Ане Холт
Всичко мое (63) (Първият случай на инспектор Стубьо)

62

Разпознаха се веднага.

Преди повече от един човешки живот бе стояла на кея и махала за сбогом, а той се опитваше да проследи с поглед как тя придърпва шала си по-близко до тялото и бута наскоро боядисаното в червено колело към края на кея, докато „Сандефюрд“ вдига котва. Вятърът развяваше полите й. Тя беше слаба и синеока.

Сега, вече единадесета година, Ева беше на легло.

Лежеше с безжизнено отпуснати край тялото ръце. При влизането му в болничната стая бавно вдигна дясната и я протегна към него. В писмо беше споделила, че в добрината си Господ е запазил подвижността именно на дясната й ръка. Така тя можеше да продължава да пише писма. Краката и лявата й ръка бяха напълно парализирани.

— Аксел — прошепна тя веднага, сякаш го беше очаквала. — Моят Аксел.

Той придърпа стол към леглото и прокара стеснително длан по ниско остриганата си глава, опитвайки се да се усмихне. Студените й пръсти докоснаха бузата му. Обикновено бяха топли; сухи, игриви и топли. И все пак това беше същата ръка; позна я и се разплака.

— Аксел — повтори Ева. — Ти наистина дойде при мен.