Арчибалд Кронин
Джоб, пълен с ръж (14)

Глава четиринадесета

Към края на седмицата температурата се покачи и в събота изпод сивото и влажно небе задуха фьонът, този топъл, влажен и невротичен вятър, толкова мразен от швейцарците. В Швейцария духат два вятъра: бизът, който идва от езерото Леман до Женева и смразява до кости, и фьонът, който от време на време духа навсякъде и е по-лош от биза, защото те превръща в мокър парцал и ставаш вир-вода от пот, отпуснат и безволев.

Ивиците мръсна белота около „Мейбел“ просто ограбваха красотата на пейзажа. Кишавият, разтопен сняг лепнеше по улиците, а откъм боровата гора долиташе шумът от равномерното капане на водата от клоните. Накратко казано — ужасен ден, но подхождаше за целта ни. Несъмнено през този късен съботен следобед всички постоянни посетители щяха да се сушат около печката в „Пиперената мелничка“.

След като сутринта внимателно го прегледах, бях вече по-малко склонен да изпълня обещанието си, а ако само бях знаел какъв ад на живо щеше да се развихри през нощта, изобщо щях да зарежа цялата работа.

Ала Дениъл не ми бе позволил да забравя, всъщност и аз си имах своя цел за тази разходка до селото. Като угаждах на момчето с неговата игра на шах този следобед, исках да измъкна от него последното късче информация, от което се нуждаех. Така че, след като си беше подремнал следобеда, вмъкнах го в опела и тихо потеглих. В най-лошия случай можех да кажа на матроната, че сме излезли на разходка с колата. Колкото до Девиган, сега едва си говорехме с нея. Той си бе отпочинал и беше в обичайното си бъбриво настроение, благодарен и малко възбуден, че го взех със себе си.

Периодът на подобрение обаче бе към края си. Но той се крепеше стоически, само дето изглеждаше малко несигурен, като мъждукащ пламък. Червените му кръвни телца сега бяха дори повече от последния път, когато ги броих, но пъклените бели телца отново го дебнеха и завладяваха. Наложих си и бях станал още по-близък с него.

— Надявам се, че няма да те разочаровам, Лорънс — каза той, докато колата пръскаше кишав сняг по улиците на селото.

— Не му мисли толкова. Просто се забавлявай с играта си.

— О, ще се позабавлявам, разбира се. Обичам напрегнатата борба.

— Съжалявам, че няма да мога да ти бъда полезен като партньор. Но едно от предимствата, които ще имаш, като се върнеш у дома, е, че отново ще играеш с Дингуол.

— Да… предполагам — каза той неуверено.

Спрях и паркирах пред „Пиперената мелничка“. Внушителна редица велосипеди — предпочитаното от местните хора превозно средство — сочеше, че вътре е пълно с посетители. Влязохме, посрещнати от тежкия, спарен въздух и общото възклицание: „Grussgott!“^[1]. „Мейбел“, както не без гордост вече споменах, беше с добро име в селото — уважение, от което, изглежда, и аз се ползвах, може би защото селяните не ме познаваха добре. Избрах масата до прозореца, най-далече от нагрятата до червено печка, и поръчах бира и ябълков сок. Доколкото можех да видя, всички бяха тук: Бемел — човекът, когото търсехме, бивш учител и наставник на групата; Шварц — завеждащият водното стопанство; Миндер — погребалният агент, днес свободен от задължения и разбира се, Бахман — собственикът на кръчмата, заедно с внушително количество обичайни селски зяпачи.

Бемел, макар и човек с известна начетеност, която обясняваше престижа му в групата, бе странно създание. Много нисък, дебел, недодялан, небрежно облечен и невероятно космат, с жълтееща на петна брада, която покриваше всичко, освен двете му остри очички. Можеше да мине за оригинален първообраз на битник или за най-старото от седемте джуджета на Снежанка. Носеше изцапана кафява плетена жилетка и таке, а от косматото гнездо на устата му се подаваше недопушена пура. Този полуизгорял „пън“, добре сдъвкан, държан с часове между зъбите, е престижният мъжки символ на швейцареца от селските кантони. Екипиран така с пъстрото си кантонално таке, килнато към тила, той може да върши най-черната работа, да рине сняг или кравешки изпражнения, да разпръсква течен тор, стиснал маркуча между краката си, да се рови из бунището или да майстори Glockenspiel^[2] и пак да остане свободен човек, избирател (нещо, от което в Швейцария жените са лишени), истински честен и горд швейцарец, съзнаващ се като пряк потомък на легендарния Вилхелм Тел.

След пристигането ни в кръчмата се възцари забележима тишина. Всички приковаха очи в нас, склонни да приветстват нашето натрапничество като разнообразяване на скучния ден. Изчаках, докато донесоха напитките ни, после небрежно поисках една шахматна дъска с фигури, действие, което ги размърда и възбуди. След като наредихме фигурите и започнахме играта, те повече не се обадиха, с изключение на няколко несвързани забележки, колкото за престиж, и зорко наблюдаваха ходовете ни.

По стратегически съображения, тъй като желаех да избегна очевидното, постарах се колкото можах, но както обикновено, играта ни свърши бързо, което пък ми даде възможност за публична изява.

— Verflixt! Gopfriedstutz!^[3] Всеки път печели! — подхвърлих им с висок гневен глас на Schweizerdeutsch^[4].

Това ги заинтригува и Бемел, който много държеше на своя френски и обичаше да го демонстрира, рече снизходително:

— Il est bon, le petit?

— Bon! C’est un geni. En Ecosse il est champion de sa ville.

— Et vous dites qu’il gagne toujours?^[5]

— Добър! Та той е гений. В Шотландия е шампион на своя град.

— И вие казвате, че винаги печели? — Угарката от пура, изглежда, се забавляваше.

Реших, че е време да въвлека и другите.

— Niemand kann gegen diesen Kerl gewinnen^[6] — провикнах се на швейцарски немски и продължих на същия грубоват диалект: — За доказателство обзалагам се на едно питие за всички срещу най-добрия тук.

Щеше да си струва парите дори само да успеех да подмамя Бемел в играта.

Настана тишина, последвана от внезапно кискане. За миг всички избухнаха в смях.

— Можете да си се смеете — рекох. — Ще играете ли? Вие, хер Бемел? Приемате ли облога ми?

Това пресуши смеха, но лицата им останаха ухилени. Всички се втренчиха в Бемел.

— Ах, хер доктор, не можем да откажем вашето толкова щедро предложение. Може би ще дам кратък урок на малкия ви приятел.

Той стана, протегна се, все още ухилен, после се заклати като гъска към нашата маса и зае мястото ми. Компанията се събра зад него и след като фигурите бяха наредени, Бемел направи снизходителен жест.

— Започвай, малко момче.

— О, не. Трябва да играем честно. Вие ме поканихте. Уважението е ваше и можете да играете с белите фигури.

Въпреки че не го знаех, очевидно белите винаги започват първи.

С ръка като шунка, директорът на училището направи първия си ход с коня. Дениъл му отвърна с ход на пешка. Вече желаех, желаех като луд да имам истински познания по играта, много повече от обичайното ми желание да взема противниковата царица. Предполагах, че Дениъл щеше да загуби тази игра, фактически осланях се на това и бях спокоен. Ала щом веднъж партията започна, вече исках той да се представи добре и най-неприятното за мен бе, че не можех да следя техниката на играта. Всичко, което можех да направя, бе да наблюдавам лицата на играчите.

Дениъл беше бледен, но съвсем спокоен. Директорът, все още захапал самодоволно пурата, правеше ходовете си твърде бързо. След четвъртия ход, за да бъде толерантен, той нададе предупредителен вик:

— Achtung^[7], малко момче!

Беше по-лош и от Хулда.

Отвъд възможностите ми бе да разбера какво се случи в следващите няколко хода. Изглеждаше, че след като две пешки бяха разменени за офицер, който Дениъл спокойно пожертва, угарката от пурата биде здраво задъвкана и вместо „ахтунга“ чухме едно „Ach, so“, последвано от длъжка пауза. Нещо бе потръгнало накриво с готвения бърз, мълниеносен удар.

Оттук нататък темпото се забави.

Бемел вече не бързаше и съпровождаше ходовете си с агресивно ръмжене в различни тонове. Наблюдателите отзад също пригласяха на всеки ход. За разлика от мен, те познаваха добре играта, наблюдаваха я и само чакаха плячката накрая. Дениъл остана мълчалив, по-бледен отпреди, но постепенно няколко капки пот се появиха на челото му. Този знак на съсредоточаване, или по-скоро стрес, ме обезпокои и аз се упрекнах, че го бях довел тук. Стана още по-лошо, когато директорът придвижи царицата си, изсмя се гърлено и се облегна назад в стола си, подкрепен от одобрителен хор зад гърба си.

— Шах!

Помислих си, това е началото на края. Но не. Не още. Дениъл избегна заплахата за царя, после пожертва един топ, който бе заплашен от царицата. Бемел ухилен отстрани топа от дъската. Дениъл премести останалия си офицер. Тогава настана тишина. Всред събранието пропълзяха изненада и неувереност. Замърмориха:

— Achtung, der Bauer^[8], Бемел!

Офицерът се придвижи отново с още два хода, после Дениъл приплъзна напред една едва забележима, но гадна малка пешка. Поне Бемел, изглежда, не я обичаше. Изотзад се чу пак мърморене на различни тонове.

— Grossartig, mit dem Bauer spielt er den Ruy Lopez. Die Dame ist bedroht.^[9]

Сега наблюдавах Бемел. Той неспокойно се размърда в стола си, наведе се напред и се взря съсредоточено в дъската пред себе си. Накрая се отпусна назад и с пресилена усмивка на престорено добродушие възкликна:

— Добре се защитаваш. Мисля, че можем да се съгласим на реми.

Откъм сподвижниците му долетя нисък ропот на несъгласие, в който имаше и честна нотка на предупреждение:

— Nein, nein, mein lieber.^[10]

Не беше необходимо.

— Искате да се съглася на реми? Боя се, че трябва да ви откажа. Но, ако желаете, мога да приема да се оттеглите.

— Ach, nein, nein^[11] — изгрухтя Бемел.

След дълга, дълга пауза, която никога нямаше да бъде допусната, ако времето се засичаше, училищният директор, с чело, набръчкано от съсредоточаване и мъка, премести една пешка в защита. Тя бе взета от същия офицер.

— Ach, so… Wieder der Bauer.^[12] — Бахман бе напуснал тезгяха си и бе проточил шия изотзад.

Последваха още два хода, бавни, много бавни от страна на Бемел, който вече се потеше по врата, и много бързи и уверени от страна на Дениъл. Това бе всичко.

— Мат!

Вцепенено мълчание — беше се случило толкова бързо. После избухнаха искрени овации. Помислих, че Бемел си бе глътнал угарката, но той я дръпна от гнездото й и ядно я запрати върху печката, откъдето тя започна да съска към него. Обезоръжен, той вече не беше свободен и мъжествен швейцарец, а жалък, пелтечещ глупак. Невъзможно бе да се види обраслото му лице, но брадата му определено бе налята с кръв.

— Ach, so. Ach, so — продължаваше да повтаря. — Ein gluckliches Stuck.^[13]

— Да — съгласи се Дениъл, схванал значението на немските думи. — Бях много късметлия. Вие играхте великолепно — и протегна ръката си.

Не ми харесваше това у момчето — пак играеше на лорд Фаунтлерой. Човек би помислил, че току-що съм го записал в Итън^[14], но трябва да призная, че това направи силно впечатление на компанията. Подходящо бе, за да се отпразнува. Поръчах напитките. Следващите десетина минути протекоха в обстановка на обикновена кръчмарска забава. Не исках да я удължавам повече. Когато възбудата започна да замира, станах и, за да съхраня добрите чувства, платих цялата сметка. Това, изглежда, се отрази благоприятно на Бемел, който успя да се усмихне унило. Надявах се, че щеше да понижи и кръвното му налягане. Все още потънал в мрачни мисли, той търсеше угарката от пурата из джобовете си, чудеше се къде ли е отишла и отново започваше да си съчинява оправдания. Ние обаче го бяхме съкрушили, той никога повече нямаше да бъде същият. Малкият шотландец щеше да стане легендата на „Пиперената мелничка“.

Когато тръгнахме, изпратиха ни до колата и всеки от тях, добър швейцарец, дори Бемел, се ръкува с момчето, после помахаха с ръце след нас. Подкарах бавно по заобиколния, по-дълъг път към клиниката.

— Голямо представление изнесе — казах аз.

— Всъщност не, Лорънс — изсмя се той. Преливаше от добро настроение. — Виждаш ли, той направо се опита да ме направи мат в два хода. Това го постави в неизгодно положение. Преминах веднага в обратния Рюи Лопез, а против това сицилианската защита, която той приложи, е безполезна. Ти забеляза онези последни ходове, нали? Пешка на B5, пешка на B6, офицер на K2?

Кимнах, за да му доставя удоволствие.

— Бедният човек. Боя се, че много се разстрои.

— Ще му се отрази добре. Винаги е бил малко самохвалко. Те в действителност не го обичат много.

— Той наистина е много добър и следващия път би могъл да ме бие. Невинаги печеля, знаеш това, Лорънс, но заради теб наистина исках да спечеля. — Вдигна поглед към мен. — За да не те разочаровам.

Хайде сега, пак стана лорд Фаунтлерой, току-що спечелил мач на уолгейм^[15] с гол, какъвто не е отбелязван от двайсет години. Примирих се с това.

— А успяваш ли да спечелиш срещу стария каноник? — попитах, придвижвайки се към целта си.

— Побеждавал ме е няколко пъти, особено в началото.

— Той ли те научи да играеш?

— Да, и много други неща.

— Обичаш ли го?

— Да, естествено.

— Знаеш ли, Дениъл — изпуснах една въздишка аз, — много те ревнувам от онази стара торба кокали. Толкова си близък с него. Все ми е в ума онова споразумение между вас, тайната, която споделяте. В известен смисъл това ме безпокои.

— О, не бива — каза бързо той. — Ако някой би трябвало да се безпокои, това съм аз.

— Тогава защо не посветиш и мен? — Коремът ме присви, докато казвах това, но трябваше да се добера до целта си. — Може би ще мога да помогна с нещо.

Настана мълчание. Топлотата изчезна от лицето му. Изглеждаше разочарован. Най-сетне бавно изрече:

— Много се привързах към теб, Лорънс. Всъщност, ако не знаех, че не обичаш сантименталностите, бих го изразил с по-силни думи. Ала безусловно съм дал дума да не говоря за някои неща.

Бутането, което е пратило Девиган на земята! Не можеше да има друго предвид. Бил е там. Видял го е. Почти непоносимо, у мен се разгоря желанието да узная истината.

— Хайде, Дани. Такива приятели сме сега. Никой никога няма да разбере.

— Не мога. — Той тъжно, но твърдо поклати глава. Последва пауза на трезво обмисляне и лицето му се разведри, като да беше съзрял изход. — Все пак, ако ти сам отгатнеш, няма да навреди. Няма да бъда съучастник, тъй като нищо не съм ти казвал. — После добави: — Може би дори ми е позволено и малко подсещане. Ти си толкова умен, че може и да ти помогне.

— Хайде да чуем. — Не можех да чакам повече. Почти бяхме стигнали до „Мейбел“ и вече свивах в алеята.

— Онзи, същия следобед, когато каноникът излезе с мен до вратата на конвента, той се изправи в инвалидната си количка, потупа ме по рамото и каза: „Мълчанието е злато“.

Слисан, втренчих поглед в него. Баламосваше ли ме? Невъзможно. Какво разочарование! Исках да го зашлевя по предизвикателната малка муцуна.

— Излизай — изкомандвах, като спрях рязко колата пред предната тераса — и, за бога, не загатвай с нищо пред жените, че сме били в кръчмата.

След като го оставих там, вкарах колата в гаража в ядно изстъпление, което отразяваше настроението ми. След грижливото планиране, след режисирането на шахматния мач, след всичко, което съградих, останах само с една педантично мъдра поговорка от три думи, взета от тетрадка в забавачницата: „Мълчанието е злато“. Отново заваля лапавица.