Ане Холт
Всичко мое (37) (Първият случай на инспектор Стубьо)

36

По принцип Ингер Йохане Вик нямаше нищо против тя да осигури тортата. И без това все тя го правеше. Именно тя се грижеше винаги да има кафе в стаята за почивка. Случеше ли се да отсъства от работа повече от три дни, хладилникът се опразваше — газираните напитки изчезваха, а във фруктиерата да остане най-много някоя спаружена ябълка или покафенял банан. Никой от служителите в офиса не желаеше да се занимава с подобни неща. А тя го правеше с удоволствие. Обикновено.

Сега обаче беше раздразнена.

От цяла вечност всички знаеха за петдесетгодишния юбилей на Фредрик. Той лично им напомни за голямата дата и то неведнъж. Преди повече от три седмици Ингер Йохане събира пари — по двеста крони от всеки — и си направи труда сама да отиде да купи от „Фернер Якобсен“^[1] скъп кашмирен пуловер за най-снобарския професор в института. За тортата обаче забрави. Пък и никой не я подсети. Когато тя се върна от Университетската библиотека, всички я изгледаха учудени. Лекият обяд бе минал без „Захер“ на масата, без песни, без речи. Фредрик беше кисел. Другите изглеждаха обидени, все едно е изневерила на цялата колегия в този решителен момент.

— От време на време и друг може да се размърда — подхвърли тя, затваряйки вратата към кабинета си.

Не беше обичайно за нея да забрави нещо подобно. Ако се беше сетила за този проклет рожден ден, нищо не пречеше да помоли Тине или Трунд да купят торта. В края на краищата ставаше дума само за една петдесетгодишнина. И в никакъв случай не може да обвинява Ингвар, макар че цяла нощ я държа будна. Беше свикнала. Остана си от времето, когато Кристиане боледуваше.

Извади листа от чантата. Университетската библиотека разполагаше с микрофилми на всички годишни течения на регионалната преса. За по-малко от час откри съобщението. Това трябваше да е то. Въображението на словослагателя бе стигнало дотам да го разположи най-долу на страницата, в ъгъла: скромно и някак самотно.

Скъпият ми син

АНЕШ МУХАЮГ

роден на 27.3.1938

ме напусна на 12 юни.

Поклонението се състоя

в пълно спокойствие.

Агнес Доротея Мухаюг

Значи мъжът е починал на двадесет и седем години. През хиляда деветстотин петдесет и шеста, когато малката Хедвиг е била отвлечена, изнасилена и убита, той е бил на осемнадесет.

— Осемнадесет години…

Нямаше некролог. След като прегледа изданията на вестниците четири седмици след погребението, Ингер Йохане се отказа да търси възпоменателни думи. Никой нямаше какво да каже за Анеш Мухаюг. Дори майката се бе ограничила само с цветя.

На колко ли години е сега? Ингер Йохане пресметна: ако е родила на двадесет и пет, днес вече е към деветдесет. Осемдесет и осем. Стига да е още жива. А можеше да е и по-стара; зависи кога се е появило на белия свят момчето.

— Сигурно е починала — промърмори си Ингер Йохане, поставяйки съобщението за смъртта в найлонов джоб.

Все пак реши да опита. В телефонен указател от хиляда деветстотин шестдесет и пета лесно намери адреса. От телефонни услуги разбра, че на този адрес живее друга жена. На името на Агнес Мухаюг няма регистриран телефон, съобщи металическият глас на 180.

Все някой трябваше да я помни. Или сина й. Ще поразпита този-онзи. Старият адрес в град Лилестрьом представляваше добра изходна позиция. Така и Алвхил ще е доволна. Необяснимо защо за Ингер Йохане беше станало важно Алвхил да остане доволна.