Арчибалд Кронин
Джоб, пълен с ръж (2)

Глава втора

Стажантката донесе подноса с чая ми във всекидневната, уютна малка бърлога с кресло пред облицованата със сини и бели плочки печка. Беше свежо селско момиче от Валѐ, приятно ухаеща на мандра, с добре оформени млечни помпи. На излизане винаги ми отправяше през рамо един не съвсем кравешки поглед. Ала днес пропуснах да й отвърна, дори апетитният аромат на пърженото сирене от омлетчетата не оживи унилото ми настроение. Да, писмото беше неприятност, отвратителна неприятност! То ме бе разстроило, бе ме върнало в един ранен период от живота ми, за който нямах особено желание да си спомням.

Лично аз не мога да понасям завръщанията в миналото. Те просто прекъсват живото действие, забавят и охлаждат порива. Все пак, за да се изясни картината, трябва да кажа, че петнайсетгодишен бях отишъл да живея при родителите на майка ми в Левънфорд. Месец преди това бях спечелил преждевременно за възрастта си стипендията „Елисън“ за Уинтънския университет, едно постижение донякъде засенчено, когато се разбра, че за да ме приемат в университета, трябваше да посещавам цяла година Левънфордския колеж, да издържа зрелостен изпит там и да получа съответната диплома.

Посрещането ми у Брюсови в къщата близнак на Уудсайд авеню не бе особено възторжено. Любимата им дъщеря ги бе наранила дълбоко, забягвайки с моя баща католик. А сега, петнайсет години по-късно, у дома им се изтърсва едничкото оцеляло свидетелство на този злощастен брачен съюз.

Дядо ми Робърт Брюс, държелив, с достойна осанка старец, се бе пенсионирал като шеф на отдел в местната корабостроителница на братя Денисън. Монотонното му съществование бе някак преобразено и оцветено от вярването, общо взето считано за пълна измислица, че дядо ми е пряк потомък на едноименния шотландски национален герой. Онзи Робърт Брюс, след като разцепил с бойната си брадва черепа на Бъун в лична схватка, повел шотландците към победата им над англичаните при Бенъкбърн^[1] през 1314 година — дата, която никога не ми бе позволено да забравя.

Не си мислете обаче, че дядо ми бе глупак или служеше за посмешище и подигравки. Той имаше документи, родословни дървета, извлечения от протоколите на местното историческо дружество и бе проследил рода си в Левънфорд чак до петнайсети век и в тази история името Робърт бе най-широко застъпено. Нещо повече, замъкът Кардрос, в който през 1329 година умрял крал Робърт I, се издигаше над река Левън в покрайнините на града. Оттук е тръгнал сър Джеймс Дъглас^[2], за да отнесе сърцето на Брюс на Божи гроб, победен, уви, от маврите в Испания. Без да задълбавам по-нататък, достатъчно е да кажа, че манията на дядо ми или ако предпочитате, заблудата му, беше честна и така дълбоко бе заседнала в душата му, че всяка година отиваше на поклонение в манастира Мелроуз, където сега се съхранява урната със сърцето на крал Робърт I.

Част от това забележително родословие бе сякаш втрито в кожата ми и подходящо разкрасено, често пъти ме е представяло в удобна светлина пред обществото. Като оставим това настрана, Брюс винаги се отнасяше към мен с прилична толерантност и тънко чувство за справедливост. Баба ми — дребна, прегърбена женица, предана на дома си, макар и примирена със старостта, държеше главата си малко килната на една страна — недочуваше. Беше отдадена на Библията, силния чай, произведенията на Ани Суон и на навика — трогателен за мен — беззвучно да бъбри сама на себе си. Устните й се движеха със съпровод от леки кимвания, гримаси и други почти неуловими смени на изражението й. Въпреки износения й и изтощен вид, придобиван от шотландските съпруги, служили по войнишки вярно на силни мъже, тя си беше мила бабичка.

Левънфордският колеж, който по условията на стипендията бях задължен да посещавам, бе солидна, стара институция, издигаща се в центъра на града с превъзходството и всички пуритански предразсъдъци на истинското шотландско училище. В колежа бях посрещнат още по-малко възторжено, затова с облекчение открих, че в класа има още един, който принадлежеше към моята църква — Франсис Енис, син на доктор Енис. Като единствени католици в колежа ние неизбежно се привлякохме един-друг, отпърво не поради някаква естествена симпатия, а просто защото и двамата се намирахме в едно и също положение — бяхме обект на подозрение и подигравки от страна на съучениците ни.

Франк бе единственият син на болезнено благочестивата си майка, която почти не излизаше от църквата — не само за да протрива коленете си пред иконите, изобразяващи мъките на Иисус, но се бе превърнала в нещо като женски свещенослужител. Тя кичеше, украсяваше и подреждаше олтара с особена грижовност, която устояваше на предупредителните намеци, обезсърчителните погледи и дори откровените забрани на пастора на църквата „Сейнт Патрик“ — легендарния каноник Дингуол. За лош късмет на Франк, баща му беше „петел“^[3] с груба перушина, не така пухкава като на майка му. Доктор Енис, може би най-добрият и най-търсеният лекар в града, бе едър, небрежно облечен мъж, с нецензурен език, силно пристрастен към чистото уиски и мерак да се натиска с краварките по фермите, които посещаваше. Нехаещ за общественото мнение, той правеше каквото си искаше и макар че се водеше католик, възгледите му върху религията като цяло бяха неправославни, често пъти драматично непредсказуеми. Затова рядко го виждаха да се мерне в църквата „Сейнт Патрик“, оправдаваше се с голямата си заетост с професията. Докторът бе този, който изпрати сина си в колежа, за да го подготви за влизане в Единбургския университет, където да завърши медицина и след това Франсис да се присъедини към практиката на баща си.

Франк беше предразполагащо към себе си момче с открит характер, приятелски настроен, при това забележително красив. Висок, слаб, с нежно момичешко телосложение и гъста кестенява коса, той имаше най-сините и с най-дълги мигли очи, които някога съм виждал. В училище не изпъкваше с особен интелект, по-скоро обратното, и плахо отбягваше физическите сблъсъци с по-грубите момчета. Макар че никога не се оплакваше от безцеремонните им закачки, той очевидно бе страдал от тях, докато аз не поех, така да се каже, ролята му. Едничкото изпъкващо у него качество бе просто това, че беше добър в най-точния смисъл на думата.

Една сутрин, през първата ни седмица заедно, той закъсня за училище, за което го глобиха.

— Какво се случи, Франк? — попитах го аз. — Да не би да се успа?

— О, не — усмихна се той. — Каноникът Дингуол се задържа при един болен. Виждаш ли, помагам му в отслужването на литургията в седем часа всяка сутрин.

— Какво? Ставаш… толкова рано?

— Много е лесно, щом веднъж придобиеш навика.

— Предполагам, Дингуол те е принудил да го правиш. Този човек ме плаши.

— Грешиш, Лорънс. Той само изглежда ужасно строг и мрачен. Щом веднъж го опознаеш, ще видиш, че е най-милият човек.

Отправих му поглед, изпълнен със съмнение. Каноникът беше мургав шотландец с внушаващо страх лице с остри черти, висок шест фута и два инча^[4] и сух като върлина, като изпосталял шотландски Савонарола^[5]. Фигурата му се извисяваше над амвона, докато бичуваше безкритичното си паство от ирландци имигранти със сардонични остроумия, по-дълбоки от баналните взривове на адския огън, с които проповедниците обичайно плашеха миряните. Това бичуване на греховете, прекъсвано почти ритуално от смръкване на енфие, през време на което би се чула и игла, паднала на пода, едва ли можеше да ме впечатли като източник на светлина и обич. Той неизменно стоеше до вратата преди литургията в единадесет часа, вече ме бе забелязал и несъмнено бе запознат със съмнителното ми старинно родословие.

— Винаги когато мина покрай него, с погледа си той сякаш ме отлъчва от църквата.

— Просто трябва да си дава такъв вид, Лорънс. За да има резултати. И той ги има. Всички най-видни протестанти, особено братя Денисън, имат много високо мнение за него, за начина, по който се справи с пиянството в града. Повечето наши едноверци прекаляват с пиенето. Освен това той е страшно интересна личност. Много начетен, културен, истински учен. Прекарал е пет години в Рим, където е преподавал философия в Шотландския колеж. Ти ще го обикнеш.

Поклатих глава, а той се усмихна и ме хвана за ръката.

— След литургията идната неделя ще те предам в ръцете му.

— Малка е надеждата — изрекох аз презрително. — Ще му се измъкна през страничната врата.

Въпреки това, макар че не бях от ранобудните, аз уважавах Франк за този неочаквано разкрит аскетизъм, както го уважавах и за други несравними черти на характера му. Той например никога не обръщаше внимание на обикновените училищни мръсни вицове, драсканиците по стените на тоалетните, неприличните шеги. Ако пък някой разкажеше двусмислена история в негово присъствие, звездните му очи оставаха загледани в хоризонта, а действителният смисъл минаваше сякаш покрай ушите му.

Приемах, че всичко това е похвално, повече като показател на оригинална и по-съвършена нагласа на ума, отколкото като съобразяване с морала, тъй като аз вероятно бях покварен, както и момчетата, които той презираше. Един ден все пак се случи нещо особено.

Още имах велосипеда си, стар „Ръдж Уитуърт“, останал от по-добрите дни, и тъй като Франсис, комуто майка му не отказваше нищо, също имаше съвсем нов „Хъмбър“, започнахме да правим разходки из околностите всяка събота.

Природата тогава все още беше девствена, със свободните и диви шотландски хълмове и степи. Идваше лятото, дните ставаха все по-топли и ние отивахме до все по-далечни места, до Мелък и покрай виещия се бряг на Лох Ломънд^[6] до Лъс, където се къпехме. Изглеждаше ми малко странно, че когато се разсъбличахме на топлия чакълест бряг, Франк винаги се отстраняваше на няколко крачки, скриваше се зад някоя скала и се появяваше добре покрит с цял бански костюм. Не му правех никакви забележки по този повод, тъй като си мислех, че той може би имаше бенка или друг белег по рождение, нещо, към което е чувствителен. Него ден бях забравил да взема със себе си банските си и без да се замисля, смъкнах дрехите си и гол-голеничък се втурнах в езерото.

— Влизай! — извиках. — Водата е чудесна.

Настана пауза, после той се обади:

— Днес няма да се къпя.

— Не се чувстваш добре ли?

Той не отговори.

Предприех дълго плуване до островчето. Водата беше по-топла от обикновено и съзнанието, че съм гол, без нещо, което да пречи на движенията ми, правеше усещането още по-приятно. Когато доплувах обратно до брега и се облякох, Франк се появи иззад скалата. Беше силно зачервен, с устни, присвити в твърда линия.

— Ти знаеш, разбира се — каза той обвинително, с каменен глас, — че е грях, почти смъртен грях да се разголваш така.

Зяпнах го в почуда.

— И че вкарваш и мен в грях, ако те гледам.

Избухнах в смях.

— О, хайде остави това, Франк. Не ставай такова мамино момченце. Никой от другите момчета не носи дори гащета, да не говорим за цели бански костюми, а така е и далеч по-приятно. Трябва да опиташ.

— Не искам — извика той и затрепери. — Никога!

— О, за бога…

— Млъкни! — издума той с по-тих, но напрегнат глас. — Тъкмо заради бога е. Не ме е грижа какво правят другите. И не съм мамино момченце. Просто искам да остана чист. И ти трябва да се стремиш към това, Лорънс. Така че ако за в бъдеще не се покриваш прилично, изобщо няма да се къпя с теб.

Видях, че беше съвсем сериозен и бях достатъчно умен да прекратя разговора на тази тема. По пътя за дома и двамата бяхме твърде мълчаливи. От време на време се улавях, че скришом му хвърлям погледи. Когато пристигнахме, той спря, слезе от велосипеда си и каза:

— Все още сме приятели, нали, Лорънс?

— Разбира се, че сме.

— Дори повече отпреди. Наистина бих желал да дойда с теб в Уинтън, вместо да ме натикват в Единбург.

— Опитай се тогава да разубедиш баща си.

— О, не! — Лицето му се помрачи, както обикновено ставаше при споменаване на доктор Енис. — Опитвал съм и преди. Фактически винаги без успех съм опитвал да го разубедя да не ме насилва да уча медицина. Знаеш, че далеч повече бих предпочел да взема диплома по други хуманитарни науки.

Замълчах си, като се питах дали някаква неосъзната или поне неизявена антипатия към баща му не бе отблъснала Франк от идеята да се посвети на лекарската професия. Все още със случката от онзи следобед в ума си, рекох:

— Това, което ме изненадва, Франк, е, че не си избрал, и то решително, да станеш свещеник. Това е толкова… очевидно. Не само майка ти ще бъде очарована, но и ти просто си едничкият на този свят, който, изглежда, има истинско призвание за това.

Той ме погледна и за моя почуда избухна в смях, много момчешки и непринуден.

— Не ще се наложи да чакаш дълго за отговор на въпроса си, момчето ми. Идната седмица искам да те запозная с един много специален човек. — Преди да успея да го разпитам, той ми се усмихна през рамо и натисна педалите. — Хайде да побързаме или ще пропуснем нашия половин час с твоя приятел, каноника.

Да, невъзможното се бе случило. Забавно за Франк изживяване, може би примесено с малко разочарование, но Дингуол ме бе одобрил.

Веднъж на връщане от училище попаднах на нещо като жива картина. Франк, страшно бледен, коленичил в канавката, а двама от нашите главни мъчители — братята Бюканън, надвесени над него. По-малкият държеше консервена кутия, пълна с рядка кал.

— Изповядай греховете си, Енис, или ще те кръстим с това тук. Хайде започвай: Свети Боже, аз убих една котка…

Интервенцията, колкото и неприятна, беше единственото възможно действие. Изтръгнах кутията с кал от по-малкия брат и го извадих от строя с точен удар, после налетях на по-големия. И двете воюващи страни понесоха тежки загуби, но аз като че пострадах най-зле и несъмнено ме очакваше голям бой. Изведнъж внезапно видение затъмни дневната светлина. Самият Дингуол, облечен като за града, с неизменната за свещениците строга установеност — в дълго черно палто, с черен чадър и прочутата си висока шапка, която го правеше да изглежда една миля висок. Ужасяваща гледка, същински призрак на католицизма, пред който, за голямо мое облекчение, братята Бюканън си плюха на петите, преди още чадърът му да бе влязъл в действие.

За момент каноникът не каза нищо, после се обърна към Франк, който, все още бледен, се бе облегнал удобно на близката стена.

— Иди си вкъщи, момчето ми, и полегни, докато се възстановиш.

След това ме хвана за ръката и ме поведе към жилището си, после нагоре по стълбището към кабинета си. Все още без да проговори, той се зае да ме ремонтира. Устната ми бе зле разцепена, ухото ми бе отекло, окото неизбежно насинено, да не говоря за обелените кокалчета на юмруците ми и страхотното насиняване на пищяла, където към края на битката ме бе ритнал младият Бюканън.

— Яки момчета са тези Бюканънови — промърмори каноникът, зает с памука и йодния разтвор и все още с шапка на главата си. — Да благодарим на Бога, че и ти имаш във вените си от същата шотландска кръв.

Когато приключи с мен, той ме накара да седна. Погледна ме, отиде до шкафа и извади малка тумбеста чашка и бутилка уиски.

— Една супена лъжица от това няма да ти навреди. Истинско оригинално „Гленливет“.

И на вкус беше изключително истинско.

— Е, Керъл — продължи той, — от няколко седмици много ловко ми убягваш, но все пак съм доволен, че се запознахме. И то при такива нежелани обстоятелства. — Отправи ми чаровна усмивка и продължи: — Тъй като вече не сме непознати, каня те да идваш тук, в кабинета ми, с приятеля си Енис, всеки петък следобед след училище, да обсъждаме проблемите на ежедневието, литературата, дори теологията. Приемаш ли?

Главата ми още бучеше от онзи удар по ухото. Приех.

— Добре. — Той извади часовника си. — Сега трябва да отида на заседание на училищното настоятелство, за което вече закъснях. Мога ли да те попитам как смяташ да обясниш на дядо си сегашния си вид?

Това наистина беше проблем, който вече ме безпокоеше.

— Бих могъл да кажа, че съм се сбил, за да защитя паметта на крал Робърт Първи.

— Хитра мисъл, Керъл. Идва от безчестната ирландска жилка в теб. Но не, няма да принизим една благородна постъпка с лъжа, към която, подозирам, ти имаш естествена склонност. Ще телефонирам на дядо ти от училищното настоятелство.

Това беше началото на връзката ми с една забележителна личност. Неговата крайна цел не ми беше ясна тогава. Проумях я едва когато не можа да се осъществи. Ала много месеци черпех и се облагодетелствах от неговия интелект, неговата начетеност и вътрешен чар. Те оставиха следите си и върху мен.

Днес обаче не бях така съсредоточен в обичайното ни събеседване. Питах се каква ли изненада ми готвеше Франк и кой ли можеше да бъде този специален човек, с когото искаше да ме запознае.

Бяхме в края на учебната година и следващия четвъртък Франк и аз заедно си тръгвахме за дома. Той живееше на Крейг Кресънт, недалеч от дядовата къща, и двамата се движехме обикновено по един и същ път през Левънфорд Комън. Все пак този следобед с небрежен тон, но със закачливо изражение той подхвърли:

— Хайде да минем този път покрай гарата. Трябва да посрещнем някого.

— Кого?

— Кети Консидайн.

— А коя е тя?

— Тя е моето момиче, Лорънс.

Изненадата ми, изглежда, е проличала. Той доволно се изсмя.

— Знаем се с нея още от деца. Израснахме заедно в количките си, така да се каже. Не бива да те изненадва, че сме влюбени един в друг.

Бях изумен и смаян. Всичките онези излияния за светото благонравие и целомъдрие и сега това… това ранно посвещаване на Венера. Бога ми, помислих си, странна птица си ти, Франк. И изведнъж страшно ми се прииска да я видя тази Кети Консидайн.

— Тя учи в конвента Далкеър^[7]. Идва си за ваканцията. Ще си прекараме чудесно. — Франк се затича по стълбището на гарата към горния перон. След като изплю новината си, сега бе обзет от желание да говори. — Сигурен съм, че ще я харесаш…

Влакът току-що бе пристигнал и почти веднага Франк изкрещя:

— Кети! Гледай, Лорънс, ето я!

Едно изумително красиво момиче се приближаваше към нас, усмихнато, размахало ръка в отговор. Не носеше училищната си униформа, но вероятно като по-голяма ученичка бе облечена с морскосин жакет с месингови копчета и плисирана пола. На главата си носеше леко накривена на една страна синя барета. Никога не бих могъл да забравя онова първо впечатление от Кети Консидайн. Тя беше със среден ръст. Фигурата й бе гъвкава, движеше се с лекота. Лицето й бе изпълнено с оживление. Очите й бяха тъмни, почти черни, искрящи с жизненост на фона на топло оцветената й кожа. Носът й беше къс и малко сплескан, но устата й, голяма, изящно изрязана, с много червени устни, разделени сега от широка усмивка, разкриваше съвършените й зъби. Тъмнокестенявата й коса, падаща свободно изпод баретата й, обграждаше като рамка бузата й, където високо над ябълчната кост имаше малка тъмна бенка. Почувствах как сърцето ми подскочи, когато тя се спря при нас и сякаш без да ме съзре, взе в ръцете си ръцете на Франк.

— Кети.

— Франк.

Останаха така, загледани един в друг цял един дълъг момент, после тя ми отправи хладен изпитателен поглед.

— Кое е това дългокрако момче, избягало от Борстал^[8] и маскирано с колежански блейзър?

— Само един страничен наблюдател, любуващ се на тази болна от любов жива картина — отвърнах студено аз. — Съжалявам, че нямам фотоапарат. Толкова е трогателна.

Очите й се присвиха.

— Радвам се, че ви харесва, защото и на нас ни харесва.

— Ами докато се налигавите един-друг, имате ли някакъв багаж? Да го взема.

— Куфар. Дала съм го в багажния вагон.

Оставих ги заедно. Намерих куфара й и поехме към Крейг Кресънт. Франк предложи да носи куфара, който не беше от леките, опита се да ме въвлече в разговора, но без голям успех. Тя беше твърде заета с него и явно отдадена на това да ме изключи от компанията. Тази ваканция се очертаваше да бъде страшно забавна. В училището на Кети решили да се състезават коя ще донесе на връщане най-хубавия хербарий от изсушени диви цветя. Наградата била сребърна купа.

— Разбира се, не съм запалена по ботаниката, Франк, но бих искала да спечеля онази купа. Просто само за да избода очите на сестра Филомена, дъртата вещица, която постоянно ми забива нож. Пък и ужасно забавно ще е да поскитаме из горите.

Франк се съгласи с ентусиазъм и се обърна към мен:

— Ще идваш с нас, Лори.

— Е… може би — казах аз сдържано. — Ако ми остане време.

— Разбира се, че ще ти остане. Ето че пристигнахме. Сега идваш с нас да пием чай. Обща покана от Кети и от мен.

— Не, благодаря. Очакват ме у Девиганови — изтърсих аз спокойно тази отвратителна лъжа, защото мразех Девиганови, а синът им Дениъл презирах.

— Е… — каза Франк със съмнение. — Щом е така…

Къщата на Консидайнови бе съседна до имота на Енис, постройка със същите размери, с принадлежаща неоградена градина, която предполагаше близки отношения между семействата. Оставих куфара пред входната врата. Кети ме разглеждаше с критично, не съвсем любопитно, но определено неприятелско око.

— Задължена съм ти, носачо. Тежък ли беше куфарът за крехкото ти телосложение?

— Дреболия. Какво има вътре? Въглища или стоманени корсети?

— И двете естествено. И монашеска риза, изтъкана от конски косми. Какъв да е бакшишът?

— Плати на Франк — казах аз. — Обикновено го замествам, когато се изисква каквото и да е физическо усилие.

Като си тръгвах, видях, че лицето на Франк се обля с руменина при този намек за няколкото случая, при които бях поработвал вместо него, и ми стана неудобно. Обвиних Кети, разбира се, и се заклех да си нямам повече никаква работа с нея. При все това, докато ядно крачех към къщи, умът ми бе изцяло изпълнен с нея и това ме вбесяваше.

Докато си пиех чая, зададох на баба няколко въпроса, небрежно, между другото. Да, познавала макар и не отблизо майката на момичето. Мисис Консидайн била вдовицата на покойния главен чертожник у Денисънови, добре осигурена с прилична пожизнена пенсия, отпусната от корабостроителницата. Сега смътно си я спомнях като едра, отпусната жена, облечена в черна, натруфена с мъниста рокля, запътила се бавно към предните редове в църквата „Сейнт Патрик“.

— Значи си срещнал дъщеря й?

— За пръв и последен път.

— Казват, че била много разглезена.

— Тя е празноглава и вятърничава донемайкъде.

Въпреки това, докато мислех, че мразя тази малка повлекана с месинговите копчета на жакета си, аз се бях влюбил в нея. Нелепото терзание на първата юношеска любов бе поразило и мен. Когато на другата сутрин Франк дойде у нас, без да спомене за лошото ми настроение предния ден, решимостта ми се пречупи и аз се съгласих да отида с тях да събираме растения същия следобед.

Нищо не би могло да бъде по-погрешно, по-фатално накърняващо самоуважението ми. Никога преди, дори и при най-горчивите разочарования на оскъдното ми детство, не бяха ме карали да се чувствам така нежелан, не, разбира се, от Франк, а от Кети. Няколкото думи, които си разменихме с нея, в началото нарочно дръзки, към края на малката ни експедиция станаха непоносимо обидни. Заклех се в моя любим светец — Августин, преди покръстването му, че никога повече няма да изляза заедно с тях.

За да им помага в техния идиотски лов на растения, те бяха впрегнали и онова момче — Дениъл Девиган, който от време на време ги придружаваше. Един нахален натрапник и дръвник и макар надраснал с две години възрастта, все още беше в енорийското училище „Сейнт Патрик“. Много пъти го бях обезсърчавал в раболепните му опити да се сприятелим. За мен това привличане на Дениъл на моето място беше горчив хап, а тъй като и по-късно ще стане дума за него, той заслужава по-пълен портрет. На вид не бе привлекателен: плоско лице с неправилни черти, ръждивочервена коса, обезцветена бяла кожа и бледозелени очи, които обикновено вървят заедно с този цвят на косата. Сякаш всичката му пигментация се бе струпала в нискостебления храсталак на главата му.

Обиждаше ме най-вече държанието му — смесица от агресивност и умилкващо се интимничене, с които се опитваше да ме спечели. Несъмнено бях предубеден. Франк не мразеше никого и бе готов поне да понася Дан, който също си имаше своите затруднения в обществото като най-голям син на дребен строител на акорд. Баща му беше нисък и космат като горила. Подиграваха го в целия град за това, че бе навъдил шестнайсет деца, единайсет от които бяха оживели. Веднъж, при едно от редките си посещения в дома на Девиган, бях зърнал брачната спалня с огромно, украсено с месинг легло, на което бяха заченати и родени толкова деца, че се оправдаваха редовете, посветени на мисис Девиган, чието моминско име беше О’Шейн. Тези редове всички приписваха на доктор Енис:

Ох, ужасен е на Бриджит О’Шейн живота.

Три минути скука, девет месеца Голгота.

После две седмици почивка и пак същото,

с усмивка.

Ужасен е на Бриджит О’Шейн живота.

За Дан положително не бе лесно да преглътне това и макар че го ревнувах заради привилегията да придружава Франк и Кети, той поне служеше като куче пазач. Всъщност започнах да искам той да бъде постоянно с тях, тъй като когато те излизаха сами, тогава страдах най-жестоко. В горещото си мрачно въображение ги виждах отдадени не само на най-нежни интимности, а впуснали се в най-невъздържана полова оргия. През много от онези летни следобеди висях около Крейг Кресънт, удобно скрит зад една стена, с напразната надежда да съзра някаква улика за неприлично поведение, която да хвърля в лицата им. Веднъж, когато ги видях да се връщат, не можах да се удържа и изскочих безочливо пред тях, взирайки се в лицата им за белези на вина и грях. Уви, те само бяха озарени от щастие. Кети — със светнали очи, поруменяла, излъчваща упоителния аромат, който бе само неин, весело възбудена, пълна с живот и напиращо движение. Франк — спокоен и невъзмутим както винаги, с онова отвратително изражение на щастлива наивна невинност. Канех се да се врътна на петите си, когато той ми извика:

— Виж какво намерихме днес. Абсолютна рядкост. Един вид салеп. И между другото, Лори, утре следобед ще трябва да отида у пастора. Защо не заведеш Кети в гората?

Това ми се стори шансът на целия ми живот — да си разчистя сметката с нея. Докато тя ме наблюдаваше със странно изражение на лицето, полуподигравателно-полуочаквателно, рекох:

— Съжалявам, Франк, не бих искал да ме намерят мъртъв с твоята Кети в гората или извън нея.

И си тръгнах.

Отпърво нямах намерение да отида, убеден, че и тя не възнамеряваше да дойде на срещата. Въпреки това в два часа на следващия следобед изпитах неудържимо привличане към онзи омразен ъгъл на Крейг Кресънт. А като завих покрай ъгъла, видях я там, седнала до вратата, през която се минаваше по пътя към гората Лонгкрегс. Изненадата ме прикова на място.

— Значи реши да дойдеш — рече тя.

Успях да си поема дъх.

— Само исках да видя дали и ти ще дойдеш.

— Е, както виждаш, дойдох. Разочарован ли си?

— Не особено.

Тя се изсмя.

— Странно признание от потомъка на Брюс. Мислех, че ме мразиш.

— Не е ли обратното? Ти мене.

— Би трябвало да ми се гади от теб. Франк ме тъпчеше непрекъснато с всичките ти качества и добродетели, та чак ми се доповръща. Не знаеш ли, той смята, че си изумителен?

— Странна заблуда, нали?

— Започвам да се питам. Изглежда, че си направил някои забележителни неща. Имам предвид онова есе, което си написал на конкурсния изпит и с което си спечелил стипендията…

Нямаше какво да кажа на това и в настъпилото мълчание тя ме заразглежда с такова смущаващо внимание, че й предложих:

— Ще продължим ли с твоето колекциониране?

— Нека само се поразходим.

Тя скочи на крака.

— Истината е, че ми дойде до гуша от всички тези папрати и билки. Пък и благодарение на Франк събрах вече достатъчно, за да избия изкуствените зъби на сестра Филомена.

— А искаш ли да ги избиеш?

— Често.

— Какво не й харесваш?

— О, просто това, че е такава, каквато е. — Навлязохме в гората и тя продължи: — Вечно натяква за благоприличие и целомъдрие и все от този сорт, кара ни да носим ризи, докато се къпем, и постоянно ме оглежда, като че ли ще имам бебе.

Тя замълча, после додаде:

— Нека я забравим. Достатъчно ще ми напомня за себе си, като се върна в училището.

Повървяхме смълчани под високите букови дървета, през които като през плетеница се процеждаше слънчева светлина и шареше виещата се зелена пътека. Гората бе топла и потънала в дълбока тишина. Не можех да повярвам, че бях заедно с нея тук, физически тук, на това потайно място. Може би и тя чувстваше същото, защото разкърши някак неспокойно раменете си и изведнъж се изсмя.

— Забавно е, че сме заедно! И че се погаждаме. — Тя ми хвърли изкосо бърз поглед. — Наистина дължа ти извинение, че се държах толкова отвратително.

— Все пак и двамата не започнахме добре, нали?

— Моя е вината, че бях такава драка на гарата. Струва ми се, че исках да ти направя впечатление.

— И го направи — изрекох аз с внезапно присвиване на сърцето. — Помислих си, че ти си най-хубавото момиче, което съм виждал някога в живота си.

Тя поруменя и сведе поглед надолу.

— Виждаш ли, Лорънс — започна тя и замълча за малко, неподозираща вълнението, възбудено у мен от това, че ме назова по име, — това се получи просто защото съм свикнала аз да бъда винаги с Франк и някак не можех да приема, че той е привързан толкова много към някой друг. Но сега не мисля така. Ако означава нещо за теб, а не допускам да означава, нека ти кажа, че наистина те харесвам много. — Тя се поколеба и продължи, без да ме погледне: — Само мога да се надявам, че и аз ще ти се харесам.

Сега вече сърцето ми така се разшири и изпълни гърдите ми, че едва можех да дишам. С цялото терзание на непорочното си юношество успях да издумам:

— Ако искаш да знаеш, обикнах те в мига, в който те видях.

Тя някак нервно се изсмя.

— Разбира се, не го казваш сериозно, но много мило от твоя страна, Лорънс. Облекчение е за мен. Бях разстроена и може би изнервена заради недоразумението между нас. Предполагам — добави бързо тя, — че това разстройваше и Франк. Той е толкова… толкова внимателен и коректен за всичко.

— Да, такъв е.

— Не мислиш ли… че може би той малко прекалява?

— В какъв смисъл?

— Ами… взискателен е и към дребните неща. Строг пуритан. Помисли си само, ако можеш да повярваш, през цялото време, докато бяхме тук съвсем сами в тази прекрасна гора, той нито веднъж не се опита да ме целуне. Казва, че би трябвало да почакаме да се сгодим, както му е редът.

— О, само да съм имал неговия шанс.

Бях ли изрекъл тези думи и ако бе така, защо тя не протестира? Сърцето ми сега блъскаше като с механичен чук в гърдите. Тя беше тъй близо до мен, че ръцете ни се допряха, докато се изкачвахме бавно по хълма. От този внезапен допир електрическа тръпка пробяга по всеки нерв от тялото ми. Тя не направи опит да се отдръпне. От всичко най-много ме вълнуваше странното усещане за ответна емоция у нея, за едно излъчване, което разлюляваше всичките ми сетива, за един дълго потискан стремеж, който буйно напираше към осъществяването си.

— О, Лори! — Тя почти въздъхна. — Толкова е топло. Нека си починем малко! Тук е сухо и уютно.

Тя се отпусна на тревата до един храст дива азалия^[9]. Лицето й, зачервено от слънцето, бе обърнато към моето, очите й — тъмни и смутени. Седнах до нея и взех ръката й в моята, малката й ръка, гореща и влажна. Пръстите й силно, неочаквано силно, стиснаха моите.

Главата ми се въртеше, но все пак в мен оставаше някакво чувство на лоялност към приятеля. Това беше момичето на Франк, можех ли да бракониерствам в неговия резерват? И още нещо: под влиянието на Франк и от многото събеседвания в кабинета на Дингуол аз бях постигнал едно похвално равнище на добродетелност, дори дотам, че понякога участвах в литургията на каноника в единайсет часа. Уви, в това земно пресъздаване на сценката от райската градина Змията съскаше в ушите ми и всеки момент ябълката можеше да тупне изневиделица в скута на компаньонката ми. И наистина, тя сякаш приемаше тази неизбежност, миглите й бавно се спуснаха надолу. Тогава, тъкмо докато слепешката се навеждах над нея, някъде отдолу долетя вик, серия от викове, почти дивашка шумотевица и ние, едва скочили на крака, стреснати и разтреперани, видяхме как през храстите си проби път една фигура. Девиган, запотен, задъхан, подкупващо усърден и все пак някак подозрителен.

— Помислих, че съм ви изгубил. Срещнах Франк на Чапъл стрийт. Реших да ви потърся, искам да ви помагам в работата.

Той стоеше пред нас, ухилен, малоумен урод и стискаше в ръката си някаква китка, отскубната с корена, докато ние все още се олюлявахме на краката си.

— Вижте какво съм донесъл. Не зная какво е, но ми изглежда подходящо за хербария.

Кети, с поглед, сведен надолу и встрани, бе страшно бледа. Сърцето ми туптеше по гръдната кост като по кожа на барабан. Хвърлих мрачен поглед към Девиган и трофея му.

— Това е вонлив корен от копър, дръвнико. Защо не го изядеш?

Ала нищо не можеше да обезсърчи Девиган. Той се мъкна с нас през целия следобед, а когато не можех повече да го понасям и си тръгнах сам, той остана с Кети.

Можете да си представите състоянието на духа ми, докато пресичах Крейг Кресънт на път за дома. На ъгъла, излязъл от страничната врата на кабинета си, се появи доктор Енис. Носеше въдичарски прът и рибарска кука. Повика ме:

— Как премина охраната на влюбените днес?

Макар че не се решавах да заговоря, насилих се да се усмихна.

Той ме изгледа изпитателно.

— Искаш ли да дойдеш с мен за риба?

Досетих се, че добродушният стар мераклия ми съчувстваше, че явно напразно си губех времето във въздишки по Кети. Би трябвало да откажа на поканата му, ако исках да запазя самоуважението си. Ала имах нужда от компания, пък и обичах да ходя за риба. Често бях ходил с баща ми преди заболяването му.

Настанихме се в стария черен форд, без да продумаме повече. Както можеше да се очаква, доктор Енис подкара колата с дива, неразумна скорост. Скоро бяхме в Мелък, на оттатъшната страна на езерото, където докторът имаше лодка. До късно следобед здравата гребах, сякаш за да прогоня заедно с потта и желанието от себе си, докато той изреди с въдицата си всички подходящи места за замятане. Изглежда, този ден рибата не кълвеше, но щом докторът смени стръвта, още при първото хвърляне се закачи една. Десет минути по-късно с помощта на куката изтеглих в лодката едра сьомга.

— Има дванайсет фунта^[10], че и отгоре — ухили се доволно докторът. — Добре се потруди с нея, момчето ми. Също и с греблата. Това си заслужава едно питие.

Пристигнахме на брега, привързахме лодката и заключихме синджира с катинар. После по ситния чакъл се запътихме към кръчмата „Блермор Армс“. Докторът размаха рибата, хлапашки се похвали с улова и си поръча двойно уиски.

— Какво ще пиеш, Лорънс?

— Бира — казах аз решително. По-скоро бих умрял, отколкото да поискам лимонада.

Той се засмя.

— От теб ще стане добър студент медик. Налей му от по-горчивата, с по-малкия градус.

След около един час и три двойни уискита Енис вече измъчваше лоста на скоростите, докато колата се носеше в топлата нощ. Чувствах се уютно след втората чаша не толкова слаба бира, а докторът бе в отлично настроение. Той обичаше да има публика и в бара се бе представил с целия си репертоар от вицове. И в колата продължаваше да се киска, да кашля и ръмжи нещо на себе си. Изведнъж рече:

— Керъл, ти си момче по сърцето ми. Какво мислиш за тази проклета връзка на сина ми с онова момиче Консидайн? Започнали са я още от времето, когато се напикаваха в пелените си.

— Какво да ви кажа, сър — отвърнах предпазливо. — Мисля, че извънредно много са привързани един към друг.

— Искаш да кажеш, че са влюбени? На тяхната възраст?

— Положително имат намерение да се оженят, когато пораснат още.

— Всемогъщи боже! А сега какво правят двамата заедно в гората? — Когато биваше възбуден, докторът винаги се отплесваше да говори на простолюден шотландски диалект.

— Нищо не правят, сър.

— Дрън, дрън. Разправяй ги тези на задника ми! — избухна той. — Трябва да правят нещо.

— Берат цветя, сър.

— Всемогъщи боже! — Той замълча. После добави: — Слушай момко. От онова момиче просто капе секс, както от айршайърските крави на Маккей капе мляко. Да не би да искаш да ми кажеш, че сами двамата, в онази гора без жива душа наоколо, и Франк не би… знаеш какво?

— Кълна се, че не. Познавам Франк. Добро момче е. Абсолютно добро. — С два пинта^[11] хубава бира в стомаха си аз се чувствах благороден защитник на моя най-добър приятел. Така е. Дори проличава и влиянието му над мен самия. — Неспособен е на такава мерзост!

— О, господи — изпъшка докторът. — Искаш да кажеш, че дори не я е понатиснал?

— Положително не, сър. Мога да се закълна.

Той отново помълча, после промърмори на себе си:

— Само берял цветя. Какъв светец!

Светлините на Левънфорд се показаха и преди той да проговори пак, стигнахме Крейг Кресънт.

— Ела вкъщи да ти дам твоята половина от рибата.

— О, няма нужда, докторе…

Въпреки протестите ми, той настояваше и ми даде по-хубавата половина, откъм опашката, която предизвика такова умиление у баба ми, че тя не се сети да помирише дъха ми. Въздържах се да спомена и последната забележка на доктора.

— Ще я приготвя с бенъкбърнски сос — рече баба.

Преди да си легна, изрекох няколко извънредни молитви, за да ознаменувам избавлението си от проклятието на Адама. Ала едва ли можах да дремна повече от час през тази нощ.