Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Pocketful of Rye, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Арчибалд Кронин

Заглавие: Джоб, пълен с ръж

Преводач: Веселин Кантарджиев

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИнфоСпектър

Град на издателя: Стара Загора

Година на издаване: 1994

Тип: роман

Националност: английска

Коректор: Жанета Желязкова

ISBN: 954-8205-06-03

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8616

История

  1. — Добавяне

Глава дванадесета

Британските пощенски служби нямат нито бързината, нито акуратността на швейцарските и отговорът на писмото ми до левънфордския „Хералд“ пристигна едва в четвъртък сутринта на следващата седмица. Ала си струваше закъснението, и още как. Вестник „Хералд“ бе разположил отчета за следствието на първата си страница и освен всички подробности, бе добавил специална статия върху правните аспекти на случая, която намерих за особено любопитна.

Естествено, погълнах жадно този почтен вестник, дори оставих кафето ми да изстине в нетърпението си да стигна до същината на новините. После препрочетох всичко крайно внимателно, с нарастващ интерес и удовлетворение. Това беше всичко, от което се нуждаех, на което се бях надявал и действително очаквах. Запалих една „Абдула“ и поех дълбоко ароматния дим. Какъв прекрасен ден! Слънцето грееше в малката всекидневна, един дрозд си свиркаше пред прозореца ми, всичко беше наред в света на почтения Лорънс Керъл.

През този предобед бях усмихнат, весел и не бързах за никъде. Напоследък Девиганови се отнасяха толкова отвратително с мен, че самото предвкусване на победата ми доставяше дори по-голяма наслада. Подходящия момент избрах със съответното внимание и предпазливост. Изчаках следобеда, когато матроната, която винаги здравата се тъпчеше на обяд, се оттегли да подремне в стаята си. Малкият гений, добре увит, беше легнал на далечната слънчева страна на терасата. От прозореца си видях вдовицата Девиган да пресича поляната към вилата. Изчаках десет минути, после, без да бързам, се запътих натам.

През седмицата паднаха поройни дъждове, които разчистиха по-голямата част от снега и по-долните пасбища отново се показаха зелени и сочни. Кравите, които за кратко бяха прибрани под покрив, сега подрънкваха наоколо със звънците си, душеха се кокетно една-друга и пасяха като невидели сочната трева. Откъм натежалата от дъжда долина долиташе успокоителният шум на далечен водопад. Напролет в дълбокия вир под него сигурно щеше да се намери пъстърва. Всичко това сега обичах повече отпреди и скоро то пак щеше да ми принадлежи, без да се притеснявам за нещо.

Почуках на вратата и изчаках. Нямаше отговор. Влязох, сякаш не беше ме чула и изведнъж я видях неподправена, такава каквато си бе в действителност.

Със запретнати ръкави на блузата, тя гладеше в кухнята ризите на Дениъл и ако можете да повярвате, пееше. Никога преди не я бях чувал да пее, а гласът й съвсем не беше лош.

Деветдесет и девет на сто от шотландските песни са тъжни, изпълнени с несъстояли се срещи, офейкали любовници, удавени мелничарски дъщери или пък са откровена елегия, задръстена от сантиментален копнеж по островите, езерата, хълмовете и сипеите, които съставляват онази бедна, измъчена и изоставена страна сираче. Ала тази песен беше от оптимистичните и тя бодро я пееше. Да, можех да видя, че бе щастлива, въобразила си, че се е настанила тук солидно, без да има реална представа за болестта на момчето.

Още от началото тя не повярва нито дума от онова, което й казах за диагнозата, а любвеобилната Хулда бе премълчала деликатно най-обезпокоителното от лошата вест.

Бързай гиздава лодко

като птица в полет.

Тя замълча за момент, докато сменяше ютията. В кухнята нямаше контакт за електрическа ютия и тя ги нагряваше върху печката. Взе другата ютия и й пусна малко слюнка, която се изпари със съскане. Някак си ми хареса тази малка, спретната слюнка — беше човешка, но нямаше да й помогне да се откачи от въдицата. Доволна, Кети продължи гладенето и песента.

През морето до Скай[1] пренеси

момъкът, роден да бъде крал.

Може и да не ви се вярва, но макар че току-що ги разкритикувах, много се заблейвам по тези стари шотландски балади, може би това е от кръвта на Брюс у мен. Те ме размекват. Но беше време да вляза, докато след още малко не започнех да й припявам и аз.

В момента, в който се появих, тя се стресна и престана да пее, но продължи с гладенето. След малко, без да вдигне поглед, рече:

— Е, Керъл, какво имаш да ми пробуташ днес? Някое евтино излияние от порнографските картички ли?

— Не — издумах аз с лекота, — но ще видя какво мога да направя за теб, ако те интересуват.

— Не ме интересуват обаче. Заета съм. Хайде да те чуем.

— О, нищо важно — продължих аз със същия безгрижен тон, — я виж какво са ми изпратили.

Подадох й левънфордския „Хералд“.

Този път тя наистина спря. Остави ютията на поставката и като видя датата, лицето й се промени, остана без цвят, побеля.

— Изпратили са ти? — каза тя. — Девиганови… те никога няма да ме оставят… но те не знаят, че съм тук. — Тя присви вежди. — Не, разбира се… ти… ти си писал да изпратят тези…

— Е, ще си призная едно малко естествено любопитство — повдигнах рамене аз. — Все пак оправдано е да съм заинтересуван от нещастния случай с моя стар приятел, а и ти бе толкова сдържана и потайна, че реших да пия вода от извора.

— От извора! Твоя стар приятел! Керъл, ще ме умориш от смях.

— Надявам се, не. Поне не, преди да сме си поговорили малко. Виж, аз не съм експерт по шотландските закони, но от този достопочтен вестник научавам, че по предложение на полицията прокурорът е поискал от шерифа да проведе разследване.

Тя отметна назад кичур коса от челото си, смутена от моя увод. Настаних се на един удобен стол и продължих:

— Шерифът уважил искането, били призовани свидетелите, цитирани от прокурора, и шерифът, заедно с жури от седмина заседатели, провел разследването. На роднините на покойника било дадено право да бъдат представлявани от адвокат.

— Защо ми пробутваш тези неща? — каза ядосано тя. — Не ги ли знам?

— Първо, защото адвокатът на Девиганови не те е представлявал.

— Благодаря на Бога, не.

— И второ, казаното от него изразявало общото чувство на съмнение в това, че покойният ти съпруг е успял да се подхлъзне от онзи парапет. Е, разбира се, ти ми обясни, че денят бил много ветровит.

Мислех, че щеше да отрече това, но тя каза с твърд глас:

— Да, така беше.

— Ала на разследването прокурорът направил голям въпрос от това, че денят е бил съвършено безветрен.

Тя помълча, после каза:

— Несъзнателно съм искала да се защитя, когато измислих вятъра за пред теб, Керъл. Знаех какво имаше наум тогава, знам какво има в главата ти сега. Мислиш, че аз съм блъснала Девиган отгоре.

— Не — поклатих глава наполовина, — но все пак изглежда, че Девиганови са го мислили. Бащата на Дан наговорил разни грубости от свидетелската ложа.

— Той винаги ми е имал зъб, старият овен. А откакто фалира, не е с всичкия си.

— Ами прокурорът — разсъдих аз, — дори и той изразил съмненията си… че един мъж в отлично здраве — което личало от заключението на патолога, извършил аутопсията, без данни за сърдечно-съдови заболявания, които могат да причинят колапс, при това опитен строител със стаж, свикнал да работи на височини, в съвършено тихо време изведнъж…

— Знам всичко това, Керъл — вметна тя, — чула съм го от устата му.

— После и парчето, откъснато от ръкава на роклята ти, което Дан стискал с юмрука си, когато отишли при трупа.

— Това беше в най-висша степен неудобно за мен. Естествено, било е рефлекс на самосъхранение от негова страна, когато съм го блъснала. Почти уличаващо в убийство, нали, Керъл? Но полицията не мислеше така, иначе щяха да ме подведат под отговорност.

— Да, за криминално деяние — измърморих. — За щастие журито те оправдало. Макар и не единодушно. Едва с четири на три гласа, нали?

— Беше достатъчно. След това получих поздравления от адвоката на работодателите му и от инспектора по труда, които официално присъстваха. Казаха, че държанието ми било безукорно.

Не можех да не се възхитя от начина, по който владееше нервите изпод безизразната маска на лицето си. Беше костелив орех, твърда, но не повече от мен.

— Добре съм запознат с твоя нрав на светица. И, разбира се, с мнозинство от един глас в повече според закона ти си била реабилитирана. Все пак — направих пауза и продължих с благ глас — има един-два други въпроса, които бих искал да си изясня. Призоваха ли Дениъл да дава показания?

— Разбира се, не. Че той е дете. Отказаха се на основание възрастта му.

— А добрият каноник Дингуол? Не изигра ли и той някаква роля в тази работа? Името му не е било споменато нито веднъж. Не? Все пак… имам идея, бих казал подозрение, че неговият обигран ум е направлявал, ако можем така да се изразим, стратегията на защитата ти.

Тя бе почервеняла от гняв.

— Старият каноник винаги е бил добър приятел на Дани и мен и за всички ни беше като изпратен от Бога по време на тази ужасна история… но наистина то ти подхожда, Керъл, да се опитваш да омърсиш тези отношения. А сега чуй ясно това от мен! Достатъчно съм била преследвана. Няма да допусна никакви подпитвания или кръстосани разпити от теб. Нищо не можеш да направиш по случая. Той е приключен, изчерпан и завършен.

— Естествено — съгласих се аз, — но тъй като ти беше достатъчно любезна да занимаеш матроната с биографията ми, бих могъл и аз да отвърна на любезността с част от твоята история. Хулда е акуратна и с прям характер. А докато ти измисляше за нея онзи фантастичен разказ, мисля, че загатна, да кажем, за естествени причини на смъртта му. Не спомена и дума за тази странна фаталност, последвалото разследване, разделеното на две жури. Май че си спомням как тъжно издиша удобните думи „сърдечен удар“.

— Недей, Керъл. Не прави това. Защото, ако се опиташ, превъзходството е у мен, държа те в шах. Ще отида при онзи твой професор с фалшивите ти препоръчителни писма и ще го накарам да те разобличи пред Медицинския съвет.

— Ще трябва първо да го изровиш от земята.

Тя не разбра веднага значението на думите ми. После изведнъж се отпусна на кухненския стол. Беше побеляла като стола още преди да кажа:

— Не мислиш, че съм пълен идиот, нали? Да поема такъв риск. Професорът почина цяла година преди да напиша писмата.

Видях, че гърдите й се надигат и тя с усилие си пое въздух, който изпусна като дълга, безшумна въздишка. Последва тишина, по време на която у мен започна да се заражда чудновато чувство. Изпитвах съжаление към нея, емоция, пробудена или усилена от вида й. Къде бях я виждал такава? Глава, леко отпусната; лице, полуобърнато встрани; ясно очертан профил на фона на прозореца; тъмните очи, хлътнали над високите скули; леко извития нагоре нос, който някога загатваше за дързост и безочие; устата, отпусната сега, но още хубава; ясно изрязаната упорита брадичка. Да, тя все още беше или пък отново бе станала една привлекателна жена.

— Керъл — започна бавно тя. — Нека се споразумеем… да сключим пакт за ненападение.

За момент се изкуших. Но не, Керъл, не, момчето ми! Достатъчно умна птица си ти, за да те хванат в капана.

— Нищо няма да излезе от това — казах аз. — Жал ми е за теб, Кети, но ти и аз сме естествени антагонисти. Ти вече се постара да урониш авторитета ми. Ще ми играеш по нервите през цялото време. Ще се месиш в моя… в моя начин на живот.

— Имаш предвид шведката ли?

— Тъй като ти я спомена, покрай другите неща, да. Нека погледнем трезво на положението. Ти започна тази работа. Бях готов и желаех да те посрещна с „добре дошла“, да бъдем с теб най-добрите приятели. Но от минутата, в която ме зърна на летището, ти се зае да ме унищожиш.

— Не наистина, Керъл — каза тя сериозно. — Моля те, повярвай ми!

Не обърнах внимание на това и продължих логично:

— Не искам да те наранявам сега, макар че ти се опита да ми навредиш. Просто искам да проумееш, че това място не е за теб и тихо да си заминеш у дома.

— У дома?! — Начинът, по който го каза, говореше достатъчно.

— Трябва да помислиш за момчето си. Той е много по-болен, отколкото ти си представяш. Но може би ми нямаш доверие.

— Знам, че си добър лъжец, когато ти изнася.

Оставих и това да мине покрай ушите ми и продължих:

— Той много скоро ще се нуждае от болнично лечение. Но, изглежда, ти не питаеш особени чувства към него.

— Вече никога не показвам какво чувствам, така е по-безопасно.

Бях казал всичко. И все пак имах чувството, че тя таеше нещо, някаква тайна, която ме озадачаваше. Без да помръдне, с тъжни очи, все така фиксирани в една точка, тя издума:

— Все още мога да те съсипя, Керъл! Мога да имам последната дума. Нали си такъв умник, изненадана съм как не си се досетил по-рано. Но ще се досетиш, Керъл, и затова го премълчавам. Ще се досетиш, то те гледа право в очите.

Сега аз бях този, който наистина втренчи поглед в лицето й. Накъде биеше? Какво искаше да каже? Нищо съществено, разбира се. Отхвърлих тази мисъл.

— Не ми излизай с блъфове. Познавам те.

— Наистина ли? Изненадана съм, Керъл. През целия си живот си преследвал жени, спал си с тях, а не ги разбираш ни най-малко. — Гласът й сега прозвуча приглушено. — За бога, и мен никога не си разбирал. Никога. Нито веднъж.

Тишината стана по-дълбока. Небето се бе заоблачило и изведнъж градушка зачука по прозореца. Така е във Високите Алпи… времето се променя толкова драматично и бързо, че те разтърсва цял, очарова те, поглъща те. Изведнъж си спомних за хлапака, изтегнат на откритата тераса. Станах и тръгнах към вратата. Не бих й казал и дума повече. Бях уредил цялата проклета сметка.

Но докато излизах, с глас, почти заглушен от нов порив на градушката, тя изрече:

— Няма да си отида оттук, Керъл. Никога!

Бележки

[1] Най-големият от вътрешните Хебридски острови западно от шотландския бряг. — Б.пр.