Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Pocketful of Rye, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Арчибалд Кронин

Заглавие: Джоб, пълен с ръж

Преводач: Веселин Кантарджиев

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИнфоСпектър

Град на издателя: Стара Загора

Година на издаване: 1994

Тип: роман

Националност: английска

Коректор: Жанета Желязкова

ISBN: 954-8205-06-03

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8616

История

  1. — Добавяне

Глава единадесета

Прекарах отвратителна нощ. Дотук не се бях впускал в подробности върху нелепите фантазии, които ме измъчват. То е моя лична работа. И тъй като явно е халюцинация, слухова и зрителна, предпочитам да я пазя за себе си. Но напоследък тези халюцинации станаха по-чести, а снощи изстрадах една безпрецедентно тежка. В действителност разтърсващ кошмар.

Започна както обикновено. Мрак и безутешност в притихналия, непознат град. Чувство на съкрушаваща сърцето самота и нужда, неотложна и ужасна, да потърся помощ, да избягам. После, след онзи познат момент на страшно очакване, чух бавните стъпки, които ме следват, умишлено бавни и настойчиви, ехтящи зад мен в пустата улица.

Започнах да тичам. Обикновено бягам бързо. Ала тази нощ краката ми ужасно тежаха и въпреки огромните ми усилия, едва се влачех. Не издържах повече. Шумът зад мен се усилваше и постепенно се приближаваше. Настигаше ме. Почти усещах допира на невидимата ръка върху рамото си. Свърнах в една алея. Веднага се озовах в лабиринт от тесни улички с наредени от двете страни ниски прозорци със спуснати червени завеси, но отворени, те предлагаха надежда за убежище и утеха. Ала щом се устремих към тях, се изви вятър и започна да ги затръшва един след друг. Стигнах до пуст площад, ограден от високи, полуразрушени здания, през които, останал без дъх, едва кретах, но все още бях безпощадно преследван.

Снощи епизодът трая по-дълго, много по-дълго отпреди, защото площадът нямаше изход. Да бъда толкова унизително хванат в капан, бе повече, отколкото можех да понеса. Хвърлих се към вратата на запустял склад и се насилих да извикам с всичката сила на дробовете си към онази невидима, настъпваща сянка:

— Стой настрана! Не се доближавай до мен!

Начаса чух спасителния сигнал — приглушен, идващ отдалеч лай на куче и в същата секунда стъпките заглъхнаха. Преследването се прекрати, а аз още веднъж се бях отървал, макар и на косъм.

На сутринта, измъчен и с бучене в главата, трябваше да положа немалко усилия, за да дойда на себе си. Но мина известно време, докато схвана, че беше неделя и можех да подремя до десет часа. За мен, когато имахме ваканционни групи, неделните дни можеха да бъдат изпитание, но напоследък се бях поразглезил, тъй като матроната, която редовно посещаваше литургията в осем часа, вземаше със себе си и двамата Девигановци. Все пак, за да не падам в очите на Хулда, винаги се запътвах с книга в ръка за литургията от единайсет и половина, но рядко стигах до църквата. По един удобен страничен път отивах до будката при гарата да си побъбря с Джина или още по-полезно, отбивах се в кръчмата „Пфефермюле“, където точеха чудесна светла бира.

Станах в десет и половина и след закуска, без да се докосна до ролата „балони“, които не обичах, се затътрих на обичайната си визитация в отделението. Бях решил да изпиша по-рано едно от момчетата. Плевритът му беше оздравял напълно и родителите му ми бяха писали, че си го искат у дома. После, преди да се запътя към селото, прекосих двора до вилата, за да хвърля набързо поглед и на младия Девиган. Посрещна ме до вратата, напълно облечен.

— Оставиха ме да си поспя, доктор Лорънс. Идвам с теб тази сутрин.

Това бе непредвидена пречка. Огледах го критично — той се усмихваше, изглеждаше по-свеж и отпочинал след приспивателното, което му бях дал. Не беше съвсем неочаквано. Навлизаше в период на бодрост и оживление — една от най-печалните прояви на миелоцитния тип левкемия: внезапно, необяснимо подобрение на състоянието, събуждащо фалшиви надежди, след което неизменно следва влошаване.

— Ти си болен — казах му аз. — Не си длъжен… да ходиш на църква.

— О, за нищо на света не бих пропуснал. Особено пък заедно с теб.

Можеше ли нещо да бъде по-противно от тази не търсена, нежелана и твърде открита преданост? Точно тази сутрин. Ако не бе толкова болен, бих му отвърнал категорично „не“. Вместо това се опитах да измисля някакво извинение. Безуспешно. Нямаше какво друго да направя, вече се бях ангажирал с него, иначе трябваше да се разправям с матроната и майка му. Обзе ме и чувството, че сякаш ме наблюдаваха иззад прозорците.

— Да вървим тогава — рекох аз с фалшив оптимизъм, като сложих ръце в джобовете си, за да избегна хватката му.

Утринта беше такава, каквато обикновено е след снеговалеж в планината: небе синьо, като задник на мандрил[1], искрящо слънце, което превръщаше във фалшиви диаманти снежните кристали, и свеж, щипещ въздух — лек срещу главоболието, блазнещ с пожелание за вечен живот.

В Швейцария знаят как да се справят със снега и селският съвет, благосклонен към „Мейбел“, бе разчистил пътя, струпвайки снега от двете му страни, та чак до главното, добре почистено шосе. Вървяхме между стени от ослепителна, синкава белота, която ни караше да притваряме очи, поне мен. Селските покриви бяха натежали от дебелия сняг и докато вървяхме покрай тях, камбаните забиха, а звуковите вълни ни обсипаха с ледени частици от издадените навън стрехи.

— Лавина! — засмя се подвижното ми бреме. — Да си представим, че преминаваме Алпите. Три пъти „ура“ за Ханибал и за нас двамата!

Влязохме в църквата. След ярката светлина отвън тя изглеждаше по-тъмна и мрачна от всякога. Богомолците бяха малко и разпръснати — в такъв ден повечето хора идваха на по-ранната служба. Той, разбира се, се настани най-отпред.

Споделих вече алергията си към църквите. Те понижават настроението ми и ми вдъхват носталгия до прималяване плюс едно ядно чувство: „Я по дяволите, да се махам оттук“, и неприязън, утежнена конкретно от тази църква. Отвън бе фантастична, а вътре приличаше на гроб и ми напомняше за хладината на анатомичната зала, където бях дисекцирал първия си труп. На задната стена на олтара, зидана от суров червен гранит, имаше голям импресионистичен барелеф от същия материал, който винаги ме убиваше. Изобразяваше Богочовека, разбира се, но не на кръста, нищо от обичайното и нищо, загатващо за страданията Му. Само профил и контури на неясна фигура, полуобърната към зрителя, с едната ръка, протегната напред. Погледът на посетителя бе постоянно прикован към фигурата не само защото бе дяволски оригинална работа, в пълен дисонанс с очаквания покой и уют на църквата, но и заради внушението, че не се прекъсва нишката, контакта с Него, и защото предизвикваше мисли също като моите: „Остави това, не се връщай към неща, които е най-добре да бъдат забравени!“.

Едва бях коленичил и направил обичайните кръстни жестове, колкото за пред хората, когато се появи местният отец, още без ритуалните си одежди. Беше дребен слаб човек с болнав вид, поляк с име, звучащо като Зобронски, ако го произнасям правилно. Швейцарските свещеници бяха рядкост в този отдалечен край на долината, та трябваше да им търсят заместници измежду политическите имигранти. Той внимателно оглеждаше богомолците с вдигнат нагоре показалец.

— Търси си помощник, нали? — Думите бяха изсъскани в ухото ми. — Аз ще отида.

И преди да успея да го задържа с ръка, той се изправи и тръгна. Още от момента, в който влязох в църквата, имах предчувствието, че нещата ще се развият зле за мен. Когато се появи отново, облечен в спретнато червено расо и бяла стола[2], с вид на момче папа, и се зае да пали свещите с умение, придобито само от Дингуол, потта започна да се стича по гърба ми. Стана още по-лошо, когато започна литургията. Не бях виждал такова представление. Малкият келеш знаеше всички трикове. Продължавах да храня надеждата, че щеше да се препъне във възглавничката за коленичене или че щеше да изпусне на пода книгата, но той не направи погрешна стъпка или движение. С това изражение на светийска отдаденост би могъл да изпълнява богослужение пред цял орляк кардинали в Сикстинската капела. Зобронски, ако това е името му, беше напълно съпричастен в действието. В други случаи отецът биваше доста разсеян и небрежен изпълнител. Богомолците брояха колко пъти се покашляше или колко пъти се бе порязал при бръсненето, или забелязваха, че маншетите на панталона му бяха оръфани, а обущата износени. Днес обаче човек би помислил, че той има пари в банката — така украсяваше изпълнението си с допълнителни жестове и заклинания по своя инициатива.

Когато дойде времето за причастие, обзаложих се със себе си, че невъзможният хлапак няма да се причасти — твърде дълго не се беше изповядвал. Но той най-невъзмутимо взе причастието и начинът, по който притвори очи, едва не ме събори. Повечето богомолци се трупаха до преградата пред олтара, а той минаваше насам-натам покрай тях. Усещах косия поглед, който ми отправяше с крайчеца на очите си. Каква вяра! Колко ли време бе минало от последното ми искрено поклонение? Може и да имаше пет години от деня, когато на шега влязох в онази мисионерска църква в Нотингам. Исках да чуя францисканеца, отец Алоисиъс. Казваха за него, че бил истински драматичен актьор, добър като Чарлс Лаутън. И наистина, той успя, така да се каже, да ме обърне още веднъж в правата вяра. Станах отново набожен и карах така няколко месеца, докато срещнах червенокосата ирландска сестра от местната болница. Беше апетитно парче, ако не се смята белфасткият й акцент, с който, струва ми се, можеше да чупи чаши в бара на Шърууд.

След края на службата излязох отвън на чист въздух и го зачаках да дойде. Не след дълго той, пъргав и весел, се появи на вратата. Не казах нищо.

— Отецът много искаше да се запознае с теб, доктор Лорънс. Знаеш ли, че говори четири езика?

— Не ме забърквай с този поляк. Той има нужда от пари.

— О, да. Ужасно е беден. При строежа на църквата е бил направен голям дълг и сега той поддържа храма почти даром. Едва ли получава достатъчно, дори за храна.

— Това си е негов проблем — отсякох аз. — Моят е да си взема броя на „Сънди Телеграф“. Отиваме на гарата.

Преди да се запътим натам, той ми каза:

— Видя ли чудесния барелеф на стената?

— Само когато погледът ми неволно падаше върху него, а всъщност избягвам да го гледам.

— Изглежда, че е работа на някакъв млад скулптор, който се е лекувал в Давос.

— А после умрял! — изгърмях аз. — Шедьовърът е последната му творба.

— О, не. Излекувал се и сега е много известен. Дори тази година има изложба във Виена.

— Да вървим — казах аз. — Не мога да чакам. Хайде, тръгвай и стига си ме занимавал само с твоите неща.

Беше неотразим. Излъчваше жар. Дали това не се дължеше на няколкото извънредни червени кръвни телца, които бе успял да произведе през последната нощ? Съмнявах се.

Стигнахме до будката. Видях изложените неделни вестници, което малко подобри настроението ми. Неделята се превръщаше в сив и скучен за мен ден, когато от Цюрих не доставеха навреме вестниците. Купих си „Телеграф“ без много празни приказки и тъкмо се канех да тръгна, когато Дениъл се обади:

— Можеш ли да ми смениш половин лира в швейцарски пари, доктор Лорънс?

— Ти имаш половин лира?

— Естествено! — Той се усмихна. — Даде ми я старият каноник, преди да тръгна. Сега, след този сняг, много бих искал да му изпратя картичка. Ето тази.

И той посочи цветна пощенска картичка с две кучета — голямо санбернарско куче и малко кученце до него, с буренца коняк около шиите.

— Ще ти дам петдесет сантима за картичката — рекох аз, като си мислех колко често онази стара торба кокали заставаше между нас. — Можеш да пробиеш дупка в монетата му и да си я носиш около врата.

Съжалих за тези думи веднага щом ги изрекох, но той не им обърна особено внимание.

— Няма къде да я изхарча тук. Освен това той вече ми даде един медал, който нося на шията си.

Купих картичката и му подадох химикалката си. Макар че бях любопитен, не погледнах да видя какво пишеше, тъй като чувствах, че сам ще ми покаже излиянията си, което и стори.

Драги преподобни отче,

Вашият ученик и уважаван противник на шах ви изпраща поздрави от Алпите, където в компанията на (зачертано) със своя лекар току-що преминаха през лавина — малка, но неприятна. Тези два санбернара — големият с коняк за доктор Лорънс и малкият с лимонада за мен — не се оказаха необходими, за щастие. Днес се чувствам много добре и скоро може да се завърна. Така че пазете се от пешката на K4 при дебюта на Рюи Лопез.

— Две правописни грешки — бе всичко, което можах да кажа.

— Да, правописът ми е ужасен — съгласи се той. — Това ми е Ахилесовата пета.

Все пак почеркът и съдържанието бяха похвално спретнати и подредени, така че поомекнах и му купих пощенска марка от Джина, която с особен интерес наблюдаваше сцената. Знаех си, че по-късно жестоко щеше да ме поднася.

— Доста си привързан към стария Дингуол, а? — подхвърлих, докато се отдалечавахме.

— О, да… близки сме — отвърна той сериозно. — Винаги е бил много добър към нас, по-специално напоследък.

— След… нещастния случай?

Той енергично кимна с глава.

— Знаеш ли, доктор Лорънс, за момче на моята възраст е нещо много да спечели доверието на човек като каноника Дингуол.

— За кого ли не е — казах аз окуражително. — Все пак… — усмихнах се — не е много ясно защо трябва да се доверява на малчуган като теб?

— Обаче трябва.

— В какъв смисъл?

— За да пазя една тайна — рече той с гордост, после лицето му стана непроницаемо, сякаш бе казал твърде много.

— Не мога да повярвам.

— Но е вярно — упорстваше той.

— Тогава не би ли я споделил с мен?

Той помълча, все още с недоверчиво изражение на лицето, после вдигна поглед към мен.

— Не бих могъл — каза той бавно, — макар че много бих искал. Виждаш ли… не мога да счупя печата на изповедта.

Това бе нещо ново, измъкнато от торбата с фокуси, за което никога не бях помислял. Ала не можех да насилвам прекалено нещата. Засега трябваше да спра дотук, да изчакам за отговора на левънфордския „Хералд“, но въобще не бях обезкуражен. Нещо странно — положително странно и повече от ясно, че бе и съмнително — лежеше под повърхността, всъщност доста надълбоко, но ако продължавах да копая, рано или късно щях да попадна на богато находище. Тези думи, помислих си аз не без задоволство, можеха да се окажат много верни.

Стигнахме края на перона, преди той да заговори отново:

— Надявам се, че не съм те огорчил?

— О, никак — отвърнах аз, като улучих точната нотка на неохотно признато раздразнение. — Не бих искал никога да застана между Дингуол и теб.

Нищо повече не бе казано, докато не излязохме от гарата, после той направи опит да смени темата:

— Нямаме какво друго да правим в селото, нали? Чувствам се толкова… нека кажа, добре. Няма ли възможност за игра шах?

— Всички ще са навън в ден като този — казах, — но ако желаеш, можем да се отбием в „Пиперената мелничка“ да пийнем нещо.

Тъкмо това направихме, след като свърнахме от страничния път и се вмъкнахме в уютната, ниска Stube[3] с потъмнели, опушени греди на тавана. Както очаквах, беше празна. Поръчах му един Apfelsaft[4], а за мен бира „Айхбергер“. Мястото, изглежда, го изпълни с трепет, а когато видя купите на шах клуба, повечето от които бяха спечелени от Бемел, бившия директор на училището, ме накара да му обещая, че пак ще го доведа.

Като зърна надписа „Schachklub“[5], Дениъл нададе онова малко скимтене, което беше прелюдия към изказване на някаква мъдрост.

— Шах! Колко интересно наистина, доктор Лорънс. Виждаш ли, името на играта е извлечено направо от името на владетеля. Английската дума е изопачена и подправена, макар че не се забелязва веднага.

— Какви ги дърдориш?

— Шахматът е бил специалната игра на шаха и се смята, че води началото си от древна Персия.

— Шегуваш се. Толкова ли е стар?

— Страшно стара, царска игра. Любима за толкова много крале — например Карл Велики и Харунал-Рашид. Дори крал Канут[6] е играл шах.

— Не е ли бил твърде зает с морските вълни?

— Ни най-малко. Исторически е документирано, че Канут веднъж изиграл една игра с някакъв царедворец на име граф Улф, която загубил, и ядно прекатурил дъската на пода. Странно, но след два дни граф Улф бил мистериозно убит.

Изглеждаше толкова сериозен, че избухнах в смях, а след момент на изненада и той се присъедини към мен. И двамата се скъсахме от смях по повод смъртта на граф Улф.

Чудно, но настроението ми се беше подобрило, и то не само от хубавата бира. Нещата започваха да работят за мен. В такова разположение на духа не ми пречеше, че младият Девиган се перчеше със знанията си. Започнах да свиквам с него, всъщност почти го харесвах.

По целия път до клиниката той непрекъснато бъбреше. Дори като се върнахме там след един часа, той още не можеше да си затвори устата. Двете жени, госпожа Девиган и матроната, ни чакаха, а супникът беше на масата.

— Закъсняхте, хер доктор. — Хулда многозначително попипа часовника си, забоден, както винаги, на лявото й възвишение.

— Трябва да ни простите, матрон — пропя с фалцет момчето. — Забавлявахме се чудесно и се отбихме да пийнем по нещо в „Пиперената мелничка“.

Косата на Хулда почти видимо се изправи. Вдовицата ми отправи гаден поглед.

— Ach, so! „Пиперената мелничка“! Това kein Platz[7] за неделен ден. И да водите малко момче!

— Какво място е? — попита Девиган.

— Долна кръчма за долни хора.

Всички стъпенки, които бях изкачил по стълбата, се изплъзнаха изпод нозете ми. Шумно тупнах на земята.

Митагесенът започна и завърши в мълчание. Бандата отново се бе обединила срещу мен. Не се притеснявай, Керъл! Ще дойде и твоят час. Скоро.

Бележки

[1] Вид маймуна. — Б.пр.

[2] Връхна одежда над расото у католическите свещеници. — Б.пр.

[3] Стая. — Б.пр.

[4] Ябълков сок (нем.). — Б.пр.

[5] Шах клуб. На немски думата „шах“ (игра) и думата „шах“ (персийски владетел) са идентични, както и на български, за разлика от английската дума за шах — „чес“. — Б.пр.

[6] Датски и норвежки крал, пръв крал на Англия (1017–1035) след нормандското нашествие. — Б.пр.

[7] Не е място (нем.). — Б.пр.