Ане Холт
Всичко мое (55) (Първият случай на инспектор Стубьо)

54

Аксел Сайер стоеше пред огледалото в хола. Приглади си косата. Ухаеше на портокал. Перчемът беше изчезнал; усети боцкане по врата и по пръстите, когато прокара ръка срещу косъма. По мнение на мисис Дейвис беше време да придобие вид на човек от цивилизовано общество. Предстоеше му да предприеме дълго пътешествие до страна, където, доколкото мисис Дейвис знаеше, гледат на американците като на вулгарни варвари. Наистина смятат така, тези европейци. Беше го прочела в едно списание. Той трябваше да им покаже, че е преуспяващ мъж. Дългата сива, рошава четина минаваше тук, в Харуичпорт, но сега той щеше да срещне съвсем друг свят. Беше го клъцнала грозно по ухото, но подстрижката изглеждаше равна. Късо остриган и то навсякъде. Портокаловото масло й бе останало от единия от шестимата зетьове. Било полезно за корените. Аксел не харесваше цитрусовия аромат. Щеше да пътува на другия ден и смяташе да си измие главата, преди да хване автобуса за международното летище „Лоугън“ в Бостън. Мат Делауеър си предложи услугите да го закара до спирката в Барнстейбъл. Момчето бе купило камионетката и лодката на смешна цена.

За сметка на това продаде имота на Оушън авеню за милион и двеста хиляди долара.

Както си беше.

За около час отдели, каквото смяташе да вземе. Мисис Дейвис щеше да получи стъклените войници, които му отнеха четири зими, за да ги направи. По пътя положително щяха да се изпочупят. Развълнувана до сълзи, тя обеща да не позволи на никое от внучетата да си играе с тях. Котката ще обича като собствена, заяви тя патетично. Мат се поклони почтително и заподскача от радост, когато Аксел му предложи масата за шах и големия килим, закачен над дивана. Условието беше, щом се сдобие с постоянен адрес в Норвегия, да му изпрати женската фигура.

Фигурата приличаше на Ева и единствено това го интересуваше.

Аксел не харесваше новата си прическа. Изглеждаше по-стар. Без дългия перчем лицето му се оголваше и бръчките, порите, дори развалените зъби, с които отдавна трябваше да се заеме, изпъкваха много повече. Опита да се скрие зад чифт стари очила с кафяви рамки, но диоптрите на стъклата вече не бяха подходящи и му се зави свят.

Ходи до банката. Продажната цена на имота възлизаше на около десет милиона норвежки крони. Шерил, израснала в Харуичпорт и от два месеца вече банкова служителка, му се усмихна широко, прошепна „ех ти, щастлив синковец“ и му обясни как купувачът ще изплати остатъка от сумата на части за шест седмици. Задачата на Аксел е да си намери банка в Норвегия, да си открие банкова сметка и всичко ще е наред, щом се уредят формалностите. Всичко ще мине гладко — успокои го тя и пак се засмя.

Десет милиона крони.

В очите на Аксел сумата изглеждаше астрономична. Вземаше под внимание, естествено, че е минала цяла вечност, откакто бе наясно със стойността на една крона, и Норвегия вече е страна с висок стандарт. Беше го разбрал случайно от разни статии за старата си родина, на които попадна. Но един милион долара са си един милион долара навсякъде по света. Дори в Бийкън Хил в Бостън би намерил бърлога за тези пари. Няма начин в Осло да е по-скъпо, отколкото в Бийкън Хил.

Мисис Дейвис го придружи до Хаянис да си купи дрехи. Така и не успя да се откачи. Аксел Сайер нямаше много доверие на вкуса й, особено за карираните панталони от „Kmart“, които му бяха доста неудобни. Мисис Дейвис обаче настоя, че карета в пастел ще му придадат вид на богаташ, какъвто собствено е, и така — баста. В отговор на плахото му предложение да отидат в „Кейп Код Мол“ тя запремигва и отсече, че там те одират, преди да си прекосил прага. А което не намериш в „Kmart“, не си струва да бъде купено. Така той се сдоби с цял куфар дрехи, които не му харесваха. Мисис Дейвис конфискува старите фланелени ризи и каубойските панталони — искаше да ги изпере, преди да ги даде на Армията на спасението.

Да не забрави да се обади на Патрик.

Аксел се отдръпна на крачка назад от огледалото, та светлината да пада косо от прозореца. Трудно се разпознаваше в стъклото на петна. Не само прическата беше друга. Опита се да си изправи гърба. Нещо във врата и раменете му пречеше. Прекалено много години беше гледал в земята. Аксел стана такъв след хиляди дни тежък труд, извърнат от другите, след дълги нощи, надвесен над фина ръчна работа, потънал в мисли.

Отново повдигна глава. Между плещите го бодеше. Изглеждаше по-слаб. Наложи си да стои. Леко прокара ръка по кафявото сако; чудеше се дали да си върже вратовръзка преди тръгване. Една вратовръзка вдъхва много респект. В това отношение мисис Дейвис имаше право.

Ако парите се окажат достатъчно, ще направи подарък на Патрик — пътуване през океана. Приятелят му печелеше добре през лятото, но имаше големи разходи по поддръжка на въртележката, а останалото едва му стигаше да изкара дългите зимни месеци. Патрик не си беше ходил в Ирландия. Можеше да дойде до Осло, да остане за седмица-две и, ако иска, да се прибере в Дъблин.

Изведнъж изпита страх. Преди заминаването имаше да свърши много работа. Трябваше да се поразмърда.

Никога не бе летял със самолет, но не това го плашеше.

Може би Ева не желае той да се връща. Не го беше молила за такова нещо. Аксел Сайер си съблече новото сако и започна да опакова стъклените войничета в копринена хартия, осигурена му от мисис Дейвис.

Поряза си пръста на малко синьо ръбче — остатъците от генерала, който Ингер Йохане Вик счупи. Пъхна си пръста в устата. Дали младата жена не е изгубила интерес към него, след като той просто изчезна.

Не се беше страхувал от хиляда деветстотин деветдесет и трета. Тогава най-сетне бяха спрели да го тормозят кошмарите, предизвикани от полицая с воднистите очи и ключовете.