Арчибалд Кронин
Джоб, пълен с ръж (4)

Глава четвърта

Лятото нея година беше изключително хубаво и слънцето благосклонно грееше от безоблачното небе.

Влакът беше „локален“ и докато пътуването бавно се точеше с престои на няколко гари, имах предостатъчно време да размишлявам върху събитието, което ме отвеждаше в Левънфорд. Това пътуване бе свързано с известно неудобство за мен. Предния месец бях завършил университета с бакалавърска степен и постъпих като корабен лекар на парахода „Тасман“ — един товаро-пътнически лайнер, който правеше курсове между Ливърпул и Сидни. Корабът трябваше да отплава вечерта на следващия ден след церемонията, но аз бях обещал на Франк да съм до него за големия му ден, макар че след като бях напуснал Левънфорд, за да постъпя в университета, връзките ми с него, да не говоря за посещенията, се бяха разредили. Внезапното решение на Франк да се посвети на свещеничеството, много логично в известен смисъл, ме бе изненадало. Никога не ми бе говорил за такова призвание, макар че отдавна го предусещах. Досещах се, че едно подсъзнателно отвращение от начина на живот на баща му го бе отклонило от мисълта да продължи практиката на доктор Енис. Вярно, че Франк никога не го призна, а може би и не го съзнаваше. Ала той наистина искаше да стане учител и усърдно се бе заел да придобие магистърска степен в Единбург. Но преди всички други съображения в центъра на бъдещето му стоеше Кети и женитбата им бе нещо предопределено и очаквано. Какво би могло да обърка този план? Внезапен зов да се отдаде на Бога ли? Може би му бе повлиял и вечният Дингуол. В това бях склонен да се съмнявам, спомняйки си един случай, когато каноникът ме задържа след една от нашите петъчни сесии, хвана ме за яката и ме разтърси така, че зъбите ми изтракаха.

— Тебе искам аз, твоята силна протестантска кръв. Каква полза за енорията от Франк? Сложи му молитвената броеница в едната ръка и стрък бял крем^[1] в другата и с него е свършено.

Дали пък някаква по-дълбока, психологична причина не го беше тласнала към безбрачие? Спомням си един случай, когато — бях студент медик трета година — в един разговор Франк изведнъж възкликна:

— Не е ли отвратително, Лорънс, че органът, който служи за продължаването на рода, едновременно служи и за канал, през който се изхвърлят половината от мръсотиите на тялото?

А когато се изсмях, изражението на лицето му сякаш замръзна.

— За това ще трябва да виниш Създателя, Франк.

— Няма място за обвинение, Лори — каза той мрачно. — Това е било направено с цел. От един всезнаещ Разум.

Той беше интересна загадка, по която още можеше да се размишлява! По незнайни причини, които си останаха и необясними, Франк внезапно се бе отметнал от ангажимента си към Кети и бе постъпил в семинарията.

Влакът закъсня и макар че пътя от гарата до църквата „Сейнт Патрик“ изминах бързо, когато заех незабележимо място до една колона, службата вече бе започнала. От убежището си виждах добре олтара и предните две редици пейки, където между многото други разпознах мисис Енис, Кети и — както изглеждаше — цялото многобройно семейство Девиган.

Тази церемония винаги впечатлява и признавам, че малко развълнува и мен. Примиреният вид на Франк, облечен от глава до пети в бяло, заел поза на робско покорство, можеше да те поболи. Откакто се бях откъснал от Левънфорд, и аз нерядко бях изпадал в подобно положение, само че по съвсем различни причини.

След финалната благословия зачаках отвън, докато покрай мен се изнизваше многолюдното молитвено събрание. Осъзнал, че не би трябвало веднага да се видя с Франк, аз се надявах, че мисис Енис и Кети може да ме информират за плановете му за деня. Така или иначе Дан Девиган беше този, който ме откри и разтърси ръката ми, потупвайки ме по гърба с нетърпимо нахалство, сякаш ми бе приятел за цял живот.

— Добра среща бе, човек! Видях те, като се вмъкна в църквата. През цялото време те наблюдавах. Защо не дойде по-напред, както му прилича, на мястото, което ти бях запазил? Сега съм помощник на клисаря в „Сейнт Патрик“ и се перча наоколо. Както и да е, намерихме се! Имам покана за теб. Ще отпразнуваме ръкополагането в дома на Енис в шест часа. Ще дойдеш ли?

— Ще видя.

— О, трябва да дойдеш, иначе Франк никога няма да ти прости. Името ти е все на устата му.

Огледах се неспокойно около себе си. Все още се надявах, че ще мога да разменя някоя дума с Кети, но тя или се бе скрила в тълпата, или пък си бе отишла. Вече се бях запътил за дома, когато Девиган възкликна:

— Имам поръчение за теб от каноника. Иска да те види в ризницата^[2]. Бедният страдалец, и неговата свърши. Ще се оттегли при сестрите идния месец. Отивай, ще те чакам тук.

Нямаше какво друго да правя. Трябваше да отида. Старият деспот седеше в инвалидната си количка, но изпъчен, с книга на коленете си. Очите му, хлътнали в орбитите, но все още горящи и живи, се втренчиха в мен.

— Така — каза той. — Имах хрумването да те видя, преди да са ме отнесли на бунището. — Без да отмества погледа си от мен, потърси със здравата си ръка кутията с енфие под расото, умело измъкна щипка прах и смръкна. — Усещам, че си се подхлъзнал, Керъл. Лошо си се подхлъзнал. Изписано е на челото ти.

Почувствах как кръвта нахлу в лицето и врата ми.

— Поне ти е останало приличието да се срамуваш от себе си. Не трябва да ти напомням, че исках ти да си там, на мястото на Франк. И здраво поработих над теб. През всички онези петъчни следобеди. — Той кимна встрани. — Но с тази хитра ирландска жилка у теб ми се изплъзна. Не си мисли обаче, че ще избягаш от себе си. Семето е у теб и никога няма да се отървеш от него.

Настана пауза. Бях благодарен, че ми спести кръстосания разпит за греховете ми, но кой знае защо изпитвах срам и тъга, че го бях разочаровал.

— Надявам се, че се чувствате по-добре, отче — смотолевих аз.

— Аз съм добре, както винаги, само дето не употребявам едната си лапа, но ще изкарам поне още десет години. Ще те държа под око, Керъл.

— Винаги съм ценял вашия интерес към мен, отче, и всичко, което направихте за мен.

— Зарежи това подмилкване, Керъл. Само не забравяй някои от нашите петъци.

Друга пауза. Той взе книгата от коленете си.

— Като набеден литератор, особено есеист, четеш ли понякога поезия?

Поклатих глава.

— Е, вземи. Това е наградата, която получих преди много години в Блеър. Отбелязал съм едно стихотворение. Сякаш е било написано специално за теб.

Взех книгата, а той затвори с щракване кутията си с енфие.

— Коленичи, грешнико! — Трябваше да се подчиня. — Ще те благословя, Керъл, ще го сторя с лявата ръка не само защото такава е волята Божия, но защото в твоя случай е много подходящо. Ако някога постигнеш спасение за душата си, пред Бога ще попаднеш по обратния начин, вървейки заднишком и през страничната врата.

На излизане от ризницата, силно разстроен, схванах, че там едва ли съм изрекъл и една свързана дума. За да дойда на себе си, седнах на една пейка в празната сега църква и разтворих книгата, която ми бе дал. „Стихотворенията на Франсис Томпсън“^[3]. Никога не бях чувал за него. На корицата бе отпечатана снимката му. Слабо, измъчено лице с редки мустаци. Втикнато листче отбелязваше страницата със стихотворението, към което бе насочил вниманието ми. Хвърлих поглед към началната строфа. Започнах да чета. Умът ми, изпълнен с току-що привършилия разговор и със загадката на Франк и Кети, не възприемаше думите, но исках да се отърва от Девиган и продължих да чета, всъщност без да възприемам прочетеното, докато стигнах до края. Но ето че отвън все още ме чакаше Девиган.

— Не мислех, че толкова ще се забавиш. Може би е искал да изслуша и теб. Къде отиваш сега?

— Да видя дядо и баба.

— И аз съм натам. Ще ти правя компания по Рентън Роуд.

И при други срещи, особено след онова незабравимо натрапване в гората, антипатията ми към Девиган не се бе уталожила. Усещах, че и той ми отвръщаше със същото чувство, скрито под обичайното му умилкване. А сега бе въоръжен с по-голяма увереност, излъчваше показно охолство и таеше в себе си някакво тайно удовлетворение. Това правеше лицемерно ухиленото му лице още по-противно. Беше облякъл бяла риза с висока твърда яка, торбести панталони и сако с широки ревери, които съставляваха служебната му екипировка. В това облекло той придружаваше възрастните богомолци до местата им в храма и събираше волните пожертвания за църквата. Тази шивашка елегантност бе доведена до ръба на смешното от едно бомбе, кацнало на ушите му, които така стърчаха повече. Несъмнено предубеждението ме караше да го оприлича на виночерпец от сцената на второразреден фарс. Избягнах жеста, с който той се опита да ме хване под ръка, като се отправяхме към Рентън Роуд.

— Божествена работа! — започна той. — Колко много хора присъстваха! Ти малко закъсня, Лорънс.

Това, че Девиган ме назова с малкото ми име, не намали негодуванието ми, но аз не изразих протеста си, освен с мълчание.

— Забелязах, че не се присъедини към нас пред олтара. Щеше да видиш, че всички взехме причастие. О, не се съмнявам, че ти и така не си лишен от Божията милост. Разбира се, доктор Енис отсъстваше. Няма полза да се преструва, че е бил при болен. Той всъщност вече не е един от нас, Лорънс. Не, не е. Отпадна за съжаление. Ах, каква мъка за младия свещеник. Но майка му, о, майка му беше радостна, макар че сълзи се стичаха по лицето й. Светица. Ето откъде черпи Франсис, да ме прости, отец Франсис исках да кажа, черпи своето благочестие. Казват, че каноникът не го е определил още за „Сейнт Патрик“, но майката ще настоява, аз също ще се застъпя. Макар да казват, че младият отец не говорел толкова гладко и убедително на проповедите си.

Последва мълчание, сетне с лукав кос поглед той подхвърли:

— А как намираш мис Консидайн, Лорънс?

— Кети? Стори ми се, че изглеждаше много тъжна.

— Ех, не бяхме ли всички повече или по-малко тъжни днес? Един хубав млад мъж се отказа от света заради Бога. Ала иначе Кети изглеждаше добре, нали? Разхубавила се е още повече.

По време на литургията бях открил, че наблюдавах Кети, като си мислех, че се бе променила по някакъв начин, но каквато и да беше промяната, тя й придаваше нещо ново, неуловимо, нещо, което липсваше преди.

— Кети е изключително привлекателна и интересна млада жена — казах сдържано аз.

— Да, такава е, че и повече — съгласи се той пламенно. — Разбира се, губи от това, че цялата е облечена в черно поради смъртта на майка си.

— Какво! — възкликнах аз. — Нима мисис Консидайн почина?

— Да. Истина е. Преди два месеца. След дълго, мъчително боледуване, Бог да я прости, бедната. Нека почива в мир!

Той килна малко бомбето си и се прекръсти.

— Трудно е за Кети, защото, разбираш… — той ме погледна, — пенсията умря заедно с нея, с майка й, искам да кажа. Все пак милото момиче има приятели. Просто за да ти посоча пример, онази хубава испанска пелерина с дантелите, която бе облякла, й беше подарена от моята майка.

Сега вече той привлече вниманието ми.

— Но какво ще прави Кети? Работи ли нещо? Тя ще трябва да се откаже от голямата къща.

— А, не. — Лицето му придоби замислено изражение, което направи хиленето му още по-глупаво. — Не й е давано предупреждение да напусне. Виждаш ли, Лорънс, моят старец сега е в строителния бизнес и купи къщата. Тя е солиден и съблазнителен имот и може да свърши добра работа в недалечно бъдеще.

— Защо? — попитах рязко аз.

Глуповатата усмивка изчезна от лицето му. Сега той ме погледна с предизвикателно и тържествуващо хилене.

— Всъщност и сега можеш да узнаеш това, Керъл. По-добре по-рано, отколкото по-късно. Още не се е разчуло заради другото събитие — ръкополагането на Франк. Ала когато говориш за мис Консидайн, ти фактически говориш за бъдещата мисис Девиган. Кети и аз, твоят верен приятел, сме сгодени и ще се женим.

Заковах се на мястото си.

— Шегуваш се, Девиган.

— По дяволите шегите, Керъл. — Хиленето му бе станало подигравателно. — Мина времето, когато ти и твоите надути протестантски роднини навеждахте надолу дългите си носове и ни гледахте отвисоко. Ние вече сме богати и се издигнахме в обществото. Я хвърли един поглед натам!

Бяхме стигнали до края на Рентън Роуд, където пътят се разклоняваше към Крейг Кресънт и Уудсайд Драйв. Девиган сочеше към полите на хълма Лонгкрегс, видими сега зад Крейг Кресънт. Това беше онзи горист хълм, където гнездяха дроздове и растяха диви цветя, най-красивото кътче на града, същата гора, където Кети и аз почти бяхме намерили своя Рай. Сега дърветата бяха изсечени и сред пъновете, като обриви от злокачествена болест, стърчаха бунгала, набързо построени с явно спекулативна цел.

— О, господи, каква отвратителна каша са забъркали!

— Така си мислиш. Нека ти кажа, Керъл, че това тук е жилищният комплекс „Девиган“. Нашата финансова империя! Тя ще ни направи още по-богати. Набий си това в главата, недопечен сноб такъв!

След този последен залп той ме остави. Дълго разглеждах срамната и грозна картина пред себе си, после бавно се запътих към дядовата къща на Уудсайд авеню.

Тук цареше друга атмосфера. Старците се радваха да ме видят. Най-сетне дипломиран лекар — резултат, който донякъде компенсираше в техните очи посредствения ми старт в живота. Дадоха ми прост, но вкусен обяд — любезност, на която можах да отвърна, като предписах на баба лек за ревматоидния й артрит. Самият дядо Брюс бе поостарял и тъй да се каже, позабавил темпото, но духът му все още обитаваше бойното поле при Бенъкбърн. Цял час ми показва и цитира избрани пасажи от един стар енорийски регистър, който напоследък бе открил в Левънфордския архив. Настроението, в което бях сега, ме правеше толерантен към старата му мания. Дори вече не ми изглеждаше мания, а по-скоро трогателна самоизмама на един старец. При все това мислите ми бяха другаде, докато го слушах търпеливо. Разсъдъкът ми все още се бореше да възприеме онази невероятна ситуация в Крейг Кресънт, на по-малко от половин миля оттук. Кети и Девиган… това просто не можеше да бъде! Трябваше да узная всичко, да достигна дъното. Макар че не смятах да отида при Франк преди шест часа, още в пет се сбогувах с дядо и баба и тръгнах по страничния път към Полумесеца^[4].

Докато вървях през градината пред къщата, не се забелязваха видими признаци на живот зад спуснатите пердета на Консидайнови. Когато позвъних, трябваше доста да почакам, преди да се появи Кети, все още облечена в черната рокля, която Девиган не одобряваше. Правеше я да изглежда някак по-възрастна, но според мен и по-красива. Как трябваше да се обърна към нея? Не ми беше лесно. Усмихнах й се приятелски:

— Мога ли да вляза? Много съм подранил за гощавката у съседите.

Тя протегна ръката си без изненада.

— Здравей, Лорънс. Знаех, че ще се обадиш.

Гостната беше такава, каквато я бях запомнил от времето на редките ми посещения в миналото. Същите мебели, педантично подредени, полирани и безжизнени, досущ като изсушените цветя във вазата върху бюфетчето. По лицето на Кети почти не се забелязваше оживление, докато сядахме един срещу друг върху твърдите столове в тази мъртва стая. Очите й бяха замъглени, без блясък. Изглеждаше някак замаяна. Може би прочете мислите ми, защото каза:

— Опитвах се да подремна. Взех една от таблетките, които доктор Енис ми дава. Напоследък, съвсем сама в къщата, не спя добре нощем.

— Моите съболезнования за майка ти.

— По-добре стана, че си отиде. Ракът не е нещо забавно.

— Трябва да е било тежко и за нея, и за теб.

Между нас се спусна мълчание, подчертано от бавното „тик-так“ на големия стенен часовник в хола.

— А сега, Кети — рекох аз, опитвайки се да говоря с по-лек тон, — кажи ми какво означава това, което чувам за твоя годеж с Девиган?

— Не е клюка — отговори тя веднага, сякаш бе подготвена за този въпрос. — Още нищо не е решено за датата, но Дан иска да се ожени за мен.

— А ти?

— За мен ще е по-добре да се омъжа.

Каза го с равен глас, без заобикалки, после, след кратка пауза, додаде:

— Дан не е съкровище, но се държи мило и ми помага. Неговите родители също. След като мама почина, все едно че нямам почва под краката си, Лорънс. И, разбира се, без пенсията й, остават ми само дългове. Не бих могла да живея в тази къща, ако не бяха Девиганови.

— Кети, ти не си момиче, което би се отчаяло и отстъпило. Ще превъзмогнеш тази… тази беда и ще си намериш подходяща работа.

— Като каква? В действителност аз нямам никаква професия.

— Поне би могла да опиташ… да подкараш сама живота си.

— Сама? — Тя внезапно ме погледна право в очите, после отмести погледа си. — Всъщност ти май не ме познаваш, Лорънс. Или все пак може би поне малко ме познаваш?

Познавах я, разбира се, но как бих могъл да й говоря за това. Смътно очертана на фона на тъмнеещия вече прозорец, с глава, леко сведена към шията като тъжен профил на Росети^[5], позата й излъчваше нежност, усещане за копнеж и загадка, които дълбоко трогнаха сърцето ми. Всичко, което можах да кажа, беше:

— Нещата не се развиха добре за теб, нали, Кети?

Тя не отмина въпроса ми и готовността, с която последва отговорът й, го направи да прозвучи пресилено и някак нереално. Като предварително подготвено изявление.

— Ти знаеш, че от години се пазех за Франк, надявах се, чаках, дори си мислех, че той ще зареже семинарията. Ти си лекар, Лори. Знаеш, че не мога да продължавам така, да потискам себе си… против природата ми е. — Тя ми се усмихна унило. — Ако искам да остана почтена, трябва да се омъжа.

Мълчах, убеден не толкова от очевидната й прямота, а по-скоро обладан внезапно от чувство за болка, загуба, а също завист. Виждах я в мислите си омъжена и притежавана тялом и духом от помощник-клисаря на „Сейнт Патрик“. Инстинктивно поисках да я утеша. Пристъпих към нея и взех ръката й в своята. Не смеех да заговоря за Франк. И все пак моето съчувствие бе примесено с едно силно, похотливо любопитство.

— За теб трябва да е било голям удар, когато… — не се доизказах.

— … когато той предпочете Бога пред мен, нали? Не се заблуждавай, Лорънс. — Тя бавно поклати глава. — Никога не би се получило. Защо да маскирам истината с красиви думи пред теб, млади ми докторе? Франк просто не е създаден за женитба.

Трябва да е съзряла съмнение в лицето ми. Всичките й момински тревоги от миналото, цялото й унижение сега се изляха в краткия й горчив смях.

— Гадеше му се от самата мисъл за любене.

— Психологична задръжка. Би могла да я преодолееш с търпение.

— Безполезно би било да опитвам. Разбрах го още преди години, когато ние… — Тя изведнъж млъкна, избягвайки погледа ми, после продължи: — Не, не! Франк ще се чувства по-добре с нашийника^[6] си. Така че защо да не опитам с Девиган? — Тя ми отправи странен, изпитващ поглед. — Той не е толкова лош, напоследък се замогнаха, поне ще ми топли леглото.

Настана продължително мълчание. Какво искаше да ми каже? Какво бе разбрала „още преди години“? Дори недоизречено, то противоречеше на измъченото й обяснение и го правеше някак фалшиво. Тя не дърпаше ръката си. Пръстите й бяха безволеви и не се противяха. Онова старо тупане под реброто ми отново бе започнало.

— Предполагам, знаеш, че бях луд по теб, Кети? Ала винаги си мислех, че ми имаш зъб.

Тя отмести погледа си, внимателно подбирайки думите:

— Да, в известен смисъл ме беше яд на теб, Лори, но то бе, защото в тебе имаше нещо, което не можех да взема. Както и да е, много вода изтече оттогава, нали?

Тя замълча и по лицето й премина сянка от старата предизвикателна усмивка:

— Нима ще се опитаме да я върнем?

Настъпи друга, по-дълга пауза, сякаш ме изчакваше, после, докато аз се препъвах в мислите си и търсех подходящи думи, тя изведнъж се изправи и светна лампата.

— Времето напредва. По-добре да отида и да сменя роклята си, да се постегна. Не мога да отида на празненството като плашило. Ще се върна след минута.

Когато излезе, станах и закрачих нервно из стаята. Отидох в хола, върнах се. С изострен слух чувах стъпките и движенията й горе. Цялото чувство, което бях изпитвал към нея, отново се бе пробудило, но този път усилено и от едно необикновено състрадание. Изгарях от желание да се кача горе, да я прилаская и утеша, но нямах сърце, нито смелост да рискувам с една чудовищна грешка и нежелан да й се натрапя в сегашното състояние на нейния дух. Задържа ме и чувството за приличие, несъзнавано, може би пробудено от срещата ми с Дингуол същата сутрин. Защо трябваше да усложнявам и без това така печално объркания й живот?

Докато размислях какво да правя, стъпки по стълбището ме накараха да погледна нагоре. Тя слизаше, облечена в бяла рокля от шифон, с червена кадифена кордела в косата. Беше сложила малко руж на бузите си. Крехка и нежна, тя някак не приличаше на себе си. Хвана ме леко за ръка и сякаш с остатъка от свойствения й преди дух, избъбри:

— Хайде. Можеш да въведеш невестата. Те вече ни очакват.

Влязохме в съседната къща, във всекидневната на Енисови. Тук, в добре затоплената, със застоял въздух стая, се бяха разположили сякаш у дома си Девиганови. Нашето появяване заедно накара Дан да трепне и го изпълни с подозрение. Той стрелна с многозначителен поглед родителите си: майката — мършава жена с едър кокал, незаличимо белязана от шестнайсетте последователни примирявания със законите на природата; бащата — нисък, дебел и кривокрак, с глупаво, тухленочервено лице и вид на жертвен овен.

Госпожа Енис, упоена от щастие, сервираше напитките — уиски „Пауърс“ за мъжете и шери за госпожа Девиган. Последната, поемайки чашата си, се обърна към Кейт:

— Голям ден и за теб, Кейт — забеляза тя, като че ли казваше нещо, научено наизуст. — Голям… свят ден!

— Бог знае, че е така. Какво ще пиеш, Лорънс? Днес имаме повод. Очакваме само Франсис. Много ще се зарадва да те види тук.

— Младият отец на молитва ли е? — попита старият Девиган.

Помислих, че това е шега, но той остана напълно сериозен, макар че вероятно си бе пийнал.

— На разговор с каноника е.

— Аха, със самия Дингуол. Сигурно за мястото на помощник. Надяваш ли се да успее, Кейт?

— О, да. Молила съм се на Бога за това. Би било ужасно да се разделим.

— Ела и седни тук до мен, Кети — обади се младият Девиган сред настъпилата кратка пауза.

— Добре ми е където съм. — Тя беше полуседнала върху перваза на прозореца. — Никой ли няма да ми предложи напитка?

— О, разбира се, мила — каза хладно госпожа Енис. — Ще пиеш малко шери, нали?

— Ако нямате нищо против, предпочитам бира. Доктор Енис ми я препоръчва преди лягане.

Госпожа Девиган повдигна вежди.

— Добре, добре — каза тя с тон на бъдеща свекърва.

— А докторът, дали ще го задържат за дълго при болния му? — попита многозначително старият Девиган в настъпилата пауза.

— Сега той е в кабинета си. Знам, че ще ходи и при една родилка, но обеща да надникне в промеждутъка.

В този момент отвън се чуха бързи стъпки и Франк — изглежда бе тичал — се втурна в стаята. Усмихнат, весел, излъчваше нещо, което само бог знае как да нарека: проста, естествена или може би свръхестествена доброта, с една дума — ако трябва да бъда циничен — попщина.

Да, Франк вече бе завършен духовник — спретнато облечен в расо с ред черни копчета, той пристъпваше на пръсти, гладко избръснат, с готова усмивка, идол за застарелите стари моми в енорията. Дойде право при мен и взе двете ми ръце.

— Така се радвам да те видя, Лорънс. Благодаря ти, че дойде! — После се обърна към другите: — Съжалявам, че закъснях — извини се той. — Разговаряхме дълго… фактически Дингуол ми изнесе цяла лекция. Но ще остана в „Сейнт Патрик“, мамо.

Поздравленията от всички присъстващи заглушиха възторжената въздишка, която се изтръгна от гърдите на госпожа Енис. След като Франк стеснително каза молитвата, всички седнахме на обилната трапеза, на която имаше всичко най-лошо от онова пагубно за здравето шотландско хранене, съчетаващо следобедния чай с вечерята, което обикновено сервират в шест часа. Госпожа Енис — една по шотландски пестелива домакиня, този път бе зарязала всякаква умереност и бе отрупала масата с лакомства: варен бут и симид, суджуци, плодови салати с бишкоти и крем, шунка, език и черешова торта. Ала въпреки това богато разнообразие и благочестивото оживление, обзело всички, вечерята вървеше някак трудно и напрегнато. Невидими, подмолни течения извираха от обстоятелствата, които ни бяха събрали на една маса. Не ставаше въпрос за самия Франк. Каквото и да беше настроението и самочувствието му, държанието му бе безупречно: спокоен и малко надменен, внимателен към майка си, толерантен към честите отклонения на Девиганови от добрия тон, мил и предан към Кети, освен на моменти, в които проличаваше напрежение. Изведнъж го видях такъв, какъвто беше в действителност: обречен от рождение на безбрачие, от първите си проблясъци на съзнателен живот обучаван, възпитаван и поставен при условия да спазва фанатично целомъдрие като най-важна цел на съществуването си. Сърцето му пламенно бе откликнало на драматичното заключение в една Дингуолова проповед: „Посочете ми чист мъж и чиста жена и аз ще ви покажа какво е светец“. Това убеждение бе така болестно преувеличено в съзнанието му, че самата идея за физическа връзка му беше отвратителна и вулгарна. За него това бе оскверняване, което веднага изхвърляше от мислите си. Разбира се, той обичаше Кети, но с чувство, изцяло пречистено от секс. Едно идеализирано разбиране за брака, дотолкова неосъществимо, че щеше да бъде смешно, ако не бе тъй трагично.

Като съзнавах моята заробеност от всичко земно, не можех да не уважавам, дори почти да завиждам на това целомъдрие. При все това съжалявах Кети. Жлезите й не можеха да бъдат осветени и изчистени от греха. Тя беше разочарована и унизена. Мразеше това целомъдрие, а вероятно мразеше и Франк, защото до края на вечерята тя остана без настроение — унила, мълчалива и неотзивчива. Дали не искаше, заради постъпката му, да нарани Франк, като се омъжи за Девиган? Но дори и да беше така, все пак, питах се, дали наистина щеше да го стори — да се омъжи за този недодялан простак, който, запален от няколко двойни уискита „Пауърс“, а накрая с плодовата салата и от едно „Гинес“, ставаше собственически настъпателен. Исках да й кажа: „Заради теб самата недей, Кети!“, но тя неспокойно се раздвижи в стола си и предизвикателно си наля още едно питие, без да яде. Не идваше удобен момент, а времето напредваше. През цялата вечеря се питах: „Какво, по дяволите, правя в тази робска галера?“. Чувствах се като риба на сухо. Погледнах часовника си. Почти осем без четвърт. Скоро трябваше да тръгвам към гарата, за да не пропусна влака си.

Бях се надявал да видя доктор Енис и тъкмо се надигнах да си ходя, когато рошавата му глава се показа на вратата. Беше напълно трезвен. Това трябва да му е струвало значителни усилия на волята, тъй като обикновено по това време преполовяваше бутилката. Опасявах се да не направи някоя сцена, защото знаех колко силно бе желал Франк да го наследи в професията. Но докторът се владееше напълно. Говореше прилично и цивилизовано, пусна няколко невинни шеги, поздрави ме с „добре дошъл в професията“. После се запъти към другия си болен. Но на излизане хвана Кети за ръката:

— Ела с мен, детето ми. Време ти е да си лягаш. Ще те изпратя до вкъщи. Няма да можеш да танцуваш на собствената си сватба, нито пък да народиш цяло люпило хубави момчета, които да прислужват на Франк в олтара, ако не те направим здраво и силно момиче.

На изхода аз се отместих, за да я пропусна.

Тя протегна ръката си.

— Е, сбогом, Лори. Много време ще мине, преди да те видя отново… ако изобщо се срещнем пак някога.

— Сбогом, Кети!

Болезнено остро усещах присъствието й, застанала там, тъй близо до мен, вперила поглед право в очите ми. Това беше поглед, по-продължителен, отколкото би трябвало, изпълнен с напрежение, тревога и с нещо друго, което проникваше право в сърцето ми. После тя се обърна, а аз продължих да я гледам как излиза със стария лекар. Сега вече исках само да се махна и въпреки настояването на Франк да изчакам по-късния влак, набързо се сбогувах.

Отвън в ясната суха нощ застанах неподвижен, заслушан в заглъхващия шум от форда на Енис и загледан в тъмната къща на Консидайнови. Един от горните прозорци светна, после се спусна завеса. Това изтръгна от гърдите ми въздишка, но не възторжена като онази на госпожа Енис, а тъжна и оплакваща загубеното щастие, сега вече отминало завинаги. Какъв бях аз? Пламенен Ромео или кокетен любовник? Нито едното, нито другото! Просто бях заместникът на корабния лекар на път за Австралия. С възклицание, което Франк не би одобрил, вдигнах яката на палтото си и с издадена напред брадичка закрачих с твърда стъпка по пътя към гарата.