Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Eighth Day, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Глоувър Райт

Заглавие: Тайната на Осмия ден

Преводач: Веселин Лаптев

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: „Гарант-21“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1994

Тип: роман

Печатница: ДФ „Полипринт“, Враца

Редактор: Даниела Недкова

Художник: Никлай Янчев

ISBN: 954-8009-40-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8033

История

  1. — Добавяне

Осма глава

— Време е да тръгваме, момче — обади се Джордж Хауърд.

— Ти никога ли не спиш? — промърмори Люин и с мъка се надигна от разнебитеното кресло в студената къща на стареца. Извади една-две таблетки амфетамини и ги погълна без вода.

— Гледам, че непрекъснато гълташ тези хапчета, момче — обади се Джордж. — Свикнал си, защото те държат буден, нали? По време на войната ни тъпчеха с такива… Аз съм стара кримка и нямам проблеми със спането. Мога да дремна две минутки без изобщо да ме усетиш… Но все едно че съм спал цели два часа. Защото знам как да го правя.

— Ти си бил страхотен бе, Джордж! Сигурно цял живот това си повтаряш!

— Добре е, че имаш желание да се заяждаш — усмихна се Джордж. — Това ще ти е необходимо.

Люин хвърли един поглед на часовника си.

— Точно един през нощта — уведоми го Джордж Хауърд. — В два и половина ще сме там. По това време всеки се одремва, постовете им също не правят изключение… Ще стигнем доста близо с хубавата ти каручка. Но не прекалено близо. Доколкото знам, те имат апаратура, с която улавят звука от приближаващи се автомобили. Никога не са били изненадани…

— Което означава, че ще вървим пеша, така ли?

— Точно така, синко. Мен всички ме знаят като голям любител на разходките.

— Гледай само да не се изгубим из тия пущинаци или да не затънем в някой гьол.

— Някой път и прасетата летят, синко…

— Ами, потъват в калта точно като нас!

Хауърд се засмя.

— Добре, сега ще пием по чаша чай, ще хапнем по един сандвич и потегляме. Съгласен ли си?

— Кой ще бъде мамичка?

— Аз държа пищова, момче.

— Вече можеш да го прибереш.

— Ще стане когато аз преценя това.

След петнайсет минути вече бяха на път. Инструкциите на Хауърд бяха точни и ясни, джипът се понесе на юг през тресавищата.

Устата на Люин беше напълно пресъхнала от амфетамините, нямаше слюнка дори за преглъщане. Плачеше му се за халба бира, макар да знаеше, че стомахът му веднага ще я върне обратно.

Къде ли е Питър Фоли, буден ли е, запита се той. Вероятно не. Бедният, вече остарява. Аз не искам да стигам дотам. Ще карам на пълни обороти, ако ще да рухна още на трийсет. Старческите домове не са за мен…

— След малко пътят свършва — обади се Хауърд. — Но това няма значение, има достатъчно добри коловози, прокарани през блатата.

— Страхотно!

— Някога използвал ли си такова нещо, синко? — попита Джордж и размаха люгера пред очите на Люин.

— Аз съм репортер, а не проклет разбойник като Били Хлапето!

— И аз тъй си помислих. По едно време ми хрумна да ти го дам, като слезеш в дупката, но такова желязо повече ще ти пречи, отколкото ще ти помага.

— Значи допускаш, че ще ми трябва, а? — рязко се извърна да го погледне Люин. — Нали уж щяхме да се правим на невинни, заблудени граждани?

— Ти ще се правиш на такъв, момчето ми. Аз просто ще си седя и ще те чакам да излезеш.

— Това не е отговор, Джордж!

Хауърд сви рамене.

— Всичко зависи от това, което крият под земята…

— А то, ако твоите снимки са истински, е нещо такова, което може да докара сред блатата членове на кабинета, при това посред нощ!

— Знаеш какво мисля по въпроса.

— Скривалище за властимащите? Не го виждам, Джордж. Няма как да се доберат дотук навреме. Дори да пътуват с хеликоптер, пак ще им трябва доста ранно предупреждение. За четири минути не могат да долетят от Лондон до тая дупка. А според изчисленията, при внезапно ядрено нападение ще разполагат точно с толкова.

— Войните не започват по този начин, момче. Има предварителна подготовка, виждал си я по телевизията. Тонове напрежение, размяна на дипломатически ноти, накрая някой поставя ултиматум. Ако си направи труда, разбира се. А копелдаците, които са си направили резервацията за нашата дупка, хич няма да чакат твоите четири минути. Те са за нещастниците като теб и мен. Опре ли ножът до кокала, пак ще има доста обикаляне по ринга, докато някой се реши да нанесе удар. Такава ни е природата, синко. А когато ножът опре до кокала, няма да се различаваме кой знае колко от животните. Инстинкт.

Джипът хлътна в някаква дълбока дупка, купето му рязко се разклати.

— По дяволите! — изруга Люин.

— Оттук нататък ще е все така — ухили се Хауърд.

— Надявам се, че си сложил предпазителя на тая антика, дето я държиш! — изръмжа Люин.

— Никога не го слагам — поклати глава Джордж. — Все едно да оправяш някоя мадама с презерватив!

— Напоследък мадамите ги оправят само с презерватив, Джордж! — сопна му се Люин. — Не сте ли чували за СПИН тук, сред проклетите блата?

— Личното ми мнение е, че хората се заразяват сами с тая настинка — поклати глава Джордж. — Не се безпокой, аз мога да се оправям с оръжието толкова лесно, колкото ти се оправяш с твоите хапчета…

— Майната ти!

— Изключи мотора и остави колата да спре — нареди с безизразен глас Хауърд.

— Какво?!

— Глух ли си? Направи го, при това веднага! Угаси и фаровете!

Люин се подчини и попита:

— Какво става?

— Надявам се нищо. Бъбрим си ние с теб, а не виждам къде сме стигнали…

— Близо ли сме?

— На около две мили.

— Две мили! Мили боже, навън е тъмно като в рог! Дори краката си не можем да видим!

Хауърд дръпна ципа на брезентовата раница, която беше оставил на пода на колата.

— Ще ги видим, момче.

— Фенерчета? Ще ни забележат от километри!

— Няма, момче. Под земята няма да ни забележат. Нали ти казах, че съм открил откъде се влиза. Един изоставен рудник. Още преди няколко месеца монтирах въже с макара в главната шахта… Долу има много тунели, всички водят в различни посоки. Ония типове не допускат някой да си пъхне носа в подобна дупка и умно са решили да използват тунелите за вентилационни шахти… Ама аз съм по-умен от тях, нали? Точно през тези шахти ще се добереш до тях сега…

Люин остана неподвижен на мястото си.

— За пръв път споменаваш, че трябва да се слиза в някакъв рудник — отбеляза той.

— Не си ме попитал, синко — отвърна Хауърд. — Какво, да не би да страдаш от клаустрофобия?

— Не, но преди време ми се наложи да сляза в един такъв рудник и за малко да си остана там за вечни времена…

— Да, ама сега аз съм тук и ще ти стискам палци.

— Майната ти, Джордж!

— Не бива да говориш така на човека, който ще те направи прочут, момче!

Люгерът проблесна в мрака, хладното му дуло се притисна в лицето на Люин.

— Няма връщане назад, синко — прошепна старецът. — Стигнахме до тук, трябва да извървим и останалата част от пътя… Остави ключовете на таблото.

Люин слезе от джипа, спъна се в тъмното и усети изненадващо силните ръце на Джордж, които го задържаха на крака. На фона на обсипаното със звезди небе се очертаваше силуетът на полусрутена постройка от гранит, по всяка вероятност някогашното машинно отделение на рудника. Коминът й стърчеше като обвинително насочен пръст на бога и сякаш напомняше за ликвидирането на един цял отрасъл, лишило хиляди хора от препитание. Наоколо се издигаха мрачни скали, сякаш нарочно поставени там, за да всяват ужас в душите на случайните посетители. Лунен пейзаж, черен като смъртта. Младежът се почувства изоставен, сякаш беше последният жив обитател на тази планета, наоколо нямаше нищо, единствен бог знаеше какво се крие под краката му.

Запечатай всичко в съзнанието си, заповяда си безмълвно Люин. Запечатай го там завинаги и така ще преодолееш ужаса. Милтън е открил този способ преди векове, ти просто следваш стъпките му, едва сега разбираш какво е искал да каже с думите, от които винаги те бяха побиваха тръпки:

Прокълнат остров, мрачни химери, назъбени скали…

Грозна, зееща паст… Вратата на Ада…

Ето я тази врата, ей там, насреща…

— Ще включим фенерчетата, когато влезем вътре — предупреди го Хауърд. — Трябва да спреш тези хапчета, синко, нервите ти ще се скъсат…

Силните му пръсти се увиха около китката на Люин и го поведоха към полусрутената постройка. Сякаш старецът беше усетил намерението му да се обърне и да хукне да бяга.

— Макарата е малко по-нататък, здрава и надеждна…

— Нали каза, че никога не си влизал там? — остро попита Люин. Гласът му издайнически потрепна, но той вече не беше в състояние да го постави под контрол.

Там наистина не съм влизал, синко — кротко поясни Хауърд. — Но в рудника съм бил много пъти…

— Тогава какви ги дрънкаше за прикрития и дупки, през които си чувал бръмчене?

— Не съм дрънкал празни приказки, синко. От прикритието правех снимките, вече ти казах това в кръчмата. А знаеш ли къде да си сложиш ухото, ще чуеш и бръмченето… Ей там, долу…

— Какво значи долу? — нервно попита Люин.

— Шахтата е дълбока около петстотин метра — уточни Хауърд.

— Петстотин метра?! Които трябва да преодолея, увиснал на твоята ръчно правена макара само с едно фенерче в ръце? Бог знае колко дъжд и сняг е валял отгоре й! Ти наистина си побъркан!

— Спокойно. Казах ти колко е дълбока шахтата. Но в стените й има многобройни тунели, нашата цел ще бъдат онези от тях, които са приблизително на една трета от тази дълбочина… Здрави и солидни като нова къща!

— Дано да не е като твоята! — язвително процеди Люин. — Имам чувството, че един по-як ритник й стига!

— Охо, значи все още не си изгубил чувството си за хумор!

— Да си ме чул да се смея?

— Слушай сега. Макарата и въжето са професионална изработка, от тези, които ползват алпинистите. Гепих ги от планинско спасителната служба в Принстаун, те после си купиха нови… Здрава работа, дългогодишна гаранция.

— Май отдавна плачеш за дартмурския пандиз!

— Мислят ме за смахнато старче, което си търси акъла из тресавищата — ухили се Хауърд. — Никой не ми обръща внимание. Дори убийство да извърша, пак ще се отърва!

— Аха, и си решил да почнеш с мен!

— Ти няма от какво да се безпокоиш. Ще те пазя.

— Ох, сега вече ми олекна!

— Ще се спуснеш пръв, синко.

— Майната ти!

— Съжалявам, но така ще бъде. Прави каквото ти казвам и нищо няма да ти се случи. — Хауърд включи фенерчето си: — Ей я там макарата… Иди при нея и не гледай надолу.

— Ох, мамичко!

— Пак ти повтарям: не гледай надолу.

Люин имаше чувството, че никога вече няма да може да се помръдне. Закован на метър от макарата, ще си стои тук, докато краката му омекнат и се претърколи в бездънната дупка.

— Имаш чувството, че те засмуква, нали, синко? Мисли си, че е дълбока два метра, и толкоз. Умът обича нещата, с които може да се справя… Само така ще го прелъжеш…

— Гробовете са дълбоки два метра! — дрезгаво изграчи Люин.

— Така е — отвърна Хауърд и пристъпи към него. — Първо раницата, ей тук, през гърдите… А сега преметни въжето… Добре. Готов си. Почвай, бавно и внимателно…

— Няма да сляза там!

— Ще слезеш, разбира се. Нали затова си тук?

— Слез ти! Ще ти платя колкото поискаш! Моля те!

— Много съм голям, синко. Само човек с твоя ръст може да се промъкне през вентилационните отвори. А съм и много стар. Ще взема да се схвана и ще си остана там до края на войната!

— До края на войната ли? — втренчи се в него Люин. — Войната отдавна свърши, стари глупако!

— Аха, виждам, че вече се чувстваш по-добре. Дръж се здраво, точно така…

Люин неволно изкрещя, ръцете му се вкопчиха във въжето, краката му увиснаха над черната дупка.

Хауърд, увил края на въжето около кръста си, силно го удари.

Тихо! — просъска той. — Тук всеки звук се чува на километри! Престани да се люлееш, защото въжето може да се измъкне от макарата и тогава сбогом!

Люин престана да рита и бавно се завъртя около оста си. Беше абсолютно сигурен, че ще умре. Предпазната кука се беше забила дълбоко в тялото му, но той имаше чувството, че всеки момент ще се откачи.

Понесе се надолу, от устата му се изтръгна нов писък на ужас.

Хауърд отмерваше дълбочината с помощта на възлите, които беше направил на въжето. След няколко секунди прекрати спускането, сложи предпазната спирачка на макарата и се надвеси над ръба на дупката.

— Чуваш ли ме?

От непрогледния мрак долетя някакво неясно гъргорене. Старецът протегна ръка надолу и включи фенерчето си.

Лицето на Люин, бяло като тебешир и обсипано със ситни капчици пот, бавно се повдигна нагоре.

— Всичко е наред, синко — просъска Хауърд. — Няма от какво да се безпокоиш. Сега се завърти половин метър вдясно и ще видиш галерията на второто ниво.

Лицето продължаваше да се белее нагоре, паниката в очите му нарастваше.

— Синко! Ако не го направиш веднага, можеш да се считаш за покойник! Чуваш ли ме?

Тялото на Люин бавно започна да се завърта.

— Точно така, отлично! Продължавай. Още малко и си готов. Ако не си точно срещу галерията, протегни крака напред… Така няма да си строшиш главата…

— Майната ти, Джордж! — изрева отдолу Люин.

— Така те искам, момчето ми! — ухили се Хауърд. — Вляво от теб трябва да има предпазна скоба, забита в стената. Хвани се за нея и се придърпай в галерията. Много добре. Отлично! Вече можеш да си починеш, поеми си дълбоко дъх и се успокой… Но първо се откачи от въжето. — Леко подръпна, усети, че въжето е свободно, и започна да го изтегля нагоре. — Чуваш ли ме?

— Ще те чувам по-добре, когато си смъкнеш задника тук! — долетя приглушеният отговор на Люин.

— Аз няма да сляза долу, синко.

— Какво?!

— Размислих и стигнах до заключението, че ще бъдеш по-сигурен, ако остана тук, горе…

— Аз ще бъда по-сигурен, така ли?! Я престани да се занасяш, Джордж!

— В раницата съм поставил фотоапарата и всички указания, които могат да ти потрябват. Плюс манерка с вода, дъвка, бисквити и цигари…

— Да не съм тръгнал на екскурзия бе!

— Слушай какво ще ти кажа, синко. Какво ще стане, ако сляза заедно с теб, а те вземат, че намерят въжето и го хвърлят на дъното на шахтата?

— Джордж! Дърти мръснико! Искаш да ми кажеш, че трябва сам да се оправям, ако ме пипнат, а?

— След като така виждаш нещата…

— Слизай долу!

— Няма да сляза.

Джордж!

— Сам си, всичко зависи от теб. Действай.

— Хвърли ми куката!

— Само след като направиш снимките.

— Моля те, Джордж!

— Така доникъде няма да я докараме, синко. Иди да свършиш работата. Колкото по-бързо приключим, толкова по-добре.

— По-добре, ама да си горе!

— Нямаш друг избор, синко. Иди да свършиш работата и да се омитаме оттук!

— Никъде не мърдам!

— Прав си, синко. Наистина никъде не можеш да мръднеш без тая кука. Но аз ще я спусна само когато свършиш работата.

— Мръсно копеле! Само да те пипна и ще ти извия врата!

— И за това ще ти трябва куката, синко.

Люин се изтегли в галерията и изчезна от лъча на фенерчето.

Хауърд си сви цигара, запали и напълни дробовете си с дим. След малко отдолу долетя приглушеният глас на Люин:

— Добре, Джордж, ще свърша работата…

Хауърд изпусна дима през ноздрите си и се усмихна:

— Коя работа, синко? Да се дръпнеш два метра навътре, да дремнеш малко, а после да кажеш, че не можеш да се промушиш през вентилационните отвори, а?

— Ще се промуша.

— А аз как ще го разбера?

— Нали си ми дал фотоапарат?

— По-добре ми донеси нещо оттам.

— Но какво?

— Откъде да знам? Нещо от стаите…

— И тогава ще ме изтеглиш…

— Разбира се. Внимавай да не се спънеш и да счупиш апарата… Тези галерии са пълни с боклуци.

— Много си мил, Джордж!

— Ще бъда тук и ще те чакам.

— Дано!

Люин се шмугна в тунела, изненадан от начина, по който гневът му беше премахнал чувството на вледеняващ страх. Все още трепереше от напрежение, но това се дължеше на таблетките. Отвори раницата и извади скицата, която му беше приготвил Хауърд. В устата си имаше вкус на пепел. Разпечата пакетче дъвка и го налапа. Ментолът му подейства освежаващо.

Чакаше го дълъг път. Помисли, че батериите на фенерчето ще се изтощят, и паниката започна да се връща в душата му. Но в страничния джоб на раницата откри запасно фенерче и малко се поуспокои. Облегна гръб на каменната стена и след малко почувства как потта започва да замръзва на челото му. Едва тогава почувства студ и започна да трепери. Дебелият анорак не помагаше, изведнъж съжали, че не е обул вълнени чорапи и не се е сетил за ръкавици.

— Тръгвам, Джордж! — извика нагоре той. — Гледай да не си заспал, като се върна!

Познатото хихикане достигна до слуха му, този път примесено с вонята на лютия тютюн от любимите ръчно свити цигари на стареца.

А сега напред!

Пое по хоризонталната галерия, прогонвайки спомените за онази проклета оловна мина в Корниш с огромно усилие на волята. От премеждието го делеше вече почти година, но сега всичко напираше да се появи в съзнанието му. Май вече съм готов да напиша трактат за ужаса и сляпата паника, които обземат всеки, попаднал в изоставени рудници, горчиво си помисли Люин. Галерията беше прокопана в скала, таванът й беше доста над неговите сто и седемдесет сантиметра. Под краката му пропукваха изгнили дъски от крепежа, между тях можеха да се видят ръждясалите релси, по които някога са се движили пълните с руда вагонетки. И вода, много вода. Локви, придобили червен цвят от околния гранит, кървави вадички по стените на тунела, които овлажняваха въздуха. Звук от капки — бавен и отчетлив, влудяващ.

Спомените му от водата бяха най-ярки. Те се бяха надявали да се удави, макар че по-късно отрекоха да са знаели за присъствието му в мината. Разбира се, че ще отрекат. И стига си мислил за това, нещастник такъв! Джордж, старият мръсник, беше прав: не гледай надолу! Рапунцел ми е задължена за всичко това и аз зная как искам да ми се отплати. На четири крака. За да мога да сграбча русата й грива и да я яздя както си знам! Очите й ще изхвръкнат!

Тунелът пред него се раздвои. Спря и извади скицата на Хауърд, капчуците бяха толкова звучни, че сякаш направо пробиваха мозъка му. Няма страшно, това е внушение, напомни си той. Заобиколи преобърната вагонетка с петна от ръжда, които приличаха на кръв, после пое по лявото разклонение.

Въздействието на амфетамините започна да отслабва и той преброи наум таблетките, които му оставаха. „Трябва да спреш тези хапчета, синко, нервите ще ти скъсат…“ Ох, Джордж, ако ги спра в този момент, това означава завинаги да си остана тук, наврян сред боклуците! Следователно можеш да натикаш съвета си… Знаеш къде!

Лапна две таблетки наведнъж, преглътна ги с обилно количество вода от манерката, давайки си сметка, че е на прага на обезводняването. Десетина минути и съм готов, помисли си той. Междувременно не бива да спирам. Погледна часовника си. От колко време вървя? Пет минути? Вечност? Трябваше да засече времето на тръгването, но тогава главата му беше запълнена с други неща. Такива като сляпа паника и намерения за убийство… Продължавай да вървиш! „Ослушвай се за бръмченето, беше написал върху скицата Джордж. После потърси вентилационните филтри и си вътре.“ Къде вътре, Джордж? В райските селения? Или в ада?

Спомни си за Адам. Оттук ли си дошъл, момчето ми? От влажната и кървава утроба на майката земя? Това не е Едем, нищо чудно, че ти се е наложило да бягаш… Засмя се на глас, отвърна му отчетливо многозвучно ехо.

А после долови бръмченето. Скъпа работа, прецени моментално той. Дълбоко и басово, приличаше на ниските тонове, които издават само най-скъпите хай-фай тонколони. Големи инвестиции. Най-лесният начин да се разбере мащабът и значението на всеки обект…

Лъчът на фенерчето се отрази от матово проблясваща неръждаема стомана, сърцето му пропусна един такт. И тъй, напред или назад? Целият обетован свят на информационните гиганти, на който може да се изплези с мангизите на Моравец и да си купи с тях, просто като компенсация, една прекрасна дългокрака принцеса… Или? Или нищо. Същата безперспективна работа, същата скука, същата стара муцуна на Фоли на масата за закуска през следващите хиляда години, същите дебели и тъпи патки с въображение на хамалин и почти същата миризма… Не, място за сравнение няма.

Свали раницата в краката си, отвори я и извади инструментите на Хауърд. После се залови за работа.

„Чакай ме, Калифорния, аз идвам…“, беззвучно си затананика Люин. Басовият акомпанимент на тайнствените машини му се стори изключително подходящ, макар и погребан дълбоко под мрачния пейзаж на Дартмур.

 

 

Питър Фоли седеше спокойно и безцелно зяпаше по посока на Темза. В ръката му имаше чаша „Драмбуе“, в устата му димеше цигара. Я зарежи всичко, рече си той. Имаш още две години до пенсия, недостатъчно силна амбиция да гориш излишните калории, тлъста пенсия и никакви храненици, които да я споделят. Какво още можеш да искаш, по дяволите? Да умреш две години по-рано, но да си останеш слаб и строен? Нима още си суетен, Фоли? А защо пък не? Кой друг ще се погрижи за теб, ако не го сториш сам?

— Давам една рупия да науча за какво мислите, ваша чест — обади се Мейбъри на превъзходно бомбайско наречие.

— За суетата.

— Ах! „Този благороден порок, тази сива сянка, която с годините се превръща в неизлечима болест…“ Това, за което си мислите, едва ли е суета… Само младостта страда от това заболяване, тъй като се мисли за безсмъртна…

— Шекспир е имал дарбата да наблюдава човешките слабости. Но едновременно с това е бил неуязвим за тях, просто защото е бил гений.

— Човек, който години наред живее в пълно уединение, но едновременно с това очаква другите да обърнат внимание на словоизлиянията му, положително обладава доста от човешките слабости. Вие го наричате гений, но аз спокойно бих му лепнал друг етикет — самохвалко.

— А какъв сте вие самият?

— Аз ли? — изгледа го високомерно Мейбъри. — Аз също съм гений, в своята област, разбира се.

— Без капчица самохвалство, така ли?

— Туш! — вдигна ръце Мейбъри. — Признавам, че не приличате на средностатистическо ченге, инспекторе.

— Дано да е така — въздъхна Фоли и отпи глътка ликьор. Очите му се спряха на дълбачката, която вадеше пясък от дъното на Темза под светлината на няколко прожектора. — Какво ли откриват?

— Кал. Вековна кал, пропита от вонята на историята.

— Имах предвид загубени вещи, дори и скрити съкровища. Забравени оръдия на престъплението, липсващи от отдавна погребани съдебни дела… Забравени трупове, забравено желание за мъст…

— Питам се дали казвате това под въздействието на алкохола, или чувам гузната съвест на ченге, което се чувства виновно за всички неразкрити престъпления?

— По малко и от двете — въздъхна Фоли. — Бедата е там, че хората виждат нашата работа само в черно или бяло. Престъпникът се предава на съд и получава съответното наказание. Толкоз. Но в днешно време нещата са доста по-различни — престъпникът прави признания срещу предварителна уговорка със съда и получава намалено наказание.

— Да, днешният свят е доста по-сложен. Готов съм да се обзаложа, че изпитвате носталгия към петдесетте години на века — Джони Рей, Франки Лейн и смъртното наказание…

— Петдесетте ли? Та това беше преди цял живот! Господи!

— Освен ако не сте млад като Найджъл Люин… В неговия случай това положително ще е преди цяла вечност, сякаш от времето на Алфред Велики!

— Искам да ви покажа нещо — извърна се от прозореца Фоли. — Във вътрешния джоб на сакото ми, там, до вас… Писмо. Извадете го и го прочетете.

— От Найджъл?

— Лично. На места е почти истерично.

Мейбъри извади бележката от сакото на Фоли и я прочете. След малко вдигна поглед и предпазливо рече:

— Приемам, че знаете…

— Какво да знам?

— О, нищо. По-добре да сменим темата.

— Искате да ви извия ръката ли? Хайде, казвайте!

— Под принуда, ваша чест… Младият Найджъл е гълтач на хапчета. Възбуждащи и успокоителни. Едните за ускорение, другите за спирачка… Изненадан съм, че не сте го усетили. И едновременно с това ви напомням, че това не означава наркомания…

— Всички ще ми се чудят — поклати глава Фоли, изненадан от степента на гнева, който се надигаше в душата му. Чувстваше се предаден. — Как съм могъл да не го забележа?

— Не сте, защото не сте очаквали нещо подобно. Кога за последен път се вгледахте в Найджъл? Ама така, както трябва?

— Аз съм ченге, би трябвало да го забележа!

— Гълта ги само когато е принуден.

— Искате да кажете — когато е под напрежение!

Мейбъри сви рамене.

— От писанията му, макар и сътворени в стил на драматична обреченост, стигам до извода, че вие двамата сте по следите на един и същи дивеч… Въпреки твърдението, че „вървите по различни пътеки“… Така ли е в действителност?

Фоли се пресегна за бутилката „Драмбуе“.

— Въпросът ви си го бива — промърмори той. — Работата е там, че аз не зная подир какъв дивеч съм хукнал… Изборът ми е както широк, така и абсурдно нелеп… Офицер от армията, преминал на страната на ИРА и убил собствената си майка? Конспирация на МИ-5 за избягване на правосъдието? Призракът на стар нацист, останал тук от последната война, който сме пробудили?

— Разсъждавате на дребно, като ченге.

— Защото съм ченге! — сопнато отвърна Фоли.

Мейбъри вдигна писмото на Люин и започна да чете:

— „Питър, ако става въпрос за това, което мисля, и то бъде изложено на показ, можем спокойно да кажем, че става въпрос за исторически събития…“ Е, и ако това не е тромав като войнишки ботуш намек, че става въпрос за политически заговор от голям мащаб, здраве му кажи! Ами задачата на тази Хейвършам? За Джейн Хейвършам става въпрос, нали? Той и преди е работил за нея. Тя е вечно гладна за политически интриги, вероятно ляга и става с тях, стига да може да докопа някое твърдо доказателство…

Фоли отпи глътка ликьор и запали нова цигара.

— Вие знаете ли какво се случи с Найджъл при предишния му ангажимент с нея?

— Зная само, че е преживял нещо ужасно. Не пожела да го сподели с мен и това вече ми прозвуча доста странно, познавайки добре характера на малкия негодник…

— Попаднал е в капан в някаква изоставена оловна мина край Корниш. Вероятно е получил достоверна информация, че това място се използва за склад на ядрени отпадъци.

— И наистина е било така. Гледах предаването, което по-късно получи куп награди…

— Оловните рудници се строят по един и същ начин — главна шахта, изкопана вертикално в земята, от нея тръгват хоризонтални галерии на различни нива. Малкият негодник, както го нарекохте преди малко, решил да подкупи един от работниците и да слезе в рудника. Чак долу открил, че е бил прецакан. Поне така твърди Найджъл. Бил екипиран с всичко необходимо — защитно облекло, кислороден апарат, маска. Всичко изглеждало наред, докато не чул грохота на водата. Онези мръсници решили да наводнят мината и да го удавят като плъх. За нула време се оказал затънал до гуша във вода, по всяка вероятност силно заразена… Започнал да се катери нагоре и като по чудо се спасил. От юридическа гледна точка трябвало да очаква далеч по-гореща баня, но обвинения срещу него така и не били повдигнати. Спокойно биха могли да го натикат зад решетките. Дори само по обвинение за незаконно проникване в секретен държавен обект. А той не само е прониквал, но и е трошил сума ти ключалки! Което означава и взлом… Бях сигурен, че ще отнесе най-малко две години, освен това на врата ми се увеси и Специалният отдел! Малкият негодник излезе голям късметлия!

— Късметлия е бил, защото зад него е стояла Джейн Хейвършам — поклати глава Мейбъри. — Никога не бива да подценявате влиянието на медиите, особено на телевизията. Тази проклета кутия е окото, чрез което те искат да гледаме света. Под те имам предвид онези сили, които ние сами избираме да ни манипулират…

— Дамата едва ли е любимка на хората от Специалния отдел — изръмжа Фоли. — А той нямаше да се окаже в оная шахта, ако не се беше забъркал с нея!

— Найджъл е инат, освен това лесно податлив по отношение на жените. И това е най-жалкото…

— По всичко личи, че го познавате много добре — каза Фоли, поколеба се за миг, после добави: — Той не е…

— Един от тихите, но изключително опасни бисексуални типове, които зареждат със СПИН всички руси мацета с големи дупета, каквито предпочитате вие — нормалните мъже? — вметна Мейбъри. — Не, твърдо не. Найджъл не е АС/ДС, според терминологията на досадните кръчмарски комедианти… Найджъл е от хората, които стават луди по всяка мадама, която не пада по гръб и не вдига крака в секундата, в която го зърне! Успях ли да ви убедя?

— По отношение на сексуалните му навици — да.

— Е, добре. Ако наистина сте искрено загрижен за него, направете обратното на това, което ви съветва в писмото си. Незабавно организирайте официално издирване, или както там го наричате…

— И да му разваля разследването? Това означава цял живот да слушам натякванията му!

Очите на Мейбъри отново пробягаха по писмото.

— На ваше място бих предприел нещо. Ако и сега става въпрос за секретен правителствен обект от рода на онзи, който разкри Джейн Хейвършам, положението на Найджъл е много сериозно. Нямате представа колко са лесни нещастните случаи в тези секретни обекти. Случвало ми се е да хвърлям по едно око на разни рапорти и знам с каква лекота се запълват процентите на предварително планираните инциденти…

Фоли протегна ръка към писмото на Люин.

— Не зная откъде да започна — оплака се той. — Не зная дори къде се намира!

— Хейвършам положително знае — отвърна Мейбъри и махна по посока на писмото. — Рудолф Моравец — също. По всяка вероятност именно той е обещал на Найджъл да го направи богат, ако му донесе необходимите доказателства. Въпросът е какви са тези доказателства? И къде се намират?

— Утре е събота.

— Нима спирате своите разследвания просто защото хората не са на работните си места?

— Това не е разследване.

— Тогава го направете такова. Имате преки доказателства, че Найджъл е склонен да се забърква в полулегални проучвания, а това писмо несъмнено внушава, че сегашният случай е именно такъв и от него положително биха се заинтересували силите на реда и сигурността. Импровизирайте, Фоли!

— Искате да кажете: излъжете, Фоли!

— Абсолютно вярно. А докато се занимавате с това, аз ще задам останалите въпроси, но по електронен път… Както казва Найджъл, като нищо може да се окаже, че преследваме един и същ дивеч!

Фоли смачка цигарата в пепелника пред себе си. В устата му имаше отвратителен вкус, изпита съжаление, че отново е пропушил.

— Да се надяваме, че този дивеч не хапе! — промърмори той.

— Обадете се още сега на Моравец. Уредете си среща за утре.

— А номерът на телефона му? Едва ли ще го намеря в указателя…

— „Попаднала си точно на когото трябва, скъпа“ — пропя Мейбъри. Гласът му беше толкова съвършена имитация на Хъмфри Богарт, че Фоли стреснато вдигна глава. — Почакайте за момент — стана и изчезна в съседната стая, секунда по-късно главата му надникна иззад открехнатата врата: — Междувременно не е зле да завъртите една жица и в собствения си дом… Като нищо може да се окаже, че Найджъл е вкарал в леглото си някоя безмозъчна красавица, забърсана по обратния път…

— Нищо не пречи да опитам — кимна Фоли и се пресегна за телефона. Какво прави на подобно място едно примерно ченге като мен, запита се той. Нарушава закона и се сближава с престъпници, притежаващи видими отклонения от обичайното сексуално поведение. Господи, как се променя светът!

Набра номера на домашния си телефон в Икзетър и сигналът бръмна в ухото му. На третото позвъняване нещо прещрака и в слушалката се появи гласът на Найджъл Люин:

— Дом Люин. На телефона собственикът. Съжалявам, че ме няма, но ако оставиш номера си, непременно ще ти дрънна. О, ако търсиш Питър Фоли — и него го няма. Опитай телефон номер… — Фоли изчака края на посланието и отчетливо каза:

— Найджъл, намирам се при Мейбъри. Обади се в момента, в който се прибереш! Веднага! Ясно ли ти е?

— Още ли остроумничите? — попита върналият се в стаята Мейбъри.

— Пак е сменил обичайното телефонно послание на секретаря — намръщено отвърна Фоли. — Само чака да го запиша и бърза да го изтрие. Ще му извия врата на това малко уелско…

— Моравец — напомни му Мейбъри. — Кой номер да ви дам? Служебният в Лондон, домашният — пак в Лондон, вила „Бъкс“ или ловната хижа в Шотландия? Това са телефоните му в чертите на Великобритания. Но разполагам и с останалите — Швейцария, Западноиндийските острови… Само кажете!

— Първо ще потърся Хейвършам, номера го има на писмото на Найджъл…

— Моравец ви плаши, а? Защо не си го представите по бельо?

— Благодаря. Предпочитам нея да си я представя по бельо.

— Колко сте прям!

Фоли набра номера, послуша за момент, после каза:

— Моля, повторете още веднъж.

Записа си нещо в бележника и затвори.

— Всичко, което кажете, може да бъде използвано срещу вас — с мрачен тон обяви Мейбъри.

— Служба за телефонни услуги. Оставила е два номера. Единият е на „Уърлд Комюникейшънс“…

— Моравец — вметна Мейбъри.

— … А другият е на някой си доктор Хартрампф…

— Никога не съм го чувал. Опитайте лондонския апартамент на Моравец.

— Откъде имате всички тези телефони?

— Въпросът ви е глупав.

— Вие сте наистина опасно електронно чудовище!

— Това ми харесва. Мога ли да го използвам при подходящ случай?

— Дайте номера.

Мейбъри го продиктува и пристъпи по-близо. Очевидно се забавляваше. Фоли чакаше със слушалка на ухото. После прочисти гърлото си и каза:

— Господин Рудолф Моравец, ако обичате. Търси го старши криминален инспектор Фоли от окръжното полицейско управление в Девън и Корнуол.

— Е това вече здравата ще го стресне — прошепна Мейбъри с широка усмивка на уста.

— Млъквайте! — тросна му се Фоли и отново притисна слушалката до ухото си: — Да? Съжалявам, но предпочитам да почакам… — Понечи да си сипе още едно питие, после се отказа и се облегна назад. Лицето му беше безизразно, но в очите му проблясваше решителност.

— Моравец — бръмна в слушалката гърлен мъжки глас.

— Ужасно съжалявам за късното обаждане, сър — започна Фоли. — Но обстоятелствата…

— Зарежете извиненията, старши инспектор! — прекъсна го Моравец. — Предполагам, че се обаждате във връзка с Найджъл Люин.

— Точно така, сър. Но откъде знаете това?

— Люин се занимава с известни проучвания за една от моите телевизионни компании. Проучвания, към които имам и личен интерес. Всичките ни сътрудници са заведени на подробен отчет и това е причината да знаем, че Люин живее във вашия дом. Икзетър, ако не се лъжа… Обречен съм на проклятието да помня дори и най-незначителните подробности. Какъв е проблемът?

Фоли се поколеба за момент, после каза:

— Бих искал да говоря без заобикалки, сър…

— Слушам ви.

— Вие сте човек с голяма власт, разполагате с всички средства, за да я приложите…

— Опитвам се да я смекчавам с малко хуманност.

— Сър, нямам никаква представа какви проучвания сте възложили на Найджъл, но той ми е оставил прощално писмо, от което разбирам, че е изложен на сериозни рискове. Много сериозни. Признавам, че настроението, което лъха от тези редове, никак не е окуражително. Имате ли някакъв коментар?

— За неговото настроение? Нямам такава квалификация, старши инспекторе!

— Имах предвид причините за това настроение, сър. Ще имате ли нещо против да ме информирате за характера на тези проучвания?

— Успехът в моя бизнес идва само когато човек съумее да изпревари конкуренцията. В момента правим проучване, което е от важно значение за обществеността. Естествено, то не е единственото, нашата информационна мрежа е широка и обхваща всички сфери на живота. Бих искал да ви помогна, но честно признавам, че не виждам как характерът на проучването, извършвано в момента от Люин, ще намали тревогата ви за него. Бих добавил, че по време на срещата ни в четвъртък той изглеждаше в отлична форма. Позволявам си да запитам дали интересът ви е личен, или професионален… Защото, ако е професионален… — Гласът на Моравец стана заплашителен.

— Интересът ми е личен и напълно конфиденциален — побърза да го увери Фоли. — Давам ви честната си дума!

— Много добре. Отбелязвам си да се свържа със съответните хора и да поискам цялата налична информация за Люин. Дайте ми телефона си.

Фоли прикри мембраната с ръка:

— Иска телефонен номер. Този ли да му дам?

Мейбъри помисли за момент, после сви рамене.

Фоли продиктува номера, записан върху апарата, после добави:

— Вероятно утре през целия ден ще бъда тук… — Мейбъри кимна в знак на съгласие. — Довиждане, сър, благодаря за вниманието.

Мейбъри напълни чашата му.

— Заплаши ви с тежката си артилерия, нали? — попита той. — Без да бъде прекалено груб…

— Скрит ултиматум — въздъхна Фоли. — Ако интересът ми към дейността на Найджъл е професионален и започна да си пъхам носа където не трябва — война!

— Хайде, мърдайте — подкани го Мейбъри. — Вземете си и чашата.

— Къде отиваме?

Мейбъри махна към долния етаж.

— Медицината изглежда постоянен фактор в тази история. Може би не обърнахте внимание, но току-що получихте името на някакъв доктор…

— От телефонния секретар на Хейвършам? Доктор Харт… не знам кой си…

— Хартрампф. Доста странно име. Докато се ровим, бихте могли да ми разкажете всичко.

— Нямам право. То е част от официално полицейско разследване.

Мейбъри спря на прага и рязко се обърна.

— Не ставайте глупак! — процеди той. — Нима забравихте, че това разследване ви беше отнето? Защо? Защото не сте от елита, който има право на достъп до тези неща. Не сте доверено лице. Вие сте някакво незначително провинциално ченге, което стъпва с калните си ботуши там, където не трябва дори носа да си показва! Готов съм да се обзаложа на вашата девственост, че ако знаят какви игри въртите в момента тук, моментално ще ви скъсят ръста с една глава!

— Кой по-точно? — попита Фоли и лицето му поруменя.

Те — същите, които винаги са дърпали конците в тази страна. Онези, които управляват, независимо какъв цвят бюлетина пускат нещастниците, жадуващи за промяна… Уайтхол, старши инспектор Питър Фоли! Уайтхол с многобройните си пипала, които покриват надлъж и шир този благословен от скиптъра на Нейно Величество остров.

 

 

— Интересно — промърмори Мейбъри, забил поглед в екрана на монитора.

Фоли пиеше трета чаша кафе. Господи, нима до вчера не бях сигурен, че мога да будувам цяла нощ без особени усилия, запита се той. Какво ми става?

— Какво е интересното? — попита на глас той, умората тежеше върху клепачите му като олово.

— Хартрампф е германец. Получил е британски паспорт само няколко месеца след пристигането си тук. А в онези времена това никак не е било лесно…

— В кои времена?

— Дните и месеците след войната. Когато средностатистическият шваба е залагал капани за плъхове сред развалините на Третия райх, за да има какво да яде…

— Бил е лекар. Може би сме изпитвали толкова остра нужда от лекари, че сме заобиколили закона… Предложили са му купони за храна в Англия в замяна на месото от плъхове в Германия и той е приел… Откъде изровихте всичко това, или пак нямам право да питам?

— Разказахте ми всичко, което знаете, затова ще ви върна жеста. Само ще ви помоля да не го използвате срещу мен, когато отново се превърнете в честно и досадно ченге, твърдо решено да спазва законите…

— Чак пък досадно…

— По всичко личи, че Хартрампф е бил взет под крилото на медицинската общност. В момента надничам в нейната архива.

— Толкова ли е лесно?

— Следващата война ще се води точно по този начин, знаете…

— Всеки атакува компютъра на противника, така ли?

— В общи линии сте прав.

— По-добре, отколкото да се избиваме, предполагам…

— О, не, в крайна сметка винаги стигаме до проливане на кръв… — Мейбъри се облегна назад и подпря с юмрук брадичката си. Очите му не слизаха от екрана. — Става все по-любопитно и по-любопитно…

— Хартрампф?

— Хейл ли беше името на жената, чието убийство разследвахте?

— Да. Еленър Мей Хейл. Синът й се казва Даниел. Отвлечен от ИРА и вероятно убит.

— Току-що открих и татенцето.

— Къде?

— Редом със стария Ерих Хартрампф… Всъщност, тогава той е бил младият Ерих Хартрампф… Двайсет и няколко годишен, дете чудо. Имам предвид Хартрампф, а не Хейл старши. Човек на бъдещето за онова време. Отличен теоретик, привърженик на коренните промени и прочие… Още двайсетгодишен е написал монография на тема „Възможно съществуване на гени регулатори, които командват цялата генна система на организма“. Доста преди Крик и Уотсън да сторят това… Става въпрос за гени с изключително стари и консервирани от времето корени. От праисторическата епоха, от времето, когато човекът е имал идентичен произход с животните, а дори и с насекомите… Нещо като йерархично наследство. Победа на господстващата класа…

Мейбъри се намръщи, лицето му изглеждаше призрачно на светлината на екрана.

— Не е бил евреин. Напълно аполитичен — нещо доста трудно за гражданин на нацистка Германия… Няма никакви престъпления по време на войната. Че кой ли пък е имал? През цялото й времетраене си е бил там, у дома. Страхотен професионален талант… Бих казал, че това е напълно достатъчно, за да получи британско поданство. Бонапарт не е бил прав — ние сме нация на прагматици, а не на бакали…

— Минете на бригаден генерал Хейл — настоя Фоли.

— Закрилник, а вероятно и шеф на Ерих в продължение на дълги години.

— Което означава, че и той е бил медик, макар и с пагони…

— Почти.

— Това пък какво е?

— Ами просто ми стана скучно да се ровя в кошницата на британските фелдшери и за всеки случай си приготвих една друга, по-дълбока кошница… Тази на американските ни братовчеди и съюзниците от НАТО… И излязох прав, както винаги. Хайде сега, пълен напред! Чакайте, първо трябва да излезе на екрана… Ето, нещата започват да се изясняват: Хартрампф и Хейл са отговаряли за широка програма относно поведението на военни части и наблюдатели по време на интензивните ядрени опити в атмосферата, в средата на петдесетте години… Наблюдение, Питър Фоли, а не медицинска помощ. Я сега познайте къде са вършили своите наблюдения! Предварително ви предупреждавам, че трябва да изключите атола Бикини и останалите обречени на гибел островчета…

— Америка?

— Не, сър! Заключенията им са заминали за Америка и това е отбелязано тук напълно педантично, до последната запетая. Но опитите са били правени на друго място, под носа на гуреливото стадо, на което разчитаме да оформя това, което днес наричаме „обществено мнение“. Представете си пущинаци, далеч от очите на хората, забравени от бога. Пущинаци, които са притежание на правителството и охранявани от армията…

Фоли почти изпусна чашата си.

— Дартмур!

Бинго!

— Но какво доказва това?

— Вие сте детективът, вие ще кажете.

— Все пак опитайте.

— Не доказва нищо, но предлага онази липсваща брънка от веригата, която би могла да ви помогне в търсенето на скъпия Найджъл.

— Твърдите, че цялата работа опира до този тайнствен обект в Дартмур, ако приемем, че все още съществува, разбира се… Секретен изпитателен полигон? Опити върху жертви на ядрени аварии, за които никой нищо не знае? Класически случай на прикриване в големи мащаби? Специална организация, натоварена със задачата да заблуждава обществеността и да прочиства архивите?

Армейски департамент за авангардна медицина… Защо армейски?

— Защото те са в основата на всичко. Защото ядрените опити са били под тяхна юрисдикция. Те са имали контрол върху тези неща — така е било по-удобно от гледна точка на сигурността. И бог знае още защо…

— Казахте, че Хартрампф е работил в областта на генетиката, нали? Къде е връзката с жертвите на радиацията?

— А как влияе радиацията върху гените? — отвърна с въздишка Мейбъри.

— Изгаря ги?

— И ги кара да мутират.

— Това е от интерес за Хартрампф, така ли? Чудовищата от рода на Франкенщайн? Щяхте ли да стигнете до същото заключение, ако той не беше германец, а още повече и учен по времето на нацизма?

— Не бива да мислим, че мутантите непременно са някакви чудовища. Новите видове се създават чрез постепенна мутация, един бавен и продължителен процес. Дори когато става въпрос за човека…

— Но вие подозирате, че има сили, които не желаят да дочакат края на този процес и работят за неговото ускоряване…

— Може би.

— Тогава Еленър Хейл може би съвсем не е станала жертва на сина си или на ИРА…

— Това беше ваша теория.

— Която се връзваше с обстоятелствата…

— Вие я направихте такава.

— Тогава да вървим напред. Кой уби Еленър Хейл? Избягал от лабораторията мутант?

— Сам признахте, че около това престъпление има доста странни неща. Например онзи гел, или крем, с който е била оплескана цялата къща…

— Лечение на рани по кожата, най-често от изгаряне…

— Радиационно изгаряне?

— А сега кой се опитва да нагажда нещата? Слушайте! Мутантите не крадат коли. Едва ли са ги научили да шофират!

— Аз твърдя само едно — в Дартмур е имало, а може би и още има, секретен медицински полигон, в който, между останалите неща, се занимават и с лечение на жертви на ядрена радиация… Дартмур е районът, в който живее и умира Еленър Хейл. При това смъртта й е настъпила при доста загадъчни обстоятелства. Даниел Хейл, който поне известно време е живял в същата къща, е забелязан в компанията на Джейн Хейвършам — мадама, която дава мило и драго да докопа нещо, свързано с незаконни действия на правителството. Тя пък взема под наем услугите на Найджъл Люин, който по една случайност също живее в този район и го познава добре. От всичко това стигам до заключението, че имате всички шансове да откриете липсващия си съквартирант именно в Дартмур!

— Колата! — упорито тръсна глава Фоли. — Онзи ягуар, тип „Е“! Човекът, който го е отмъкнал, е убиецът на Еленър Хейл! Същият човек е тясно свързан с МИ-5 или представлява интерес за тази организация. Добре, секретни медицински експерименти — това е достатъчно основание за намеса на „петицата“. Следователно аз съм отново на изходна позиция — същата, с която дойдох тук вчера… МИ-5 поема операцията, аз съм временно отстранен, а ако нещо от това, което става тук, излезе наяве — и завинаги отстранен!

— Дойдохте тук изпълнен с решимост да се борите срещу МИ-5. „Усойницата“, забравихте ли?… Ами Найджъл?

— Добре! Всичко е ясно. Продължавайте, опитайте се да проникнете в операционните файлове на МИ-5! Ако сте готов да рискувате от петнайсет до трийсет години зад решетките, аз съм с вас!

— С мен сте, но само докато не се наложи да споделяте и килията ми! — промърмори с гримаса Мейбъри. — Очевидно сте доста буен човек…

— Дайте да правя нещо, иначе ще заспя.

— Можете ли да работите с компютър?

— А вие да не би да си мислите, че още караме карета със звънчета? — сопна му се Фоли.

— Тогава сядайте на съседния терминал и се закълнете в пенсията си, че не сте видели какво правя!

— А какво ще правите?

— Ще ви вкарам в текущата сводка за произшествията, която се изготвя от Ню Скотланд Ярд.

— Господи Исусе!

— Търсете знака за тревога горе вдясно. Ето! Терористична акция в Лондон. Отбелязана е като злополука с оръжие!

Очите на Фоли се заковаха върху екрана, по който течеше пълноводната река на секретната информация.

— Колата! — внезапно извика той. — Ето я, вижте! „Ягуар“, тип „Е“, сив металик, контролен номер ДСХ-42. Проклетата кола на Даниел Хейл!

— Може и да се окажете прав, че е проклета. Хвърлете едно око и на ранените.

— На убитите — поправи го Фоли.

Мейбъри грабна бележника и започна да записва нещо в него.

— Сегашният адрес на Хартрампф! — подхвърли през рамо той, гласът му беше напрегнат.

— Какво? — объркано го погледна Фоли, все още неуспял да довърши предишната информация.

— Пред вас, на екрана! — повиши глас Мейбъри. — Мястото на един от инцидентите със смъртен изход. Точно пред къщата на Хартрампф в Лондон!

— Сигурен ли сте?

— Абсолютно. Преди малко извадих адреса от архивата на Медицинската асоциация. Май вашият убиец преминава към серийни действия…

Потокът от информация спря, на екрана се появи номериран правоъгълник с указания за специфициране на детайлите.

— Скотланд Ярд току-що го ухапаха — обяви Фоли. На лицето му се изписа удовлетворение. — „Усойницата“!