Ане Холт
Всичко мое (48) (Първият случай на инспектор Стубьо)

47

На пръв поглед изглеждаше, че момиченцето е решило да умре. Той не схващаше защо. Тя получаваше достатъчно храна. Достатъчно вода. Достатъчно въздух. Осигуряваше й всичко необходимо за живот, а тя само лежеше. Престана да му отговаря, когато й говореше. Това го дразнеше. Смяташе го за нахално. Понеже не можеше да понася смрадта й, донесе чифт стари свои гащета, на които заши цепката. Не можеше просто ей така да купи детски пликчета, без да предизвика интерес. Всички в околността го познаваха. Не беше сложно да отиде до града, но предпочиташе да залага на сигурно. До този момент не бе предприел нищо рисковано. Никога няма да го намерят. И защо да разваля всичко сега? Само защото на някого би се сторило странно ерген да купува детски гащички. Хората бяха станали съвсем истерични. Не говореха за нищо друго. В Самвиркелагет, при Бобен на бензиностанцията. В работата си слагаше тапи на ушите и не ги чуваше, но през обедната почивка беше принуден да слуша тяхното бърборене. На няколко пъти изгълта сандвичите вътре при гатера. Шефът обаче се появи и го попита какво му е. Храненето на обяд беше нещо свещено. Трябваше да яде в бараката. Не му оставаше друго, освен да се усмихва и да кима.

Преди няколко дни я изкомандва да стане от леглото и да се измие. Беше се схванала и се движеше като робот. Дотътри се до мивката. Разсъблече се и се избърса с кърпите, които й беше донесъл. Обу мъжките гащета с наперен слон отпред. Той се изсмя, развеселен от гледката: толкова беше изкльощавяла, че гащите нямаха на какво да се задържат, а тя стоеше бледа, стиснала в ръка бельото си пред хобота на слона.

После й изпра дрехите. Прекара ги през машината с повечко омекотител, но го домързя да ги изглади. Все пак можеше да е и по-благодарна. Продължи да лежи. Беше обула само неговите гащета, а дрехите й стояха сгънати до леглото.

— Ей — подвикна той нахакано от вратата. — Има ли живот в теб?

Пълна тишина.

Малката дрисла отказваше да му отговаря.

Напомняше му за негова съученичка. Щяха да участват в театрално представление. Майка му щеше да дойде да го гледа. Беше му ушила костюм. В ролята на сив гъсок той имаше само две реплики. Костюмът не беше нищо особено: крила от картон, едното пречупено. Другите му се присмиваха. Красивото момиче беше лебед. Перата стояха като фонтан около нея, тебеширенобели пера от копринена хартия. На представлението тя се спъна и падна през ръба на сцената.

Майка му не се появи. Никога не разбра защо. Завари я вкъщи — седеше в кухнята и четеше. Дори не го погледна, когато й пожела „лека нощ“. Баба му подаде намазана филия и чаша вода. На следващия ден го накара да посети лебеда в болницата и да й поиска извинение.

— Ей — подвикна повторно той. — Ще отговориш ли?

Под завивката леко се помръдна, но не излезе никакъв звук.

— Пази се — процеди той през зъби и затръшна металната врата.

Беше съвсем тъмно.

Емилие знаеше, че вече е ослепяла. Мъжът загаси осветлението.

Навярно татко вече е престанал да я търси. Може би е имало и погребение.

Сигурно вече е умряла и погребана.

— Мамо — каза тя безгласно.