Ханс Бауер
Един живот за ескимосите (44) (Животът на изследователя Кнуд Расмусен)

Към протока Грант и Ангмагсалик

Само година по-късно Расмусен подготвя нова експедиция. Амундсен, който през 1911 г. достигна пръв южния полюс, потеглил през 1918 г. на път към нови открития, но изчезнал безследно през 1919 г. Изследователят предвиждал трудности и пожелал, в случай че настъпят такива, да се уреди склад при Кап Колумбия на северното крайбрежие на земята Грант. Норвежкото правителство се отзовало на желанието му и се обърнало към Расмусен като към един от най-добрите познавачи на Арктика с молбата да поеме работата и да започне необходимата подготовка. През март 1919 г. от Туле тръгва една експедиция от 16 шейни, екипирана от Расмусен, и се отправя на път, дълъг 1000 километра. Самият Расмусен не участвува в пътуването. По-късно се установило, че корабът на Амундсен бил скован от ледовете в малък залив на полуостров Чукотка, където презимувал. Едва корабът се освободил, и той отново бил скован. Едва през май 1920 г. пристигнала телеграма от Съветския съюз — първата вест за живота на Амундсен.

Четвъртото пътуване завежда Расмусен в южната част на Източна Гренландия, онази част на страната която векове наред остана по-малко изследвана, отколкото западната. По протежение на брега през полярния път огромни количества плаващ лед се свличат на юг. Само на някои места и само в определено време корабите могат да пробият бялата стена. За първи път през 1726 г. Европа узнала, че в Източна Гренландия живеят хора, и то благодарение на три каяка, които били изхвърлени на исландския бряг. Познати били теченията в Северния Атлантически океан. Каяците, които по-късно били предадени на Камарата на изкуствата в Копенхаген, могли да произхождат само от областта на днешния проток Скоресби.

Сто години по-късно двамата мъже, на чието име е наречен протокът — бащата и синът Скоресби, минали с обикновен китоловен кораб покрай източния бряг, направили снимки и установили, че тогавашните карти са непълни. Четири пъти спирали на сушата. Намерили неочаквано изобилна растителност и освен северния елен — огромно количество насекоми и пеперуди, дори и пчели. Освен това срещали и следи от хора, но не видели такива.

Няколко години по-късно датският изследовател на Гренландия Граах се натъкнал за първи път на гренландци от Източна Гренландия. Той бил изпратен от датския крал да търси останки от стария нормански Ейстрибигт, за който се предполагало, че е бил разположен на източния бряг.

Граах търсил напразно. Районът се намирал, както по-късно било доказано, на западния бряг, също както и Вестрибигд. Но Граах отбелязал един успех, като попаднал на хора. Отначало бил много недоверчив. Той допускал канибализъм при туземците, но скоро преценката му се изменила из основи. След като веднъж опознал източногренландците, те му се стрували по-издигнати във всяко отношение от западногренландците. Те били едри и силни, жените били добре сложени и с приятни черти на лицето. И за моралните им качества той намирал само похвални думи. Те били добродушни, безобидни, честни, добродетелни.

Около четиридесет години след Граах датските морски офицери Холм и Гарде извършили магнитни наблюдения в Източна Гренландия, картографирали големи участъци от брега и работили в областта на биологията и археологията.