Роб Кид
Надвисналата буря (3)

Глава 2

Сега валеше много по-силно, вятърът беше набрал невероятна скорост. Джак и кръчмарката застанаха под стряхата на уличката зад пивницата, но тя не можеше да ги предпази от дъжда. Джак се извърна да благодари на момичето, което го беше спасило, но още преди да е изрекъл и дума, то го изтласка до стената на „Вярната невеста“.

— Как смееш да предизвикваш побой в кръчмата на баща ми? — Беше сложила ръце на хълбоците си, в кафявите й очи проблясваше гняв. — Не можа ли да идеш да крадеш някъде другаде? В по-прилично заведение, където посетителите няма да го опустошат?

Тя го тикна към стената и се дръпна назад. Джак се изтупа от праха и подръпна връхната си дреха, за да изпъне гънките по нея.

— Виж какво, моето момиче, аз не съм крадец. Не съм дошъл тук по своя воля. И не съм бъркал по джобовете на посетителите. — Той размаха торбата пред лицето на Арабела. — Капитан Дивия звяр ми открадна торбата и просто трябваше да си върна онова, което ми принадлежи. Ако моята признателност не значи нищо за теб, ще си вдигна багажа и без да ти благодаря за негостоприемството, ще си продължа по пътя по живо, по здраво. Разбра ли?

Джак отметна глава и понечи да си тръгне. Но Арабела го сграбчи за ръката и отново го избута рязко до стената.

— Не знам дали торбата е твоя, но имаш ли представа от кого я взе? — попита го тя.

— Не. И да ти призная, не ме вълнува особено — отвърна Джак и се отскубна от хватката на момичето.

— Това беше капитан Торънтс, малоумник такъв! — обясни Арабела и го шляпна отгоре по главата.

Младежът я погледна неразбиращо.

— Прословутият с безчинствата си пират, пред когото всички треперят… — подсказа му момичето.

— Нищо не ми говори — отвърна Джак.

— Най-прочутият пират отсам Еспаньола! — опита Арабела отново.

— Чакай, чакай — каза Джак, сякаш внезапно се беше сетил. — Не, нищо не ми говори. Съжалявам.

— При всички положения можеш да се смяташ за труп, след като отмъкна торбата от него.

— Виж какво, аз не съм крадец — възрази Джак. — Всичко, което притежавам, е в тази издута торба тук. Щях да си взема още багаж, но се промъкнах на кораба без билет, нямаше къде да го сложа.

Арабела завъртя очи.

— После, както може да се очаква на тоя проклет остров, някакъв проклет пират ми я е задигнал. Дори не съм усетил. Издебнал ме е в гръб. Но можеш да бъдеш сигурна, че тази торба тук си е моя. — Той скочи върху една стара бъчва и отвори торбата, после забърка в нея. — Така например…-Джак извади отвътре нещо като лоена свещ. — Това тук… не е мое.

Той погледна свещта и объркан, я хвърли на земята.

— Каква изненада! — подметна жлъчно Арабела.

— Не, не, не! — заповтаря отчаян Джак.

Бръкна по-надълбоко и извади нещо, което приличаше на износени долни дрехи. Потрепери и метна и тях встрани. След това извади нещо като стар мумифициран плъх.

— Между другото, казвам се Арабела — представи се момичето. Джак не вдигна очи. — „Момичето“ си има име — продължи тя — и то е Арабела.

— Джак — изсумтя той, без да й обръща особено внимание.

Ужасиите, напъхани в торбата, сякаш нямаха край. Джак запокити нещо, което доста приличаше на вкаменени фъшкии.

— Виж какво, извинявай, че ти се ядосах — каза чистосърдечно Арабела. — Баща ми и така си е сприхав. Направо ще побеснее, задето цяла седмица ще трябва да оправя кръчмата. Да кове столовете и масите, които ти допринесе да бъдат натрошени на трески…

Чу се тихо „шляп“: Джак бе метнал нещо, което удари Арабела точно по челото. Докато то падаше, момичето го хвана. Оказа се тежка монета.

— Благодаря ти — изсумтя тя ехидно. — Сега ще покрием всички щети.

— Това е единственото тук с някаква стойност — отвърна мрачно Джак. — Ножът ми, кутията, кесията с парите. — Той я погледна озадачен. — Изчезнали са, няма ги.

Отчаян и ядосан, Джак обърна торбата и изтръска от нея няколко семки от ябълка. Накрая нещо голямо и тежко тупна на земята. Джак скочи от бъчвата, за да види какво е. Очите му грейнаха и той обхвана с пръсти гладката кожа: ножница. Дълга ножница. Меч, какъвто и да е меч би се продал за добри пари на черния пазар… а този тук очевидно имаше богато минало. Джак щеше да бъде богат! Е, ако не богат, то поне щеше да започне да изкупува обратно вещите, които беше загубил.

Но защо пък да не задържи меча за себе си! И без това си нямаше. А всеки, който представляваше нещо в Карибието, си имаше меч…

Ала щом вдигна ножницата, Джак установи, че нещо не е наред — беше прекалено лека.

Простена и хвърли празната ножница на земята.

— Проклети пирати!

Разтърка с пръсти очите си и се отпусна върху стената на кръчмата, загрижен за мрачното си и доста гладно бъдеще.

Очите на Арабела обаче се разшириха, веднага щом ножницата се търкулна на земята. Какво проблесна върху нея, дали не беше злато?

Без да обръща внимание на мърморенето на Джак, момичето вдигна ножницата и я завъртя в ръце. Макар и издрана и покрита с кал, кожата беше инкрустирана със злато и сребро, по които блестяха капчици дъжд. Арабела различи рисунъка върху инкрустацията.

— Не, не може да бъде! — ахна тя. — Светни ми с нещо — нареди момичето на Джак.

Той обикновено не се подчиняваше на ничии заповеди, камо ли пък на ядосаната дъщеря на някакъв си кръчмар, но нотката в гласа й привлече вниманието му. Без да роптае, той извади изпод връхната си дреха кесията с кремъка и огнивото и запали парчето свещ, изпаднало от торбата. Арабела взе свещта и доближи мъждивата й светлина към кожата.

— Погледни! — посочи тя ножницата.

По нея бяха изписани думи на език, който и двамата не знаеха, някакви съкращения, после нещо на испански. Отдолу имаше странно изображение на перната змия, изработено от червеникаво злато. Ъгловато и чуждо. Кетцалкоатъл. Богът на ацтеките.

Арабела подсвирна.

— Знаеш ли какво е това? — попита тя.

Гласът й трепереше от вълнение.

— Много ли злато ще ми дадат за нея? — възкликна Джак.

— Това е ножницата от Меча на Кортес — пошушна Арабела.

Той зяпна от изумление.

— Тук пише: „НА ЕРНАНДО“. Това е прокълнатият меч, който е дал на Кортес силата да победи империята на ацтеките! — Очите на Арабела сияеха от вълнение. — Според преданието именно този меч го е направил непобедим… И му е вдъхнал необичайна мощ, благодарение на която той е убедил ацтеките, че е техен бог. Те са вярвали, че някой ден бог Кетцалкоатъл ще се завърне при тях и с този меч Кортес им е внушил, че именно той е богът. Пак според преданието силата на меча става по-малка, ако той е без ножница. Заради това Кортес е претърпял крушение… „Загуби ли се ножницата, ще рухнат цели царства“, се казва в поверието. — Арабела завъртя ножницата в ръцете си, за да разгледа износената кожа и проблясващия благороден метал и скъпоценни камъни, и потрепери. — Говори се, че е изработена от вътрешностите на жертвите, които ацтеките са принасяли в прослава на боговете.

— Страхотно — възкликна Джак, а после хвана ножницата между палеца и показалеца си. — Но как се е озовала тук?

— Последно беше у Сам Каменното око — обясни тя, защото си спомни за разговора, който бе подслушала в кръчмата.

— У кого, у пиратския капитан ли? Страшилището на Панама? — попита Джак.

Арабела кимна.

— Преди много години е взел меча и ножницата и с тях е станал цар на откъснат остров. Никой не знае какво е станало с него и с верните му поданици. Може би крахът му отчасти се обяснява и с това, че ножницата се е появила без меча.

Джак завъртя ножницата в ръцете си и прокара пръсти по шевовете. „Добра изработка“, помисли си той. Мечът беше сред най-големите съкровища в цялото Карибие. И най-прочутият и страховит пират да си, изгубиш ли половината от онова, което ти вдъхва такава сила, значи да побеснееш до степен да… на Джак дори не му се мислеше.

— При това положение — рече той — дали да не се върна в кръчмата и да пъхна внимателно торбата под онова, което е останало от стола на капитан Лукова глава, после да му се извиня и да забравя за случилото се? Извинявайте, драги ми господине, че съм ви взел вълшебната ножница. Не знаех, че възнамерявате да основете с нея свое пиратско царство. Късмет! И всичко хубаво!

Арабела поклати глава.

— Загазил си не на шега — пророни тихо тя. — Да откраднеш такова нещо, и то не от друг, а от пират като Торънтс. По-добре да се махнеш незабавно от Тортуга… в противен случай си труп.

Тя се обърна и тръгна да влиза в кръчмата.

— Я чакай! — сграбчи я Джак за ръката. — Ела с мен.

Арабела примига недоумяващо, по миглите й се бяха закрепили капчици дъжд.

— Ти очевидно знаеш много повече от мен за такива обвеяни с легенди неща и за всички „обитатели“ на тукашните морета. А ако някой те е видял, че ми помагаш, ти също си труп — добави той.

Арабела не отговори и продължи да разсъждава.

— Освен това — добави Джак — представи си каква свобода ще имаме, ако се доберем до меча. Свобода и власт.

Арабела се опита да го прикрие, но от изражението върху лицето й Джак долови, че тази мисъл я блазни.

— Ами… всъщност нямам други планове… Освен може би да работя в „Невестата“, докато съм жива или докато се омъжа — отбеляза тъжно тя. — Или докато татко умре от пиене — допълни вече малко по-ядосано момичето. — Тук не притежавам почти нищо… всъщност нищо, откакто миналата година един ужасен пират плячкоса кръчмата и отвлече мама. Едър като канара, зъл и грозен. Много ми е мъчно за мама. Ние с татко сме сигурни, че тя… — не довърши Арабела.

Джак видя лицето й и усети как го плисва състрадание.

Арабела го погледна право в очите.

— Добре, де. Идвам с теб. Но ще играем по моите правила. Чу ли? А това означава да не крадеш от пиратите, пък и от никой друг.

— Колко пъти да ти казвам, че не съм крадец — възнегодува Джак.

Тя се намръщи, сетне продължи:

— Знам един чудесен кораб, точно като за нас. Стар и изоставен в Соления залив.

Джак сви рамене.

— Съжалявам, моето момиче. Нов съм тук, забрави ли? Нямам и понятие къде е това. А едва ли е разумно да моля някого от господата вътре да ме упъти.

Арабела се позамисли. После свали от къдриците си дървената шнола и доближи единия й край до запалената свещ, която държеше Джак. Щом шнолата лумна, момичето я духна, така че да остане хубав обгорен връх. Сетне откъсна от престилката си квадратно парче плат, долепи го до стената на кръчмата и се зае да рисува върху него карта.

Джак я наблюдаваше с широко отворени очи.

— Според мен ще извадя страхотен късмет, ако имам с мен на борда такава… изобретателна помощница — отбеляза той ухилен, като се наведе напред.

— Можеш да ме наричаш изобретателна, но не съм ти никаква помощница. Равни сме във всичко, разбра ли? — тросна се Арабела, докато отбелязваше с кръстче мястото, после връчи на Джак грубо надрасканата карта. — Крий се тук три дни. Аз ще набавя вода за пиене и храна. Чакай ме по здрач след три нощи при кораба.

— Справи се блестящо, драга им госпожице — каза Джак и й кимна бързо.

— Имаме кораб. Но… — За миг Арабела като че ли се стъписа и обезсърчи. Нямаше друг дом, освен „Вярната невеста“. — Къде ще отидем?

Джак завъртя очи.

— Как къде, да вземем проклетия прокълнат меч! Нали сама каза, вече сме си трупове. Нима можем да станем още по-мъртви, ако изчезналият меч на Кортес и могъществото на бога цар се озоват в ръцете на капитан Съдрани гащи?

— Капитан Торънтс — поправи го Арабела.

— Все тая.