Роб Кид
Надвисналата буря (10)

Глава 9

Дворецът беше много красив. Дори в сегашното му порутено състояние около него витаеше ореолът на величието. Зад портата, която отдавна беше прогнила и висеше на пантите, имаше огромна зала, откъдето се влизаше в другите помещения.

Джак я огледа. Тук нямаше да се скрият толкова добре, както се беше надявал. Здравата непоклатима постройка навремето сега направо се люшкаше от бурята. Вятърът виеше през пукнатините в камъните и тухлите и стенеше по коридорите. Заради бурята беше сумрачно и се виждаше едва няколко крачки напред. По ъглите висяха огромни като завеси паяжини, мъртвите лиани сякаш зловещо дращеха с нокти по пода.

По огромния плочник долу бяха изсечени прелестни дървета и цветя. Воини в доспехи танцуваха и се биеха. В средата имаше грамадно изображение на бог с пера по главата — Кетцалкоатъл.

— Не вярвам на нищо тук — каза Тюман, като махна с ръка към един от орнаментите, изсечени върху пода на двореца. — Това е знак на ацтекски бог.

— О, чудесно — отбеляза Джак. — Значи сме на прав път.

Изведнъж подът поддаде и хлътна.

Тюман изпищя и падна в зейналата огромна яма отдолу.

Фицуилям го сграбчи за ръцете, но не устоя на тежестта на момчето и на ускорението. Плъзна се към ръба на ямата. Джак се метна на земята и хвана Фицуилям за глезените. Това не беше достатъчно. Жан пък хвана краката на Джак, всички обаче продължиха да се плъзгат към дъното на рова. Джак се издра о плочника по пода. Опита се да се закрепи със зъби в пода, но и това не помогна.

— Хлъзгам се! — извика Тюман.

Една от ръцете му се отскубна от хватката на Фицуилям. От рязкото движение всички хлътнаха с още няколко крачки надолу, Фицуилям потъна в рова. Той си издра лицето в ръба и върху камъка остана кърваво петно.

Жан отхвърли встрани Констанс, след като й се извини, и се метна върху Джак. Но и това не беше достатъчно.

— Арабела! — ревна Джак. — Разкъсай си полата!

— Моля? — възкликна тя стъписана.

— Само горната, не фустанелата — рече той отчаян. — Завържи я за колоната и хвани здраво Жан!

Без дори да се замисля, Арабела направи каквото й беше казал Джак и откъсна от полата си възможно най-голямото парче. После омота единия край около основата на разядената от стихиите колона, а другия завърза около китката си. Вкопчи се в Жан.

Констанс започна да мяука, но това не им помогна особено.

Накрая спускането им в трапа беше спряно. Главата на Джак се подаваше над ръба и той виждаше какво има зад Фицуилям и Тюман. В мрака долу проблясваше нещо, което приличаше на огромни остри шипове, подали се от смрадлива черна вода.

— Доста близо си, мой човек — потрепери Джак.

Тримата се напрегнаха и с общи усилия и много стонове успяха да издърпат Фицуилям. А после и Тюман, който продължаваше да ругае на воля на своя си език.

Сега, след като подът беше хлътнал под тях, залата се беше превърнала в широка черна яма с тесни площадки от двете страни.

— Не обичам високото — заяви Жан, като надзърна предпазливо през ръба.

— Пък аз мислех, че си невероятно храбър моряк — заяде се Фицуилям.

— Това е друго — възрази Жан.

Джак, Арабела и Тюман застанаха от едната страна, а Жан, Фицуилям и Констанс — от другата. Допряха гърбове до стената и запристъпваха бавно напред.

— Дали долу има алигатори? — попита Арабела, след като чу в черната вода звук, подобен на щракане на зъби.

Джак се извърна натам и зяпна от изумление.

— Не гледайте — предупреди той, — сигурно ще предпочетете наистина да са алигатори.

Най-сетне, сякаш след цяла вечност се добраха до другия край на ямата.

— Доста ужасно си беше — рече Фицуилям и махна от безупречното си сако една прашинка.

Макар че си беше издрал лицето, Фитц беше като изваден от кутийка.

— Джак, погледни! — извика Арабела.

В помещението долу имаше редици и редици коленичили скелети с костеливи лица, обърнати към пода. А пред тях на огромен каменен престол с изсечени по него изображения седеше ухиленият скелет на капитан Сам Каменното око.