Арчибалд Кронин
Джоб, пълен с ръж (5)

Глава пета

Нечия ръка разтърсваше рамото ми ненужно енергично. Това, както и ревът на излитащ реактивен самолет, ме върнаха на цюрихското Flughafen^[1]. Стреснах се, обърнах се рязко и в бара на аерогарата видях Лоте, надвесена над мен, до нея една жена с малко момче.

— Ти май отново заспа, а? — Лоте се засмя със смущаващо натъртване на последните думи, сложи на земята куфара, който носеше, после се обърна към другите: — След като ви доведох тук, сега всичко е наред. Но не се доверявайте много на този човек, госпожо Девиган. Не е толкова простодушен, колкото изглежда.

Кети измърмори някаква благодарност. В пълно неверие продължих да се взирам в нея като идиот. Едва ли щях да я позная от пръв поглед. Образът й в съзнанието ми не бе остарял с повече от осем години, ала сега пред мен стоеше жена, която изглеждаше много по-възрастна, с уморен, почти сломен вид. Изражението й бе сурово, устните, макар и пълни, вече не бяха нежни, а очите й — онези чудни тъмни очи, ме гледаха изнервено и изпитателно, сякаш й беше трудно да се усмихне. Носеше поомачкана касторена шапка и кафяв костюм, евтин на вид и износен, но достатъчно спретнат, за да подчертае едничкото у нея, което не се беше променило — нейната гъвкава, плавна фигура и естествената грация, които без значение дали стоеше, или се движеше, имаха същото магнетично привличане, което някога бе карало сърцето ми да се преобръща от желание. Ала сега не изпитвах нещо повече от една странна, почти болезнена неловкост и съжаление към нея може би.

— Боя се, че полетът е бил доста уморителен — казах аз, след като Лоте се отдалечи. — Мога ли да ви поръчам нещо?

— Не бих могла да ям нищо. Но — тя се поколеба — не бих се отказала от нещо за пиене.

— Кафе?

— Предпочитам бренди, ако нямаш нищо против.

— А за момчето? Сандвич?

— Той хапна от обяда си в самолета. Навярно е твърде уморен, за да яде.

Поръчах коняк за нея и сандвич с кока-кола за момчето. То ми благодари. Досега не бяхме си разменили и дума, макар че ме изучаваше с наблюдателно око.

Беше извънредно блед, с твърде слабо телосложение, със сдържано, но проницателно изражение на лицето си. Можеше да мине за деликатен, почти нежен на вид, ако не бе това изражение на спокойна улегналост. Челото заемаше по-голямата част от лицето му, което изтъняваше и се удължаваше към брадичката, черта, напомняща за баща му, който имаше удължена долна челюст. Момчето носеше къси сиви панталони, чорапи до коленете и плетена на ръка сива блуза. Как ли беше името му? Разбира се… ужасно, но неизбежно… би трябвало да е Дани младши. При спомена за Девиган у мен се надигна неприязън, но аз я усмирих с престорена любезност:

— Ако не ти се яде, не изяждай докрай сандвича си, Дениъл.

— Ще си оставя това парче за после. — Той уви половината сандвич във восъчната хартия, в която бе сервиран.

Мълчанието на майка му бе толкова неловко и наистина тъй възпиращо, че трябваше да продължа да разговарям с него.

— Това беше първият ти полет, предполагам? Добре ли го понесе?

— О, да. Благодаря. Играех си през по-голямата част от времето.

— Играеше си?

— Да. На шах.

Усмихнах се и опитвайки се да разведря още положението, се пошегувах.

— С кого играеше? С пилота?

— Той играе сам срещу себе си — намеси се майка му с почти остър тон, сякаш моята шеговитост й беше обидна. — Има джобен шах.

След малко, все още с едно неестествено и отнесено държание, тя попита:

— Ще ходим ли в Давос, или не?

— Решително не. В „Мейбел“ всичко е приготвено за вас.

— „Мейбел“?

Имаше ли подигравателна нотка в гласа й?

— Смешно име, нали? Но мисля, че там ще ви хареса.

— Далеч ли е?

— Длъжко пътуване, страхувам се, но ще тръгнем веднага щом сте готови.

Тя доизпразни чашата си, сложи я на масата и ние излязохме на паркинга. Както някога, понесох куфара й. Този път беше лек. Настаних момчето на задната седалка.

— Ще може да се изтегне там и да поспи.

След моментно колебание тя седна отпред, до мен.

Известно време карах, без да проговоря, като поех по обиколния път покрай езерото, за да избегна центъра на Цюрих. Надявах се, че тишината и тъмнината може би щяха да отпуснат изопнатите й нерви. Но каквито и да бяха очакванията ми за нашата среща или, да го наречем, повторно събиране, очаквания, породени от носталгични спомени за миналото, сега те бяха обезсърчени от суровото й държание. Не пропуснах да забележа, че и физически тя се държеше дистанцирано, плътно в нейната страна на седалката.

Дали пък забележката на Лоте не я бе разстроила, както разстрои мен? Направих още един опит да започна разговор.

— Дължа ти извинение, че не бях на входа, за да те посрещна, Кети.

— Да — каза тя, — ако не беше приятелката ти, щяхме съвсем да се изгубим.

Приятелката ми значи. Така! Това я бе жегнало. Усмихнах се в тъмнината.

— Едничкото ми оправдание… ако щеш вярвай… е, че мислех за теб. Да, докато киснех в бара, се бях замечтал по старото време с Франк и теб и пренесен в миналото, загубих всякакво чувство за настоящето.

— Напоследък трябваше да мисля за много по-важни неща.

— О, разбира се — казах аз помирително. — Не знаех, че си загубила Дан, докато не получих писмото на Франк. Съжалявам. Внезапно ли почина?

— Да, много внезапно.

— Лошо, много лошо — издумах, опитвайки се гласът ми да прозвучи съчувствено.

Но явно тя не искаше да говори за това, така че потиснах любопитството си и рекох:

— Освен това тревожила си се и за момчето. От колко време е… да кажем… загубил цвета си?

— От около пет седмици. Тогава забелязахме и туберкулозната жлеза на шията му.

— Е, не се тревожи, Кети. Мисля, че сме в състояние да го оправим. Не е необичайно състояние за деца на неговата възраст. Просто инфекция, причинена от говеждия тип туберкулозни бактерии. Не е от белодробния тип. Няма да го приемем в отделението, за да не го притесняваме излишно. Уредих с матроната да ви настаним и двамата във вилата за гости. Много е уютна… обикновено я държим за членовете на комитета, когато дойдат на посещение.

— Матроната? Много ли е взискателна?

— Въобще не е лоша, ако я подхванеш както трябва. О, между другото, трябваше да я забаламосам малко… за да можете да бъдете заедно с Дениъл и заради всички подробности, свързани с това. Виждаш ли, обикновено не се разрешава да вземаме и родителите. Така че измислих някакво роднинство. Казах й, че си ми братовчедка. Ако желаеш, можеш да ме разобличиш пред нея.

Тя помълча известно време, после рече:

— Все още си играеш с истината, Керъл. Винаги си го правил много добре.

След тези думи оставих на мира всички опити за разговор. По дяволите, та аз бях изиграл тази пиеса само заради нея, за да й дам благоприятен тласък пред матроната и да й осигуря привилегията да бъде в шефската вила. Продължих да карам колата мълчаливо и бързо. Сега, след като оставихме Цюрихското езеро зад гърба си, започнахме изкачването. Минахме като светкавица през селата Ландкварт и Йеназ почти безлюдни по това време. Надвисналите планини усилваха вечерния мрак. Ръмеше ситен дъжд, но нямаше мъгла. Включих радиото, исках да чуя последните новини и прогнозата за времето. Поредно произшествие на пътна детелина. Двама убити в Гризон. Конференцията по разоръжаването отново е свикана в Женева. Нови безредици в Йемен. „Сервет“ бие „Люцерн“ за футболната купа с два на един. Предстои подобрение на времето.

От бързите погледи, с които я стрелках, докато минавахме под осветените пътни табели, видях, че тя седеше изправена, със затворени очи. Дениъл бе заспал на задната седалка. Чувах равномерното му похъркване в синхрон с ритъма на чистачките върху предното стъкло. Включих отоплението. От искрено приличие и добросърдечие се бях опитал и за трима ни да разведря атмосферата в малкия опел, но явно не бях успял и това правеше пътуването двойно по-дълго.

Накрая, към единайсет, най-сетне стигнахме и докато се изкачвахме по алеята, с облекчение забелязах, че във вилата за гости лампите светеха. Не бях сигурен в матроната, но за моя изненада тя бе останала будна доста след обичайния си час за лягане и ни устрои малко посрещане.

— Ach, so! Вие сте уморени. Толкова е късно. Толкова дълго сте пътували! — С ръка около Кети, тя й помогна да слезе от колата. — А малкото момче? Спи. Добре, нека спи. Колко е бледичък. Можете ли да го вземете, хер доктор? Всичко сме приготвили.

Вътре вилата светеше от буйния огън, напален в малката всекидневна, който се отразяваше от прясно полираните мебели и позлатяваше вазата с бели циклами, несъмнено дошли на масата от селския Blumengeschaft^[2]. Наблизо на един поднос имаше термос с мляко и до него чиния с бисквити. Чисто, топло ухание на горящ бор се отделяше от дървата в камината. Засенчените светлини в по-голямата и в съседната й, по-малка спалня, бяха включени. Покривките и на двете легла бяха отметнати и на всяко от тях бе постлан по един лек като лебедов пух и неповторим носител на нощно удобство, швейцарски Steppdecke^[3].

Какво уважение ми бе засвидетелствала матроната, заемайки се с това топло и впечатляващо посрещане! Кети, уморена и изтощена до степен сякаш не ме познаваше, сега се оглеждаше с изражение на изненада и обърканост. Явно не бе очаквала прием, толкова привлекателен и стоплящ сърцето.

— Харесва ви, да? — каза доволно матроната, изучавайки я с поглед.

— Чудесно е… много е хубаво… удобно. Не… не зная как да ви благодаря.

— Добре, добре! Сега трябва да си изпиете топлото мляко, докато аз сложа детето да легне. И за вас, хер доктор, има горещо мляко с бисквити в стаята ви. И така gute Nacht^[4].

И тя се разшета в малката спалня, в която бях отнесъл Дениъл. Кети стоеше неподвижна и мълчалива, с наведени очи. Аз отворих термоса, налях чаша мляко и я плъзнах по масата към нея. Не знаех какво да кажа, каква струна да засегна, как да разчупя леда, сковал пространството между нас. Ала тя заговори първа. Явно имайки предвид матроната, почти на себе си каза:

— Жена с добро сърце.

— Наистина, такава е — потвърдих аз усърдно. После с оправданото чувство, че и аз имам дял от заслугата, добавих: — Ние двамата, тя и аз, знаехме, че заслужаваш най-доброто.

— Защото бях твоята братовчедка?

— Е — вдигнах рамене аз, — това беше само за да се подпомогне развитието на нещата.

Тя не ми отговори, но остана така — с глава, извита встрани, без да ме погледне. При вида на тази повехнала фигура, повехнала, но все още стройна, дори младежка, ме обля нова вълна на съжаление. Явно това държание не се дължеше само на пътуването, колкото и уморително да е било, но и на някакво друго, мъчително изпитание, тревога за хлапето може би, все още не можех да открия скритата причина, но каквато и да беше тя, това я бе сломило.

— Не се безпокой, Кети. Ще оправим момчето, пък и теб. Утре първата ми работа ще бъде да го прегледам и да направя всичко, което мога, за да ти помогна.

Приближих се към нея и ласкаво и утешително я хванах за ръката. Тя изведнъж се смрази на мястото си. С тих, но изпълнен с пареща емоция глас и гледайки ме право в очите, изсъска:

— Махни си мръсните пръсти от мен… Ти… ти, лъжлив преследвачо на жените!

Онемях! След всичко, което бях направил — бях я поканил, посрещнал и карах с часове в адската тъмнина по високите планински пътища, за да я доведа дотук — всичко това, само за да бъда запратен по дяволите като някакъв мръсен сексманиак. Изведнъж всичко ми стана ясно. Едва сега разбрах, че тя бе много по-огорчена от мен. Не само от това, че ме бе видяла с Лоте. Но разбира се, едрата шведка ме бе предала. Трябваше да се досетя, че на нея не можеше да се разчита да държи устата си затворена. А Кети, очакваща с нетърпение да ме види отново, е била наранена. Е, това щеше да й мине. Скоро щях да поставя нещата по местата им. Засега нямаше да се обиждам, щях да остана спокоен и изпълнен със съчувствие, а времето щеше да излекува раната. Любезно, но с лека обида в гласа рекох:

— Виждам, че си уморена, Кети. Така че да ти пожелая лека нощ. Надявам се, ще спиш добре.

Излязох на пръсти от стаята, точно както Франк, и тихо затворих вратата.