Роб Кид
Надвисналата буря (5)

Глава 4

На третия ден от плаването върху синьото небе грееше ослепително ярко слънце. Колкото повече се отдалечаваха от Тортуга, толкова повече времето се оправяше. Това би трябвало да ги радва, но под прежурящото слънце нищо не се помръдваше: морето беше гладко като стъкло. Не подскачаха риби, които да нагъват водата на вълнички, увисналите платна не се движеха. Не се усещаше и най-слаб ветрец.

Беше много горещо, „Раковина бе насред морето, никъде не се забелязваше суша. На екипажа му бе останала съвсем малко вода за пиене, която щеше да стигне сигурно за ден, и то ако я пестяха.“

Тримата седяха на палубата оклюмали, без да се помръдват, Фицуилям най-после беше свалил хубавото си синьо сако, нещо, което не прилягаше особено на един благородник. Джак не беше от най-срамежливите и беше разкопчал ризата си възможно най-много.

Фицуилям не си направи труда да прикрие недоволството си.

— Носим се из морето дни наред — възропта той. — Два от тях изобщо не сме усетили вятър и нямаме ни най-малка представа къде се намираме.

— Знаем, Фитц — тросна се Арабела.

Беше прихванала косата си високо на главата, за да не й е горещо, но въпреки това по врата й се стичаха вадички пот.

— А аз си мислех, че вие двамата сте моряци — започна да им натяква тя.

— Е, за себе си съм сигурен — възрази Джак.

Арабела и Фицуилям само го изгледаха. — Да, моряк съм… в известен смисъл — продължи той, като продължиха и втренчените погледи, после побърза да се извърне.

— Ами ти — подвикна Арабела и замери Фицуилям с един компас, който го удари по гърдите. — „О, баща ми, графът, ме е научил да разчитам карти, географски ширини и тъй нататък!“ — подметна тя подигравателно.

— Ако имахме карта, щях да я разчета — изръмжа младежът.

— Да, да, те тайните карти, дето показват как да стигнеш до царствата на пиратите, се подмятат на всяка крачка — заяде се Джак. — Ако изобщо ги има тези проклети царства на пиратите — добави той едва чуто и се ухили на Арабела.

— За какво намекваш? — подвикна тя ядосано. — Обясних ти вече, мислех, че Ескелетика на Каменното око е при Малките Антилски острови. Никога не съм твърдяла, че знам къде точно той е хвърлил котва!

— Там, в залива, говореше така, сякаш си съвсем сигурна — рече угрижено Джак.

— О, що не си гледате работата и двамата — изсумтя Арабела с тон, който съвсем не приляга на една дама, и обърна гръб на Джак и Фицуилям.

Джак въздъхна. Свали от главата си кърпата и избърса лицето си. В знак на добра воля я предложи и на Фицуилям, но синът на благородника само го изгледа погнусено. Джак сви рамене и отново завърза през челото си кърпата, като прибра под нея кичур коса, който постоянно падаше от вятъра.

Внезапно застина, осъзнал нещо: вятър! Който постоянно развява кичура му. Джак наплюнчи пръст и го вдигна, за да определи откъде духа. Извърна се на югоизток, откъдето се усещаше съвсем лек ветрец.

— Я ми дай далекогледа си, Фитц — подкани Джак.

На другото момче му беше много горещо, то бе капнало от умора и не му се спореше, затова отвори торбата и извади внимателно далекогледа, най-хубавото нещо, което притежаваше и което му беше подарък от баща му. Беше изработен май от месинг и мед, но блестеше като чисто злато. Увеличителните му стъкла бяха направени от най-добрите майстори в Холандия.

Джак пое не така предпазливо малкия далекоглед и го разгъна с рязко движение, от което Фицуилям трепна. Доближи го до окото си и погледна на юг.

— Какво има, Джак? — попита Арабела, която беше забравила гнева си.

— Най-после вятър — отговори той.

— Ура! — викна Фицуилям.

Джак и Арабела го изгледаха подозрително, Фицуилям пристъпи притеснено от крак на крак.

— Добре де, йо-хо-хо! Вятър — добави той доста неестествено, след като се прокашля.

Джак забеляза в далечината бързо движещата се сива завеса на проливен дъжд. Когато свали далекогледа, вятърът вече духаше не на шега.

— И заедно с него се задава дъжд.

— О, каква прекрасна новина! Значи няма да умрем от жажда… — отбеляза Фицуилям.

В небосвода над тях се появиха първите тъмни облаци.

— Точно от жажда — не… — процеди Джак и прехапа устна.

Най-неочаквано над тях прокънтяха зловещи гръмотевици. Джак вдигна очи и видя цели ята чайки, пеликани и други морски птици, които бяха покрили притъмнялото небе и бягаха от задаващата се буря.

Няколко минути всички от екипажа мълчаха и само наблюдаваха разбуненото море и причернялото небе. Заръмя, по повърхността на океана се занавдигаха вълнички. Небето притъмняваше все повече, сякаш някой бавно гасеше огромен светилник. Все по-големите вълни заподмятаха нехайно кораба.

— Откъде се взе пък тази буря? — пророни Арабела. — Толкова странно… допреди миг небето и морето бяха съвсем спокойни.

— Няма значение откъде се е взела — отвърна Джак. — За нас е важно само накъде се е запътила.

А тя очевидно се е насочила право към могъщата „Раковина“.

— Е, не прави трагедии, де, вероятно ще отмине бързо — отбеляза Фицуилям и присви очи срещу усилващия се дъжд. — Ако успеем да се задържим на повърхността, всичко ще приключи до час-два. Ще се справим лесно.

Сякаш в отговор на думите му, корабът беше разтресен от мощна гръмотевица, по-оглушителна и от най-силния топовен гърмеж, който тримата бяха чували. Край тях проблеснаха невъобразимо дълги раздвоени светкавици, по палубата се плисна огромна неудържима вълна, от която те станаха вир-вода.

— Помогнете ми да хвана въжето — заповяда Джак. — Незабавно свийте платната.

— Да смъкнем платната ли? Но най-после излезе вятър! — възрази Фицуилям.

Джак пристъпи към него.

— Да, разбира се, излезе вятър. Колко приятно и удобно за нас. Ще опъне платната и ще ни понесе по веселия ни път към остров Ескелетика — рече той, сетне продължи вече по-угрижено: — Или ще преобърне кораба като детска играчка. Ясно ли е сега?

Фицуилям схвана веднага. Двете момчета смъкнаха платната и навиха бързо въжетата. Арабела затвори, доколкото можа, люковете. В почти енциклопедичните й познания за пирати, морски легенди и минало нямаше нищо за същинското корабоплаване. Тя се ръководеше от инстинкта си: завърза въжетата и другите неща по палубата, после слезе в каютите да закрепи малкото лични вещи, които бяха оставили там.

Не след дълго бурята ги връхлетя с цялата си мощ. Нанесе им първия си смазващ удар точно когато Джак и Фицуилям бяха привързали здраво най-ниското платно и гика. Халата запищя из такелажа. Дъждът се превърна в истински потоп, леещ се от непрогледно черното небе. Облаците горе се надбягваха и се кълбяха точно както вълните долу.

„Раковина“ се наклони зловещо, докато Джак и Фицуилям се опитваха да обърнат кораба по посока на бурята. Но дори заедно с Арабела, тримата не удържаха руля и той се отскубна от ръцете им.

Водата се изливаше на талази върху палубата и екипажът едва се крепеше на крака. Бурята клатеше „Раковина“ и подмяташе тримата новаци в корабоплаването от единия към другия борд.

— Няма смисъл — изкрещя Фицуилям. — Вятърът ни подхвърля като играчка.

— Грабвай секирата, фитц! Помогни ми да смъкна гротмачтата! — ревна Джак.

— Ти си луд! — извика другото момче.

— Слушай какво ти казвам. Ще ми обясняваш, че не съм прав, по-късно, ако останем живи — вресна Джак. — Аз ще я наклоня откъм другата страна… Бел — извърна се той към момичето, — направи котва… вземи нещо тежко, някое буре или торбата на Фитци. Завържи здраво въжето и го пусни откъм кърмовата част. Разбра ли?

— Тъй вярно — отвърна тя и хукна.

Джак стисна със зъби ножа си и се покатери като маймуна по мачтата, вкопчен здраво в нея, за да не го отнесе вятърът. Докато се качваше, срязваше въжетата, така че да паднат заедно с платната върху палубата. На самия връх се хвана за последното въже, люшна се на него и се дръпна заедно с увисналото платно надолу.

— Хайде, Фитц! — извика Джак.

Фицуилям тутакси се зае да сече мачтата, все едно е дърво. Джак стъпи на клатещата се палуба и затегли с все сила въжето. Когато дългата мачта започна да се накланя, Джак отпусна края на въжето, та гредата да се смъкне възможно най-плавно. Въпреки това тя остави дупка там, където падна, Фицуилям отскочи в последния момент.

— Направих каквото ми каза, Джак! — изкрещя Арабела, за да надвика тътена на бурята. — Но защо вършите всичко това? Не сме ли обречени на сигурна смърт?

— Много сме тежки — обясни с вик Джак. — Вятърът можеше да наклони гротмачтата. Но вече няма такава опасност. Сега дръжте здраво руля!

Заеха се да държат по двама руля, за да закрепят кораба на едно място, а третият слизаше долу, за да изгребва с кофи водата в трюма.

А бурята продължаваше да бушува.

Часове наред тримата се мъчеха, както бяха мокри до кости, да задържат „Раковина“ на повърхността. Накрая облаците се пръснаха, дъждът спря и само след няколко минути сякаш изобщо не бе вилняла буря. Грейна слънце, над водата заподскачаха риби.

Планът на Джак се беше увенчал с успех. „Раковина“ беше оцеляла, макар и да се беше съпротивлявала със сетни сили.

Изведнъж на синия хоризонт пред тях изникна кафеникавозелена ивица.

— Суша! — провикна се Джак, след като се взря през далекогледа на фитц. — Вятърът явно ни е изтласкал насам още преди да пуснем котвата, но не сме забелязали заради бурята!

— Хайде да слезем и да потърсим вода — предложи Фицуилям, после се извърна към Арабела, която беше запретнала поли, и добави: — Не че от питейната ни вода не стана чудесна котва!

— Това беше единственото тежко буре, с което разполагахме — тросна се тя. — А ти, господин Долтън, би могъл да пийнеш от дъждовната вода по палубата.

— Хайде, моряци — прекъсна ги Джак, — дайте да изправим гротмачтата и да опънем които платна успеем. В трюма има доста въжета, поне засега ще я закрепим.