Ханс Бауер
Един живот за ескимосите (15) (Животът на изследователя Кнуд Расмусен)

Издирването на полярните ескимоси

Пътуването е доста трудно. Милиус-Ериксен притежава отлични качества. Той е трудолюбив, волев, кален мъж, но не е подходящият ръководител за подобно пътуване. Той не може да въведе нито система, нито ред в дадено начинание, липсва му организаторски талант. Много малко разбира Милиус-Ериксен и от това, как човек трябва да се държи в арктическото ежедневие. Много от онова, което членовете на експедицията трябвало да знаят във връзка с пътуването, се усвоявало чрез личен опит. Така например Милиус-Ериксен допуснал да се претоварят шейните. За да ги облекчат, свалили каси с хранителни продукти при Кап Мурдох. При по-нататъшното пътуване той не забелязал хитростите, с които си служили ескимоските кучета, за да се доберат до храната, в резултат на което голяма част от нея, определена за хората, отишла в стомасите на кучетата.

Колко погрешна е представата ни за водача на впрегатните кучета който размахва весело камшика и се носи стремглаво върху огледалната повърхност. Колко често той е принуден да слиза и да върви пред или след шейната! Когато пътят се изкачва, шейната трябва да се тика. Ако се удари в камък и спре или заседне в снега, налага се често да я разтоварват. Пък и поводите, които се преплитат, когато кучетата се борят! Милиус-Ериксен е съвсем безпомощен и пред тази беда от преплетени въжета. За щастие Расмусен може да помогне в такива случаи. Нали някога е учил от Инораюк как се оправят поводите и ето че едва сега може да оцени какво качество е да умееш да се справяш с тази трудност.

Други неудобства създава и спането върху леда. Най-отдолу постилат, разбира се, спалния чувал, но не е достатъчно човек да се пъхне в него, необходимо е нещо допълнително, за да не трепери или дори да не замръзне. Преди всичко главата трябва да се пази от студа. Членовете на експедицията изпробват няколко начина. Накрая се оказва най-целесъобразно да се сложи една голяма тюленова кожа до половината под главата, а другата половина да се извие напред така, че да виси над отвора на спалния чувал. Освен това под чувала постилат и кожата, на която седят през деня в шейната, докато пътуват, както и тежкото палто от меча кожа. Оказало се, че е много погрешно да се пъхат в спалния чувал заедно с кожуха, защото в такъв случай той се намокрял от топлината на тялото и замръзвал на следващия ден.

През юни стигнали до Кап Йорк, скалист нос, който затваря Мелвил откъм север. Кап Йорк представлява голямо историческо име за пътешествениците в Гренландия. Тук е мястото, където за пръв път са се срещнали европейци и ескимоси и където година след година в миналото са пристигали параходи на лов за китове. Но от 1906 г. те вече не пристигали, тъй като китовете намалели, а се намерили и други води, в които ловът бил по-доходен.

Появяват се снежни колиби и кучета, които бързо се приближават до пристигащите и ги обкръжават, явно обнадеждени, че ще получат нещо за ядене. Следи от ескимоси, но засега нищо друго. Колибите са празни, но положително не е минало много време, откакто те са били напуснати: в едната намират един още неодран морж. Интересно е наистина да се тършува из тези жилища. Колко са прости. Вътре мирише на месо и лисици, остра миризма, която пронизва обонянието, носи се дъх на заклинатели и суеверни песни.

Обикалят околността край колибите. Недалеч от тях намират камъни, подредени в кръг: вероятно маси за хранене. Под една скала виждат каяк, затрупан с камъни, а зад него шейна, покрита със сняг, с впрегнати кучета, но животните са мъртви. Расмусен предполага какво е това: той се намира пред гроб. Кучетата са станали жертва на обичая — да бъдат убивани след смъртта на господаря си. Наблизо има ескимоси…, но къде да ги намерят? Желанието да ги срещнат става все по-силно. Следите от шейни сочат на север. За съжаление не всички участници в експедицията са в състояние да тръгнат на поход. Молтке се е разболял и има треска. Решават Милиус-Ериксен и двамата ловци да останат при него, а Расмусен и Брьонлунд да тръгнат на север.

Близо до Кап Атол се появяват пресни следи от шейни. Колко ли време ще мине още, докато се покажат първите хора? Може би ще трябва да пътуват още часове до голямото събитие, а може би само няколко минути. На първо време им е необходима почивка. Кучетата трябва да си поемат дъх. След три часа ще продължат. Изведнъж се появява черна точица. За пръв път „новият човек“ се явява пред погледа на пътниците. Расмусен и Брьонлунд са развълнувани. Може би така са се чувствували някога гърците, когато след няколкомесечен поход по суша видели Черно море при Трапезунд и извикали своето „Талата, талата!“, както и моряците на Колумб, когато забелязали първите очертания на Новия свят.

Изглежда, че и „черните точици“ от своя страна забелязват шейната на Расмусен и се отправят към нея. Среща. От черната точица израства голяма, дълга шейна. От нея скачат мъж, облечен в кожа, и жена, обвита в синя лисица и с остра качулка на главата. От едната страна полярни ескимоси, от другата страна европейци и всяка страна представлява сензация за другата, осъществяване на дълго таени мечти. Едните имат за другите само неясна представа, изникнала от това, което са чували за тях. Сега стоят един срещу друг и могат дори да се докоснат. „Бели хора“, казва полярният ескимос на жена си, „бели хора“, и той не изговаря тези думи със скрит страх или сдържана боязливост, а се показва много радостен. „Бели хора, бели хора“. Завързва се разговор и за учудване на Расмусен той може да се разбере добре с ескимоса. Неговият гренландски говор има диалектична окраска, но диалектът не се различава много от гренландския език, който Расмусен познава и говори.

Мъжът се казва Майсангуарк, жена му — Мекро и двамата живеят с няколко други семейства в едно селище, което наричат Игфигсорк и което се намирало на около двадесет километра на юг. Расмусен намира за много привлекателно да посетят селището, но Майсангуарк съобщава, че наблизо имало друго село, по-населено, отколкото Игфигсорк, и което предлагало по-добри възможности за лов. Той нарича това село Агпат. Расмусен и Брьонлунд предпочитат да посетят най-напред това селище. Ескимосът прави приятелски жест: той е на път за дома си, но тъй като „белите хора“ желаят да посетят Агпат, готов е веднага да ги придружи.

По пътя им разказва за селото: „Там има пет снежни колиби и три каменни къщи.“ Неудържим смях придружава думите му. Расмусен пита за причината на неговата веселост. Ескимосът си бил представил колко изненадани щели да бъдат ескимосите в Агпат, когато ще пристигнат „белите хора“, и той още отсега се наслаждава на учудените лица, които очаква да види.