Ане Холт
Всичко мое (5) (Първият случай на инспектор Стубьо)

4

Мъжът, за когото се говореше в книжата на Алвхил Софиенберг, се казваше Аксел Сайер. Беше роден през хиляда деветстотин тридесет и пета. Петнадесетгодишен станал чирак — дърводелец. За детството на Аксел имаше малко сведения. Само се споменаваше, че като десетгодишен се преместил от Трондхайм в Осло. След войната баща му си бил намерил работа в инструменталните работилници „Акер“. Преди да навърши пълнолетие, в досието на момчето вече били вписани три закононарушения, но никое особено сериозно.

— Не и съгласно днешните критерии, във всички случай — измънка на себе си Ингер Йохане Вик и продължи да прелиства. Пожълтелите от времето листове буквално се разпадаха. Имаше съдебни протоколи за два взлома на будки и за кражба на автомобил, приключила на шосето за град Мос, когато на стария „Форд“ му свършило горивото. На двадесет и една Аксел Сайер бил арестуван за изнасилване и убийство.

Момиченцето се казвало Хедвиг — едва осемгодишна, когато починала. Намерил я митничар край пристанищните складове на Осло: гола, обезобразена и натъпкана в конопен чувал. След двуседмично мащабно издирване арестували Аксел Сайер. Нямало наистина никакви веществени доказателства — никакви следи от кръв; никакви пръстови отпечатъци; никакви следи от обувки или белези от друго естество, които да свържат извършителя с жертвата. На мястото обаче го видели двама надеждни свидетели, излезли по служба в късен час.

В началото младият мъж категорично отричал. Постепенно все пак признал, че в нощта на убийството на Хедвиг е бил в района между Пипервика и Випетанген, но само колкото да развърти малко търговия на алкохол на черно. Отказал обаче да съобщи името на клиента.

Броени часове след ареста полицията успяла да изрови стар сигнал за ексхибиционист. Когато се предполага, че е станал инцидентът, Аксел да е бил на осемнадесет. Според неговите твърдения било само пиянско уриниране на плажа Ингерщранд през една лятна нощ. Наблизо минали три момичета. Той само искал да се пошегува малко: пиянство, глупости и лудории. Иначе не бил такъв. Как така ще се разголва! Чисто и просто се занасял с три докачливи девойчета.

По онова време пренебрегнали сигнала, но никога не са го унищожавали. Надигнал се от забравата като заканващ се показалец, макар той да си мислел, че е заличен.

Големи заглавия във вестниците оповестили името му на обществеността и това станало причина през 1956 година майката на Аксел да сложи край на живота си и то точно на Коледа. Междувременно в полицията пристигнали три нови сигнала. Единия не го разгледали, защото съдебните органи изяснили, че жена на средна възраст имала манията през половин година да съобщава за изнасилване. Но другите два били съответно проучени.

Три месеца деветнадесетгодишната Маргрете Сули и Аксел били гаджета. Тя се придържала към непоклатими принципи, но те не били по вкуса на Аксел, обяснила тя, изчервена, със сведен поглед. Многократно я принуждавал да прави онова, което е прието да се прави при брака.

Аксел имал друга версия за историята. Спомнял си прекрасни нощи край езерото Согнсван с хихикащи реплики и леки поплясквания по ръцете му, докосвали гола плът; горещи целувки на раздяла и неговите хладни обещания за сватба веднага щом свърши чиракуването. Пред полицията и в съда разказвал за младо момиче, което наистина трябвало да уговаря, но не и повече от обичайното. Та нали женските са такива, така де, преди да им сложат халката?

Третото известие било от жена, за която Аксел твърдял, че никога не е срещал. Изнасилването датирало от преди много години, когато момичето било само на четиринадесет. Аксел протестирал енергично: въобще не я бил виждал. По време на деветседмичното предварително задържане и на разбиващ процес той непоколебимо се придържал към това: никога не се бил срещал с въпросната жена, никога не бил чувал за нея.

Ала след толкова много лъжи…

При произнасяне на обвинителния акт Аксел най-сетне посочил клиент, който да му даде алиби — Арне Фригор. Мъжът купил от него двадесет бутилки добра домашна ракия за двадесет и пет крони. Полицията направила проверка. Силно учуденият полковник Фригор мигал с очи пред грубите обвинения и показал на двамата полицаи барчето в дома си във „Фрогнер“ — всичко най-изискана стока. Действително съпругата му казала твърде малко, но кимнала с глава, когато хвалещият се съпруг обяснил, че през онази вечер си бил вкъщи, за да лекува мигрената; легнал си рано.

Ингер Йохане се почеса по носа и отпи от студения чай.

Не личеше обаче някой да е проследил внимателно и в детайли историята на полковника. Не я напускаше усещането за известна доза ирония или по-скоро от дистанцията на времето долавяше определена насмешка в по същество суховато — педантично предадените свидетелски показания, снети от полицая. Самият полковник не бил изслушан пред съда. Имал мигрена — така твърдял някакъв лекар, с което спестил на дългогодишния си пациент неприятностите да бъде изложен на обвинения за покупка на евтин алкохол.

Звуци от спалнята накараха Ингер Йохане да трепне. Дори след всичките тези пет дълги години, когато нещата определено се оправиха — детето започна да спи дълбоко, спокойно и непробудно по цяла нощ, а сега може би беше само малко настинало, — я побиваха тръпки при най-малкия хрип, при най-лекото сънливо покашляне. Отново се възцари тишина.

Особено се открояваше един свидетел — Евандер Якобсен, седемдесетгодишен, многократно лежал в затвора. Точно по време на убийството на малката Хедвиг бил на свобода. Според неговите показания Аксел Сайер му платил да пренесе един чувал от даден адрес в стария квартал „Гамлебиен“ долу до пристанището. Първоначално твърдял, че през нощта Сайер вървял с него по улицата, но не искал да носи чувала, „за да не буди подозрение“. По-късно историята се променя. Не Сайер го помолил да носи чувала, а друг — без упоменаване на име — мъж. Според новите показания Сайер го бил посрещнал на пристанището и само мълчаливо поел чувала. А в чувала, както по-рано били казали на Евандер Якобсен, имало развалени свински глави и крачета. Той не знаел нищо, не бил проверил. Но наистина смърдяло, в това нямало съмнение, пък и тежал горе-долу колкото осемгодишно дете.

Очевидно неправдоподобната история била породила съмненията на журналист от вестник „Дагбладет“ и той окачествил показанията на Евандер Якобсен като диво невероятни. Подкрепили го колеги от вестник „Моргенбладет“, от чиито страници журналистът отправил язвителни нападки срещу противоречивите показания на затворника рецидивист, направени от свидетелската банка.

Писанията на журналиста не оказали никакъв ефект.

За изнасилването на малката Хедвиг Госьой, Аксел Сайер бил осъден на осем години; бил осъден и за убийството й, с цел да прикрие друго престъпление. Като цяло присъдата била доживотен затвор.

Ингер Йохане Вик остави внимателно книжата. Малката купчина се състоеше от преписа на делото и от вестникарски статии. Никакви полицейски документи; никакви протоколи от разпити; никакви експертни доклади, макар навремето да е имало не един и два такива.

След произнасянето на присъдата вестниците спрели да пишат по случая.

За Ингер Йохане Вик самата присъда на Аксел Сайер представляваше рутинна процедура. Краят на историята обаче я правеше по-специална и й пречеше да заспи. Минаваше дванадесет и половина, а тя въобще не се чувстваше уморена.

Отново прочете всичко. Под съдебните книжа, прикачен с кламерче към вестникарските изрезки, лежеше обезпокояващият разказ на възрастната жена.

Навън вече бе започнало да просветлява, когато Ингер Йохане най-сетне се надигна от стола. След няколко часа трябваше да става. Побутна момиченцето към другия край на леглото и то измърка в полусън, но не се събуди. Въпреки това на нея й беше невъзможно да заспи.