям Седми — подметна Джак. — Не знам какво търсиш тук, но ние сме моряци, заети с много важна работа. Затова, ако нямаш нищо против, просто ще опънем платната, ще определим курса и така нататък, и така нататък — всичко това без теб, — а после ще се отправим на път.

Той долепи длани и се поклони подигравателно, след това се обърна бързо на пети и пак се насочи към „Раковина“.

— Значи вие сте много заети важни моряци, така ли? — каза Фицуилям със зле прикрито презрение.

Извади внимателно от джоба си парче плат и го разгъна бавно.

— Картата!… — прошепна Арабела, защото я позна веднага, и изгледа Джак на кръв.

Фицуилям зачете високопарно:

— „Да се срещна с Арабела на това място по мръкнало, за да отвлечем кораба, да намеря Меча на Кортес, да отстраня капитан Ряпов, да се сдобия със съвършената шапка, да стана капитан, да подчиня на властта си цялото Карибие и после да заживея щастливо.“

— О, Джак! — възкликна Арабела, явно беше притеснена.

— Надявам се да не съм закъснял прекалено много за частта с „шапката“ — допълни Фицуилям и погледна многозначително сплъстената рошава коса на Джак.

— Да, да, и какво от това — тросна се припряно Джак. — Имам план за живота си. А ти какво имаш? Ако не броим, разбира се, коприненото костюмче, с което явно обичаш да се разхождаш из проливния дъжд и калта. — Джак се извърна към Арабела и пошушна: — Тези благородници се забавляват по доста странен и отблъскващ… но и твърде любопитен начин.

— Решил съм да дойда с вас — обяви гръмко Фицуилям, след което също извади торба.

Беше много по-красива, отколкото торбите на Арабела и Джак, от нова кожа и вероятно беше пълна с красиви скъпи вещи.

Джак отвори уста да възрази, но Арабела го прекъсна.

— Защо? — попита тя заинтригувана. — Личи си, че си заможен и… и не си опрял до съкровището, което ние търсим. Мъж в твоето положение може да прави каквото си поиска, не е нужно да бягаш от родителите си, за да търсиш приключения. Най-малкото по начина, по който го правя аз, все пак съм момиче от простолюдието — добави тя и изгледа злобно Джак.

— Au contraire^[1], уважаема госпожице — поклони й се Фицуилям. — Като първороден син на граф Долтън съм длъжен да спазвам съвсем същите семейни правила, както и ти. Дори в по-голяма степен. Преди по-малко от месец пристигнахме от Англия, защото баща ми реши да разшири владенията си в Новия свят. Оттогава съм принуден да не върша друго, освен да ходя по баловете и увеселенията на англичаните тук.

— О, звучи ужасно — промърмори Джак.

— По-ужасно, отколкото си представяте — потвърди вече по-разгорещено Фицуилям. — Въпреки това от мен се очаква до една година да си харесам някоя от англичанките и да се оженя за нея. Забранено ми е да постъпя във флота или да се отдам на поприще, различно от онова, което ми е избрал баща ми. А то се свежда до това да продължа рода на Долтънови. И означава да се разхождам с тъпи богати девойки, придружавани от камериерките си, да вечерям с приятелите на баща ми, които са три пъти по-стари от мен, и да обикалям декарите бананови гори.

— Звучи ужасно — повтори Арабела думите на Джак. — Предпочитам пияните стари моряци пред бананите всеки ден.

— Ето защо, когато намерих това тук — Фицуилям вдигна картата, — го разтълкувах като знак. Моето бягство. Моята съдба. Моето приключение.

— Твоят изход — побърза да допълни Джак. — Широкото море не е място за галениче като теб. Хайде, Фитци, чупката. Чао.

— О, Джак, недей така, той може да ни бъде полезен — прошепна Арабела. — Може да набавя храна, когато свърши. И ще ни бъде само от полза да имаме на кораба още един чифт яки ръце.

— Според мен ти си достатъчно мъж за работата, която ни предстои — възрази Джак.

— Благодаря — каза Арабела. — И аз мисля така.

— Няма значение — прекъсна ги Фицуилям. — Идвам с вас.

— Не. Не идваш — отсече Джак.

Известно време тримата мълчаха. Наоколо продължаваше да вали като из ведро. Вятърът виеше из въжетата на „Раковина“.

Фицуилям се замисли. След миг каза:

— Обявявам ти дуел. Ако победя, ме вземате с вас. Ако загубя, си тръгвам и не казвам на никого какво съм видял и какво сте намислили.

— О, Фитци, с удоволствие бих се дуелирал с теб — каза Джак, макар в гласа му да не личеше никакво съжаление, — но по една случайност първо трябва да се сдобия с меча, който наистина искам да притежавам. Без меч няма и дуел. А ти не се качваш с нас на кораба. Наистина съжалявам.

— Не се притеснявай — намеси се Арабела с дяволито изражение върху лицето. — Докато чистех кораба, намерих сандък с пет-шест рапири… — Тя се качи на „Раковина“ и издърпа победоносно евтин ръждясал стар меч. Метна го на Джак. — Готово!

— Благодаря ти, уважаема госпожице — изсъска през зъби той.

Хвана с лекота меча и го претегли върху дланта си. Не беше хубава изработка.

Фицуилям също извади оръжието — добре балансирана рапира, и щом я вдигна, за да поздрави противника си, тя изсвистя ясно във въздуха.

— Фукльо — промърмори Джак.

После двамата се спуснаха напред.

Остриетата им се срещнаха със силен звънтеж. Над тъмния плаж се посипаха искри.

Джак се движеше чевръсто напред-назад, ту нападаше, ту се отдръпваше и заемаше позиция. Фицуилям почти не помръдваше и отбиваше ударите на противника само с резки бързи движения на китката. Но дори и да пристъпеше напред, го правеше с точни, бързи и добре премерени крачки.

— Кръв ще се лее — простена Арабела, понеже й домъчня малко за Джак.

Личеше си, че Фицуилям има предимството на дългите години обучение явно при някой велик английски учител по фехтовка. Освен това благородникът беше с близо цяла глава по-висок от Джак и беше мускулест, докато другият младеж бе съвсем слабичък.

На Джак обаче не му липсваше въодушевление. Той прилагаше какви ли не дребни номера, например скачаше върху някоя скала или изхвърлено от морето дърво, за да избегне върха на сабята на Фицуилям.

Ала въпреки всичките си умения, взети накуп, той не можеше да се мери с бъдещия граф Долтън.

Фицуилям събра вежди съсредоточено и отново се хвърли с цялата си мощ в нападение. Джак избегна най-опасния удар, като се метна на земята и се затъркаля назад…

… но когато седна с рапирата в ръце, Фицуилям вече се беше надвесил над него и бе допрял острието в гърлото му.

— Предай се — ревна младежът и се ухили победоносно.

Джак се намръщи. Май понечи да откаже. Но накрая въздъхна тежко и пусна оръжието.

— Добре, де. Добре. Не е нужно да ми важничиш — промърмори той.

— Охо! — Фицуилям прибра рапирата с доволно „щрак“ и протегна ръка да помогне на Джак да се изправи. — Освен че си зает и важен моряк, умееш и да губиш. Гледам, провървяло ми е на спътници.

Джак избута ръката на Фицуилям и скочи сам на крака.

— Фитци е ужасно дразнещ, нали? — пошушна той на Арабела.

Тя като цяло беше съгласна. Колкото и силен, способен и… красив да беше, освен това Фицуилям П. Долтън Трети определено си беше и първокласен сноб.

— Е, ще се сработим — заяви тя и протегна ръка.

За пръв път Фицуилям изглеждаше разколебан, когато пое плахо ръката й. Сигурно за пръв път се ръкуваше с жена. Джак сложи дланта си върху техните и грейна във въодушевена усмивка.

— За приключенията! — обяви той.

— За приключенията! — повтори засмяна Арабела.

— Да, за приключенията — присъедини се бавно и сериозно и Фицуилям.

— И, разбира се — добави с усмивка Джак, — за съкровището… и свободата!